Йон Байешу - достоен наследник на великия Караджале
ЙОН БАЙЕШУ / 1933- 1992/
За романа на Йон Байешу „ Равновесие “, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и показан с триумф на фестивала в Кан. С двама блестящи артисти, световноизвестната Мая Моргенщерн и доста истинския Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С присъединяване и на познатия и от българското кино огромен румънски актьор Виктор Ребенчук.
Може несъмнено да се каже, че Йон Байешу / 1933-1992/ принадлежи към фамозното „ Поколение -60”, познато повече у нас с огромните си, международно приети поети / Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана /. Но към тази генерация, без подозрение, се числят и надарените и истински белетристи и драматурзи, дебютирали през годините на румънското „ размразяване” / Марин Преда, Думитру Раду Попеску, Константин Цою, Аугустин Бузура, Александру Ивасюк, Фануш Нягу, Тудор Попеску, Октавиан Палер, Николае Бребан, Йон Ланкранжан/. Те реализираха забележителни триумф в тъй наречените „ обществен роман” и макар цензурата съумяха да пресъздадат с перото си духа на времето.
Йон Байешу е роден през 1933 в неголемия регионален град Бузъу, Румънска Молдова. След като приключва литература в Букурещкия университет, се отдава напълно на публицистиката. Работи в разнообразни издания. Литературната му орис припомня в някои моменти на тези на великия му съотечественик Йон Лука Караджале, който се е занимавал интензивно с публицистика и е писал къса прозаичност / неговите фейлетони, „ моменти” и „ скици”/, след което се е посветил на театъра. През 1962 е дебютът на Йон Байешу със сборника „ Нощ и любов” / къса проза/, следван от „ Хора с възприятие за хумор” / 1964/ и „ Те страдаха заедно” / 1965/. Същата 1965 година се оказва преломна за него – разгласява и подборката пиеси „ Не избавител, а палач”, незабавно отличена с огромната академична премия „ Караджале”, а по-късно излизат – с още по-голям триумф: „ Театър”/ 1970/, „ В търсене на изгубения смисъл”/ 1979/, също отличени от рецензията.
През 70-те и началото на 80-те години е възходът му като драматург. Написва няколко десетки пиеси, измежду които на изключително огромен интерес от страната на театрите се радват: „ Укротителката на призраци”, „ Кицимия или Измамникът”, „ Прошката”, „ ”Фантомиада”, „ Виновният”, „ Алиби”, „ Ловците”, „ Килимчето”. Театрите в северната ни съседка се състезават кой първи да сложи новата му пиеса – Байешу се изграе на всички места. Текстовете му се слагат и на редица непознати подиуми: Унгария, Германия, Чехия, Англия, Холандия, Русия, Сърбия. Пишещият тези редове също преведе четири от тях за някои наши театри и Радиото.
Драматургът Йон Байешу е без подозрение прекомерно саморасъл, необикновен създател. Като основа на своите сюжети той нерядко употребява притчата с нейната символика, с цел да сложи вълнуващите го морални и етически проблеми. Многозначността на облиците и знаците, метафоричното благосъстояние на тези текстове не разрешава праволинейното им пояснение и по тази причина те постоянно провокират разногласия. Авторът се интересува на първо място от казуса „ личност- общество”, само че се пази от дидактиката и морализаторския звук. Предпочита хумора и сатирата в целия им набор, обожава пародията, гротеската, стига нерядко и до парадокса. И всичко това е в една комплицирана и майсторски забъркана амалгама, която непроменяемо обезпечава триумфа на драматургичните му текстове пред публиката, без значение от равнището ѝ.
Наистина, забележителни са уменията му като сценичен създател. Освен виртуозно построените му сюжети и ярки характери- видове, той е и непостижим занаятчия на разговора. Точни и пределно типизирани са речевите характерности на неговите герои. В този смисъл може да се каже, че Йон Байешу е измежду най- надарените възпитаници на Йон Лука Караджале /1862 – 1912/. Подобно на своя популярен предходник, Байешу е несъмнено комедиен създател, който схваща смеха не като елементарна занимателна интермедия, а като универсално положение – като разминаване сред предмета на диалога, същността на героя и действителната обстановка. Той прекомерно ловко употребява всички изразни средства на смеха – от иронията и сарказма, до фарса и гротеската. Това са и уроците на другия му популярен съотечественик, Йожен Йонеско.
Двайсет години след дебюта си като драматург и създател на къса прозаичност / такава през целия си живот написа и великият Караджале/, Йон Байешу ненадейно се обръща към огромната белетристична форма. През 1984 написва „ Равновесие”, книга която се приема като същинска сензация през 1985 година. Излиза с известни съкращения, поради цензурата, само че може да се каже, че е едно знамение, че въпреки всичко бива отпечатан в тези мрачни за Румъния времена, когато диктаторът е към момента на власт, а Перестройката там по този начин и не стартира...
" Равновесие " е незначителен разказ, който се чете на един мирис. Грабва те още от първите редове и не те оставя до края. Книга, която не може да се опише, а би трябвало безусловно да се прочете. Този първи огромен / и за жал, финален!/ белетристичен опус на рано отишлия си от този свят / 1992/ надарен създател е необятна гледка на този недалечен интервал от предишното ни. Картина на румънския / само че и на българския! / живот от „ началото на края”, на разпада на несъстоялия се комунизъм, от „ светлото минало”, от Златната ера Чаушеску. / Нашата беше по-скромно посочена: „ Априлска”/ И всичко е така познато и близко. Като през днешния ден. Социално неравноправие, администрация, злоупотреби, беззаконие, битки за власт и пари, корупция, повсеместна беднотия – материална и духовна. С една дума - съсипия. Да, в действителност, съвсем нищо не се е трансформирало. Само дето няма такава цензура, както преди и книги като „ Равновесие” към този момент могат да излизат свободно. И даже да се екранизират, както се случи с този разказ, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и показан с триумф на фестивала в Кан. С двама блестящи артисти, световноизвестната Мая Моргенщерн и доста истинския Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С присъединяване и на познатия и от българското кино огромен румънски актьор Виктор Ребенчук.
Книга, която безусловно ще ни накара да се замислим. Къде е виновността? Само в системата и рецесията ли? Или е и във всеки от нас? Защото създателят има вяра, че във всеки от нас има и задоволително мощ и светлина, с цел да се опитаме да променим по някакъв метод нещата. Това се пробват да създадат и двамата основни герои – учителката по логика на психиката Нела и хирургът- уролог Думитру. Две мощни, ярки, неординерни, високоморални, непримирими персони, подготвени във всеки момент от живота си да отстояват своята позиция. Да, може би през днешния ден това е по-възможно, в сравнение с през вчерашния ден. Животът непрестанно ни изненадва. За положително или за зло. „ И не гибелта би трябвало да ни занимава, а животът във всички негови форми, детайлности и прояви, както, несъмнено, и любовта”, твърди създателят. Всъщност, „ Равновесие” е на първо място трогателен разказ за любовта, написан майсторски, съсредоточено, кинематографично, освен това и несъмнено обществен и сериозен, богат откъм събития и герои. И макар проблемите, това четиво няма да остави неприятно възприятие у нас. Написано е с доста комизъм и поезия. Чете се бързо и леко. Разказът е линеарен, пъстър със случки занимателни и тъжни, които звучат като анекдоти. Разбира се в първия си проект. Вторият е картината на нашата реалност – досегашна, само че и настояща! Диалозите са драматургични, действени, пределно точни, а наличието на създател е дискретно, въпреки и осезаемо. Актуалният, динамично разпрострат сюжет, с прекалено много непредвидени обрати / Йон Байешу има забележителна фикция!, освен наблюдателност/, занимателната басня, множеството и разнообразни герои – обществени видове, както и живия наличен език, на който е написан, припомнят за традицията на авантюрния пикаресков разказ, чиито корени можем да открием още преди Серватес или Дефо. А хуморът му е, без подозрение, заслужен на перото на Караджале.
За романа на Йон Байешу „ Равновесие “, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и показан с триумф на фестивала в Кан. С двама блестящи артисти, световноизвестната Мая Моргенщерн и доста истинския Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С присъединяване и на познатия и от българското кино огромен румънски актьор Виктор Ребенчук.
Може несъмнено да се каже, че Йон Байешу / 1933-1992/ принадлежи към фамозното „ Поколение -60”, познато повече у нас с огромните си, международно приети поети / Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана /. Но към тази генерация, без подозрение, се числят и надарените и истински белетристи и драматурзи, дебютирали през годините на румънското „ размразяване” / Марин Преда, Думитру Раду Попеску, Константин Цою, Аугустин Бузура, Александру Ивасюк, Фануш Нягу, Тудор Попеску, Октавиан Палер, Николае Бребан, Йон Ланкранжан/. Те реализираха забележителни триумф в тъй наречените „ обществен роман” и макар цензурата съумяха да пресъздадат с перото си духа на времето.
Йон Байешу е роден през 1933 в неголемия регионален град Бузъу, Румънска Молдова. След като приключва литература в Букурещкия университет, се отдава напълно на публицистиката. Работи в разнообразни издания. Литературната му орис припомня в някои моменти на тези на великия му съотечественик Йон Лука Караджале, който се е занимавал интензивно с публицистика и е писал къса прозаичност / неговите фейлетони, „ моменти” и „ скици”/, след което се е посветил на театъра. През 1962 е дебютът на Йон Байешу със сборника „ Нощ и любов” / къса проза/, следван от „ Хора с възприятие за хумор” / 1964/ и „ Те страдаха заедно” / 1965/. Същата 1965 година се оказва преломна за него – разгласява и подборката пиеси „ Не избавител, а палач”, незабавно отличена с огромната академична премия „ Караджале”, а по-късно излизат – с още по-голям триумф: „ Театър”/ 1970/, „ В търсене на изгубения смисъл”/ 1979/, също отличени от рецензията.
През 70-те и началото на 80-те години е възходът му като драматург. Написва няколко десетки пиеси, измежду които на изключително огромен интерес от страната на театрите се радват: „ Укротителката на призраци”, „ Кицимия или Измамникът”, „ Прошката”, „ ”Фантомиада”, „ Виновният”, „ Алиби”, „ Ловците”, „ Килимчето”. Театрите в северната ни съседка се състезават кой първи да сложи новата му пиеса – Байешу се изграе на всички места. Текстовете му се слагат и на редица непознати подиуми: Унгария, Германия, Чехия, Англия, Холандия, Русия, Сърбия. Пишещият тези редове също преведе четири от тях за някои наши театри и Радиото.
Драматургът Йон Байешу е без подозрение прекомерно саморасъл, необикновен създател. Като основа на своите сюжети той нерядко употребява притчата с нейната символика, с цел да сложи вълнуващите го морални и етически проблеми. Многозначността на облиците и знаците, метафоричното благосъстояние на тези текстове не разрешава праволинейното им пояснение и по тази причина те постоянно провокират разногласия. Авторът се интересува на първо място от казуса „ личност- общество”, само че се пази от дидактиката и морализаторския звук. Предпочита хумора и сатирата в целия им набор, обожава пародията, гротеската, стига нерядко и до парадокса. И всичко това е в една комплицирана и майсторски забъркана амалгама, която непроменяемо обезпечава триумфа на драматургичните му текстове пред публиката, без значение от равнището ѝ.
Наистина, забележителни са уменията му като сценичен създател. Освен виртуозно построените му сюжети и ярки характери- видове, той е и непостижим занаятчия на разговора. Точни и пределно типизирани са речевите характерности на неговите герои. В този смисъл може да се каже, че Йон Байешу е измежду най- надарените възпитаници на Йон Лука Караджале /1862 – 1912/. Подобно на своя популярен предходник, Байешу е несъмнено комедиен създател, който схваща смеха не като елементарна занимателна интермедия, а като универсално положение – като разминаване сред предмета на диалога, същността на героя и действителната обстановка. Той прекомерно ловко употребява всички изразни средства на смеха – от иронията и сарказма, до фарса и гротеската. Това са и уроците на другия му популярен съотечественик, Йожен Йонеско.
Двайсет години след дебюта си като драматург и създател на къса прозаичност / такава през целия си живот написа и великият Караджале/, Йон Байешу ненадейно се обръща към огромната белетристична форма. През 1984 написва „ Равновесие”, книга която се приема като същинска сензация през 1985 година. Излиза с известни съкращения, поради цензурата, само че може да се каже, че е едно знамение, че въпреки всичко бива отпечатан в тези мрачни за Румъния времена, когато диктаторът е към момента на власт, а Перестройката там по този начин и не стартира...
" Равновесие " е незначителен разказ, който се чете на един мирис. Грабва те още от първите редове и не те оставя до края. Книга, която не може да се опише, а би трябвало безусловно да се прочете. Този първи огромен / и за жал, финален!/ белетристичен опус на рано отишлия си от този свят / 1992/ надарен създател е необятна гледка на този недалечен интервал от предишното ни. Картина на румънския / само че и на българския! / живот от „ началото на края”, на разпада на несъстоялия се комунизъм, от „ светлото минало”, от Златната ера Чаушеску. / Нашата беше по-скромно посочена: „ Априлска”/ И всичко е така познато и близко. Като през днешния ден. Социално неравноправие, администрация, злоупотреби, беззаконие, битки за власт и пари, корупция, повсеместна беднотия – материална и духовна. С една дума - съсипия. Да, в действителност, съвсем нищо не се е трансформирало. Само дето няма такава цензура, както преди и книги като „ Равновесие” към този момент могат да излизат свободно. И даже да се екранизират, както се случи с този разказ, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и показан с триумф на фестивала в Кан. С двама блестящи артисти, световноизвестната Мая Моргенщерн и доста истинския Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С присъединяване и на познатия и от българското кино огромен румънски актьор Виктор Ребенчук.
Книга, която безусловно ще ни накара да се замислим. Къде е виновността? Само в системата и рецесията ли? Или е и във всеки от нас? Защото създателят има вяра, че във всеки от нас има и задоволително мощ и светлина, с цел да се опитаме да променим по някакъв метод нещата. Това се пробват да създадат и двамата основни герои – учителката по логика на психиката Нела и хирургът- уролог Думитру. Две мощни, ярки, неординерни, високоморални, непримирими персони, подготвени във всеки момент от живота си да отстояват своята позиция. Да, може би през днешния ден това е по-възможно, в сравнение с през вчерашния ден. Животът непрестанно ни изненадва. За положително или за зло. „ И не гибелта би трябвало да ни занимава, а животът във всички негови форми, детайлности и прояви, както, несъмнено, и любовта”, твърди създателят. Всъщност, „ Равновесие” е на първо място трогателен разказ за любовта, написан майсторски, съсредоточено, кинематографично, освен това и несъмнено обществен и сериозен, богат откъм събития и герои. И макар проблемите, това четиво няма да остави неприятно възприятие у нас. Написано е с доста комизъм и поезия. Чете се бързо и леко. Разказът е линеарен, пъстър със случки занимателни и тъжни, които звучат като анекдоти. Разбира се в първия си проект. Вторият е картината на нашата реалност – досегашна, само че и настояща! Диалозите са драматургични, действени, пределно точни, а наличието на създател е дискретно, въпреки и осезаемо. Актуалният, динамично разпрострат сюжет, с прекалено много непредвидени обрати / Йон Байешу има забележителна фикция!, освен наблюдателност/, занимателната басня, множеството и разнообразни герои – обществени видове, както и живия наличен език, на който е написан, припомнят за традицията на авантюрния пикаресков разказ, чиито корени можем да открием още преди Серватес или Дефо. А хуморът му е, без подозрение, заслужен на перото на Караджале.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ