Виктор Захарченко, ръководител на Кубанския казашки хор: Мечтая един ден да пеем в храма заедно с българите
Виктор Захарченко е легенда на съветската музикална сцена. Наскоро навърши 81 години, а от 41 управлява фамозния Кубански казашки хор, с който изнася концерти по целия свят. Изследовател и събирач на казашкия фолклор, композитор, наставник, подстрекател на музикантите от ансамбъла.
През юни проф. Захарченко персонално ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.
Как открихте света на музиката? Кога осъзнахте, че един ден ще бъдете част от международната музикална сцена?
Роден съм и съм живял цели 18 години в най-забутаната провинция, забравена от Бога, където нямаше нито ток, нито радио. Роден съм в предвоенното време. Започна войната, нашето село попадна под немската окупация. Разбрал съм какво е апетит, мраз, война и всички несгоди и нещастия. Именно тогава за пръв път и чух някаква музика. При нас имаше доста немци и те имаха хармоника. Като деца ни беше забавно и излизахме понякога да забележим по какъв начин се крият бойците в окопите, по какъв начин всичко в близост гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината и я възпламениха. Брат ми, който беше на 13 години, видял в тази купчина хармониката и я донесе у дома. Никога преди не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце. От лявата страна подбрах ниските тонове и започнах да изсвирвам. Бях едвам на 3 години. Майка ми чу и се изуми – момченце, което в никакъв случай не е виждало музикален инструмент, да свири подготвени акомпанименти! Тогава тя споделила „ Сигурно това дете ще почине. Това е невероятно! ”.
Още тогава музиката ме сграбчи и някакси ме докосна. 18 години съм слушал единствено национално пеене. Мен ме възпита детството, юношеството. Когато бях на 18 години се реалокирах в Краснодар и за първи път видях град. Самоук съм на акордеон, свирил съм по сватби, самичък съм композирал музика.
Каква е историята Ви с писмото до Сталин?
През 1945 година в пети клас писах писмо на Сталин. При нас на село един път месечно идваха с прожекции на филми. Веднъж ни прожектираха италиански филм „ Прелюдия на славата ”, където едно 10-годишно момченце дирижираше цялостен оркестър. После демонстрираха руския филм „ Здравей, Москва ” за друго момче, което свири на акордеон. И внезапно по този начин ми се прищя и аз да изсвирвам на акордеон и да стана актьор. Тогава собственоръчно написах писмо до Сталин, че на село нямаме нито радио, нито кръжоци в учебно заведение. Написах на Сталин, че желая да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда актьор. Изписах цяла учебна тетрадка и я изпратих по пощата. В отговор след два месеца пристигна огромна регионална комисия, с цел да видят кое е това дете, написало писмо до самия Сталин! Бил съм направил 36 граматически неточности – опозорил съм бил селото, Кубанския край. Започнаха да ми се подиграват с думите „ Хей, композиторчето ”. Бях пети клас и поради тези дрязги престанах да отивам на учебно заведение. Новият шеф, обаче, пристигна да ме убеждава, че би трябвало да се върви на учебно заведение, че ще купят акордеон и той самият ще ме учи. Това беше моята съществена консерватория, а след това Господ Бог ми изпрати такива учители, изключителни преподаватели, за които аз не съм заслужен.
Вие сте надълбоко набожен човек. Какво Ви носи вярата?
Господ Бог бе толкоз милосърден към мен, че от рожденият ми ден до ден сегашен ми дава нужното. Съдбата ми е предначертана доста сполучливо. На 14 октомври честваме Покров на Света Богородица и тъкмо в този ден аз започнах да работя в Кубански казашки хор. И самият Кубански боен певчески хор, който в този момент е преименуван в Кубански Казашки хор, и той е основан на 14 октомври по нов жанр – на Покров Богородичен. Както виждате, всичко е предначертано. Затова всичко ще ни се получи! Защото Кубанския казашки хор е нужен на хората. Зрителите на нашите концерти се радват, получават естетическо удовлетворение. Но напомням, че ние сме си излели сълзите, и нас ни слушат със сълзи на очи, защото ние имаме доста духовни песни, имаме песни със наличие, имаме и лирически песни.
И до ден сегашен пеем в храма. От 1996 година ние започнахме да пеем в храма. Със специфичен декрет на губернатора се явяваме правоприемници на Кубанския боен певчески църковен хор. Затова с изключение на казашки песни, доста национални песни, пеем и духовна музика. Участваме в божествените литургии в храма „ Христос Спасител ” в столицата. В Донския Манастир в Москва сме пели доста пъти, пели сме в катедралния събор в Рига, в катедралния събор в Белград, в Ташкент и в доста други. Мисля, че един ден ще пеем и в храма дружно с българите! Това е моя фантазия!
Има ли разлика дали пеете в църковен храм или пред политически водачи?
Сценичните трибуни са най-различни. Храмът е молитвен дом. На Божи гроб даже изпяхме „ Богородице, Дево ”. Беше страшна горещина – 44 градуса. Поклонихме се на камъка, където е лежал разпънатият Христос, докоснахме го с челата си. Там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше доста вълнуващо!
Навсякъде сме били! Преди 15 - 20 години в Германия пяхме пред Владимир Путин и Шрьодер. Помолиха ни да осъществим „ Сбогуването на славянката ”. Тогава изпълнихме и една известна немска ария на немски език. Шрьодер остана учуден, че ние сме изпяли немска ария и то на неговия роден хановерски акцент. Ние въобще не знаехме за това. Така че, пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.
Ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история?
Еднозначно ще ви отговоря – не. Но за огромна наслада, не всичко е забравено. Има хора, които няма да не помнят историята при никакви условия. Тя се дължи на тях. Достоевски има такава мисъл: „ Ако на Земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива! ”. Дори един човек да остане на тази земя, той ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи до тогава, до момента в който ни помнят.
През юни проф. Захарченко персонално ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.
Как открихте света на музиката? Кога осъзнахте, че един ден ще бъдете част от международната музикална сцена?
Роден съм и съм живял цели 18 години в най-забутаната провинция, забравена от Бога, където нямаше нито ток, нито радио. Роден съм в предвоенното време. Започна войната, нашето село попадна под немската окупация. Разбрал съм какво е апетит, мраз, война и всички несгоди и нещастия. Именно тогава за пръв път и чух някаква музика. При нас имаше доста немци и те имаха хармоника. Като деца ни беше забавно и излизахме понякога да забележим по какъв начин се крият бойците в окопите, по какъв начин всичко в близост гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината и я възпламениха. Брат ми, който беше на 13 години, видял в тази купчина хармониката и я донесе у дома. Никога преди не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце. От лявата страна подбрах ниските тонове и започнах да изсвирвам. Бях едвам на 3 години. Майка ми чу и се изуми – момченце, което в никакъв случай не е виждало музикален инструмент, да свири подготвени акомпанименти! Тогава тя споделила „ Сигурно това дете ще почине. Това е невероятно! ”.
Още тогава музиката ме сграбчи и някакси ме докосна. 18 години съм слушал единствено национално пеене. Мен ме възпита детството, юношеството. Когато бях на 18 години се реалокирах в Краснодар и за първи път видях град. Самоук съм на акордеон, свирил съм по сватби, самичък съм композирал музика.
Каква е историята Ви с писмото до Сталин?
През 1945 година в пети клас писах писмо на Сталин. При нас на село един път месечно идваха с прожекции на филми. Веднъж ни прожектираха италиански филм „ Прелюдия на славата ”, където едно 10-годишно момченце дирижираше цялостен оркестър. После демонстрираха руския филм „ Здравей, Москва ” за друго момче, което свири на акордеон. И внезапно по този начин ми се прищя и аз да изсвирвам на акордеон и да стана актьор. Тогава собственоръчно написах писмо до Сталин, че на село нямаме нито радио, нито кръжоци в учебно заведение. Написах на Сталин, че желая да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда актьор. Изписах цяла учебна тетрадка и я изпратих по пощата. В отговор след два месеца пристигна огромна регионална комисия, с цел да видят кое е това дете, написало писмо до самия Сталин! Бил съм направил 36 граматически неточности – опозорил съм бил селото, Кубанския край. Започнаха да ми се подиграват с думите „ Хей, композиторчето ”. Бях пети клас и поради тези дрязги престанах да отивам на учебно заведение. Новият шеф, обаче, пристигна да ме убеждава, че би трябвало да се върви на учебно заведение, че ще купят акордеон и той самият ще ме учи. Това беше моята съществена консерватория, а след това Господ Бог ми изпрати такива учители, изключителни преподаватели, за които аз не съм заслужен.
Вие сте надълбоко набожен човек. Какво Ви носи вярата?
Господ Бог бе толкоз милосърден към мен, че от рожденият ми ден до ден сегашен ми дава нужното. Съдбата ми е предначертана доста сполучливо. На 14 октомври честваме Покров на Света Богородица и тъкмо в този ден аз започнах да работя в Кубански казашки хор. И самият Кубански боен певчески хор, който в този момент е преименуван в Кубански Казашки хор, и той е основан на 14 октомври по нов жанр – на Покров Богородичен. Както виждате, всичко е предначертано. Затова всичко ще ни се получи! Защото Кубанския казашки хор е нужен на хората. Зрителите на нашите концерти се радват, получават естетическо удовлетворение. Но напомням, че ние сме си излели сълзите, и нас ни слушат със сълзи на очи, защото ние имаме доста духовни песни, имаме песни със наличие, имаме и лирически песни.
И до ден сегашен пеем в храма. От 1996 година ние започнахме да пеем в храма. Със специфичен декрет на губернатора се явяваме правоприемници на Кубанския боен певчески църковен хор. Затова с изключение на казашки песни, доста национални песни, пеем и духовна музика. Участваме в божествените литургии в храма „ Христос Спасител ” в столицата. В Донския Манастир в Москва сме пели доста пъти, пели сме в катедралния събор в Рига, в катедралния събор в Белград, в Ташкент и в доста други. Мисля, че един ден ще пеем и в храма дружно с българите! Това е моя фантазия!
Има ли разлика дали пеете в църковен храм или пред политически водачи?
Сценичните трибуни са най-различни. Храмът е молитвен дом. На Божи гроб даже изпяхме „ Богородице, Дево ”. Беше страшна горещина – 44 градуса. Поклонихме се на камъка, където е лежал разпънатият Христос, докоснахме го с челата си. Там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше доста вълнуващо!
Навсякъде сме били! Преди 15 - 20 години в Германия пяхме пред Владимир Путин и Шрьодер. Помолиха ни да осъществим „ Сбогуването на славянката ”. Тогава изпълнихме и една известна немска ария на немски език. Шрьодер остана учуден, че ние сме изпяли немска ария и то на неговия роден хановерски акцент. Ние въобще не знаехме за това. Така че, пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.
Ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история?
Еднозначно ще ви отговоря – не. Но за огромна наслада, не всичко е забравено. Има хора, които няма да не помнят историята при никакви условия. Тя се дължи на тях. Достоевски има такава мисъл: „ Ако на Земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива! ”. Дори един човек да остане на тази земя, той ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи до тогава, до момента в който ни помнят.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ