Причастието ни прави съпричастни с Христос
Всички хора, които се считат за част от Христовата Църква, участват на Литургията Приемаме Тялото и Кръвта Христови на всяка Литургия. Постът и изповедта не са наложително изискване
Много постоянно хора, които се вземат решение да станат християни на процедура, задават въпроси, свързани с " разпоредбите " за причастяване. По тематиката има написано доста, само че общоприети, наложителни за всеки правила няма. Обикновено положителният нравствен овчар поучава с въпросите, свързани с причастяването, всеки да се обръща към духовника, при който се изповяда и да постъпва съгласно получения съвет.
Широко публикувано е схващането, че преди причестяване би трябвало да си постил най-малко три дни, да си минал на изповед, да си получил благословение с разрешителна молитва и тогава да застанеш пред " чашата " с кръвта и тялото Христови. Това на никое място ненаписано предписание може и да има своята логичност в условия, в които човек не посещава постоянно храма за обща молитва и не взе участие в светата Литургия. Това предписание обаче никога не е нито наложително, нито вярно.На някои места е непокътнат метод преди самото предоставяне на причестяване духовникът да каже разрешителна молитва, с което в някакъв смисъл поема част от греховете на причестявания. В изискванията на ограничаващи ограничения, свързани с разпространяването на ковид, тематиката за причастието и неговото приемане беше подложена на доста полемики, само че още веднъж не се стигна до единно мнение. Преобладаващото разбиране, споделяно от доста духовници и вярващи е, че постът и изповедта не са изискване за приемане на причестяване, само че и това би трябвало да е съобразено с изповедника, който може да наложи свое условие.
За хората, които са въцърковени и посещават храма постоянно, е ясно, че православният християнин се причестява, когато се отслужва литургия, а и литургията единствено поради това се служи - с цел да има причестяване. Постим, когато Църквата ни е предложила - през четирите огромни поста, всяка седмица в сряда и петък и още няколко обособени дни в годината. И постим не самоцелно, като се въздържаме от храни от скотски генезис. Постим, като се вглеждаме в себе си, с цел да открием какво сме сбъркали по отношение на Божиите заповеди, първата и най-важната от които е да обичаме и почитаме Бога. А когато нещо в нашия живот ни смущава и имаме духовна потребност да го споделим, търсим своя изповедник. Очевидно това не са взаимно обусловени наши дейности, последващи едно от друго или произлизащи едно от друго.
Повечето българи са кръстени, преобладаващата част още като деца, само че с това завършва тяхната принадлежност към православното християнство. След това нито родителите, нито кръстникът имат грижата да водят новото християнче в храма, да го научат да се причестява, да получи обикновени знания в православието. И това е обяснимо, защото самите възрастни не са наясно.Като начало, когато човек осъзнае своята принадлежност към православните, е добре да си изясни какво тъкмо е литургията и какво се случва по време на това свещенодействие.Опитните духовници ще обяснят, че именносветата Литургия е самото Тайнство на Църквата. Тя е проявлението и изявата на Църквата и това, което образува самата Църквата, тъй като всички хора, които се считат за част от Христовата Църква, участват на Литургията. Тук посредством своите облици са и светиите.
В храма е и Самият Иисус Христос
И освен като облик на иконите, само че Той е в Светите Дарове, в Тялото и Кръвта на светото Причастие.
В храма вярващият идва от света на открито. Идва на светата Литургия и носи със себе си целия свой свят - своя витален опит, своите страхове и паники, своите наслади и достояния. И всичко това на светата Литургия индивидът го предлага като подарък, като принос на Бога. Бог приема това и посредством Своята берекет освещава това, което човекът му е донесъл. Хлябът, виното и елеят са единствено знаци на донесеното. И таман по своята благодат Господ трансформира този самун и вино в кръвта и тялото Христови. За вярващите това не предстои а подозрение.Веднъж 6-годишно момченце помоли баба си да заведат за причестяване в храма негова другарка, с цел да може и тя да одобри Бога в себе си и Той да стане част от нея. След като двете деца стояха кротки по време на цялата богослужба, подредиха се пред чашата с причастието и добродушно го одобриха, момченцето изясни на приятелката си, че това са тялото и кръвта на Христос. Момиченцето се ужаси от думата " кръв ", само че бързо беше успокоена, че това не е в действителност кръв, а единствено претворено вино и това е великата загадка, която Господ ни е завещал. Бабата беше удовлетворена, че и двете деца по-лесно одобряват това, което ни прави християни, от възрастните, които имат какви ли не подозрения. И
тази религия на децата ще им остане до живот
Те ще одобряват светото причестяване като лекарство за греховете и за безконечен живот, а не тъй като в живота са имали приключение и с причастието се пробват да го преодолеят или да се изцерят от някоя телесна болест. Причастието е нашето съпричастие към Христос.Като приема Тялото и Кръвта Христови, всеки набожен самичък по себе си, както изразява и самата дума, се причастява, т. е. става частица от съборното дело на Христос, става част от Христовата Църква.Често хората не схващат, че посещаваме храма не с цел да запалителен свещи там, не с цел да ни бъде блажен хлябът или друга храна, която носим, а за общата молитва и за приобщаването ни към Църквата, тъй като Христовата Църкава е народът, който се сплотява в Негово име.Ние в действителност идваме в храма, с цел да се помолим съгласно нашите лични духовни потребности, които имаме и удовлетворяваме на самата света Литургия, само че това не е нейното главно предопределение. Всъщност като съпреживяваме светата Литургия, ние демонстрираме и удостоверяваме посредством общението си, че принадлежим на Христос, че сме елементи от това Тяло и че като се причастяваме от това Тяло и Кръв Христови, получаваме всичко, което Той носи в себе си.
Така, с цел да се подготвим съответно за светото Причастие, в нашия всекидневен живот ние би трябвало да държим будно в себе си чувството и осъзнаването, че в никакъв случай не сме почтени за Божията обич. Но таман тъй като това е Бог, а Бог е обич, Той ни приема, такива, каквито сме - недостойни. И посредством Своята обич ни приема в Своите прегръдки и в Своята същина. Когато одобряваме причастието, ние го вършим за опрощаване на греховете. И за безконечен живот. Радваме се, че сме приели Христос в себе си и по този начин сме се освободили от земните пристрастености и безредици, с цел да преживеем още веднъж и още веднъж общението с Христос. Разбира се, постът и изповедта са неразделна част от духовния живот на индивида, само че следва да бъде маркирано, че в светоотеческия дух, в сходство с богословието на светите отци, които са единствените носители и тълкуватели на православното поверие, не е видяна причинно-следствена връзка сред причастието, поста и изповедта.Според православната традиция
пости се, когато Църквата предписва пост
т.е. предлага на вярващите да се подвизават и да израстват духовно през интервала на поста посредством самото свещенодействие на постенето, посредством отричане от своите пристрастености и грехове, само че в това време посредством придобиване на добродетели и обич като последна цел на поста.От друга страна, изповедта постоянно е съществувала като светото свещенодействие на покаянието, само че това не може да бъде програмирано, т.е. не може външно, изкуствено и механично да предизвикаме у някого възприятие на смирение и блян по Бога. Човек или я има, или я няма тази потребност. А когато я има, с цел да може този, който усети тази нужда, Църквата, проявена посредством своите свещеници да е с него и да му даде опция да осъзнае тази своя лична потребност.
Опитни духовници ни учат, че така като светата Литургия е центърът на нашия нравствен живот точно тъй като и единствено тъй като по време на литургията ние се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние би трябвало да се причастяваме постоянно, когато се отслужва литургия, тъй като тя се служи единствено заради тази причина. Ако се приказва строго догматично, може даже да се каже, че в случай че не сме се причастили, под въпрос е смисълът на нашето наличие на литургията. Така че ние се причастяваме постоянно когато се служи литургия, тъй като литургията се служи единствено поради това. А постим, когато Църквата ни е предложила да постим. Това значи четири огромни поста, сряда и петък и още няколко обособени дни в годината. Изповядваме се тогава, когато имаме духовна потребност и е ясно, че тези три наши дейности не се обуславят взаимно.
Много постоянно хора, които се вземат решение да станат християни на процедура, задават въпроси, свързани с " разпоредбите " за причастяване. По тематиката има написано доста, само че общоприети, наложителни за всеки правила няма. Обикновено положителният нравствен овчар поучава с въпросите, свързани с причастяването, всеки да се обръща към духовника, при който се изповяда и да постъпва съгласно получения съвет.
Широко публикувано е схващането, че преди причестяване би трябвало да си постил най-малко три дни, да си минал на изповед, да си получил благословение с разрешителна молитва и тогава да застанеш пред " чашата " с кръвта и тялото Христови. Това на никое място ненаписано предписание може и да има своята логичност в условия, в които човек не посещава постоянно храма за обща молитва и не взе участие в светата Литургия. Това предписание обаче никога не е нито наложително, нито вярно.На някои места е непокътнат метод преди самото предоставяне на причестяване духовникът да каже разрешителна молитва, с което в някакъв смисъл поема част от греховете на причестявания. В изискванията на ограничаващи ограничения, свързани с разпространяването на ковид, тематиката за причастието и неговото приемане беше подложена на доста полемики, само че още веднъж не се стигна до единно мнение. Преобладаващото разбиране, споделяно от доста духовници и вярващи е, че постът и изповедта не са изискване за приемане на причестяване, само че и това би трябвало да е съобразено с изповедника, който може да наложи свое условие.
За хората, които са въцърковени и посещават храма постоянно, е ясно, че православният християнин се причестява, когато се отслужва литургия, а и литургията единствено поради това се служи - с цел да има причестяване. Постим, когато Църквата ни е предложила - през четирите огромни поста, всяка седмица в сряда и петък и още няколко обособени дни в годината. И постим не самоцелно, като се въздържаме от храни от скотски генезис. Постим, като се вглеждаме в себе си, с цел да открием какво сме сбъркали по отношение на Божиите заповеди, първата и най-важната от които е да обичаме и почитаме Бога. А когато нещо в нашия живот ни смущава и имаме духовна потребност да го споделим, търсим своя изповедник. Очевидно това не са взаимно обусловени наши дейности, последващи едно от друго или произлизащи едно от друго.
Повечето българи са кръстени, преобладаващата част още като деца, само че с това завършва тяхната принадлежност към православното християнство. След това нито родителите, нито кръстникът имат грижата да водят новото християнче в храма, да го научат да се причестява, да получи обикновени знания в православието. И това е обяснимо, защото самите възрастни не са наясно.Като начало, когато човек осъзнае своята принадлежност към православните, е добре да си изясни какво тъкмо е литургията и какво се случва по време на това свещенодействие.Опитните духовници ще обяснят, че именносветата Литургия е самото Тайнство на Църквата. Тя е проявлението и изявата на Църквата и това, което образува самата Църквата, тъй като всички хора, които се считат за част от Христовата Църква, участват на Литургията. Тук посредством своите облици са и светиите.
В храма е и Самият Иисус Христос
И освен като облик на иконите, само че Той е в Светите Дарове, в Тялото и Кръвта на светото Причастие.
В храма вярващият идва от света на открито. Идва на светата Литургия и носи със себе си целия свой свят - своя витален опит, своите страхове и паники, своите наслади и достояния. И всичко това на светата Литургия индивидът го предлага като подарък, като принос на Бога. Бог приема това и посредством Своята берекет освещава това, което човекът му е донесъл. Хлябът, виното и елеят са единствено знаци на донесеното. И таман по своята благодат Господ трансформира този самун и вино в кръвта и тялото Христови. За вярващите това не предстои а подозрение.Веднъж 6-годишно момченце помоли баба си да заведат за причестяване в храма негова другарка, с цел да може и тя да одобри Бога в себе си и Той да стане част от нея. След като двете деца стояха кротки по време на цялата богослужба, подредиха се пред чашата с причастието и добродушно го одобриха, момченцето изясни на приятелката си, че това са тялото и кръвта на Христос. Момиченцето се ужаси от думата " кръв ", само че бързо беше успокоена, че това не е в действителност кръв, а единствено претворено вино и това е великата загадка, която Господ ни е завещал. Бабата беше удовлетворена, че и двете деца по-лесно одобряват това, което ни прави християни, от възрастните, които имат какви ли не подозрения. И
тази религия на децата ще им остане до живот
Те ще одобряват светото причестяване като лекарство за греховете и за безконечен живот, а не тъй като в живота са имали приключение и с причастието се пробват да го преодолеят или да се изцерят от някоя телесна болест. Причастието е нашето съпричастие към Христос.Като приема Тялото и Кръвта Христови, всеки набожен самичък по себе си, както изразява и самата дума, се причастява, т. е. става частица от съборното дело на Христос, става част от Христовата Църква.Често хората не схващат, че посещаваме храма не с цел да запалителен свещи там, не с цел да ни бъде блажен хлябът или друга храна, която носим, а за общата молитва и за приобщаването ни към Църквата, тъй като Христовата Църкава е народът, който се сплотява в Негово име.Ние в действителност идваме в храма, с цел да се помолим съгласно нашите лични духовни потребности, които имаме и удовлетворяваме на самата света Литургия, само че това не е нейното главно предопределение. Всъщност като съпреживяваме светата Литургия, ние демонстрираме и удостоверяваме посредством общението си, че принадлежим на Христос, че сме елементи от това Тяло и че като се причастяваме от това Тяло и Кръв Христови, получаваме всичко, което Той носи в себе си.
Така, с цел да се подготвим съответно за светото Причастие, в нашия всекидневен живот ние би трябвало да държим будно в себе си чувството и осъзнаването, че в никакъв случай не сме почтени за Божията обич. Но таман тъй като това е Бог, а Бог е обич, Той ни приема, такива, каквито сме - недостойни. И посредством Своята обич ни приема в Своите прегръдки и в Своята същина. Когато одобряваме причастието, ние го вършим за опрощаване на греховете. И за безконечен живот. Радваме се, че сме приели Христос в себе си и по този начин сме се освободили от земните пристрастености и безредици, с цел да преживеем още веднъж и още веднъж общението с Христос. Разбира се, постът и изповедта са неразделна част от духовния живот на индивида, само че следва да бъде маркирано, че в светоотеческия дух, в сходство с богословието на светите отци, които са единствените носители и тълкуватели на православното поверие, не е видяна причинно-следствена връзка сред причастието, поста и изповедта.Според православната традиция
пости се, когато Църквата предписва пост т.е. предлага на вярващите да се подвизават и да израстват духовно през интервала на поста посредством самото свещенодействие на постенето, посредством отричане от своите пристрастености и грехове, само че в това време посредством придобиване на добродетели и обич като последна цел на поста.От друга страна, изповедта постоянно е съществувала като светото свещенодействие на покаянието, само че това не може да бъде програмирано, т.е. не може външно, изкуствено и механично да предизвикаме у някого възприятие на смирение и блян по Бога. Човек или я има, или я няма тази потребност. А когато я има, с цел да може този, който усети тази нужда, Църквата, проявена посредством своите свещеници да е с него и да му даде опция да осъзнае тази своя лична потребност.
Опитни духовници ни учат, че така като светата Литургия е центърът на нашия нравствен живот точно тъй като и единствено тъй като по време на литургията ние се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние би трябвало да се причастяваме постоянно, когато се отслужва литургия, тъй като тя се служи единствено заради тази причина. Ако се приказва строго догматично, може даже да се каже, че в случай че не сме се причастили, под въпрос е смисълът на нашето наличие на литургията. Така че ние се причастяваме постоянно когато се служи литургия, тъй като литургията се служи единствено поради това. А постим, когато Църквата ни е предложила да постим. Това значи четири огромни поста, сряда и петък и още няколко обособени дни в годината. Изповядваме се тогава, когато имаме духовна потребност и е ясно, че тези три наши дейности не се обуславят взаимно.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ