Как Добри Ганчев изобличи пороците на княз Фердинанд
Вестник „ Труд ” разгласява поредност „ Страници от забравените книги ”. Тя се реализира с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „ Св. св. Кирил и Методий ”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни остарели български книги, които и до през днешния ден удивляват читателя със своята непреходна прохлада и автентичност.
През 1973 година по книжарниците се появи странна книга – „ Спомени за княжеското време “ от Добри Ганчев – преподавател по български език на княз Фердинанд и на княгиня Мария Луиза. Тогава тя се разпродаде стремително по този начин, както днешните бестселъри.
Каква беше повода да се отвори вехтият пакет, съдържащ ръкописа на тия записки, предаден на 20 май 1923 година в Българска академия на науките и с предписание на създателя му, да бъде отворен 25 години след гибелта му, т.е. през 1948 година? Несъмнено изобличителните моменти от персоналния живот на княза, забелязани и разказани сочно, колоритно и с пикантни детайлности от Д. Ганчев. Не закъсня реакцията и на потомците на Фердинанд, които упрекнаха починалия създател в разпространение на неистини и измислици. Уви, изнесеното в „ Спомени за княжеското време “, излезли за повторно през 1983 година, беше доказано и от други създатели, сред които от персоналния секретар на Фердинанд – граф Робер дьо Бурбулон. Книгата му „ Български дневници “ за пръв път излезе у нас през 1995 година
Появата на спомените възкреси изцяло забравения Добри Ганчев. Мнозина се питаха преди време за какво той толкоз в детайли разказва бита и склонността към лукс и полови излишества на втория български княз (по-късно цар) и на обкръжението му? Дали е бил ощетен или пък незадоволително заплатен от княза? Или пък е бил изумен от заболяването „ злоба “? През 2005 година в един том излязоха обаче към този момент точно разчетените отначало и коментирани от Цочо Билярски и Ива Бурилкова записки на Д. Ганчев за Фердинандовото князуване, дружно с предшестващите ги по-ранни негови мемоари за времето, преди да му стане преподавател по български език. В послеслова си Билярски и Бурилкова за пръв път изясниха за какво възрастният, зле виждащ създател толкоз е държал да опише видяното и претърпяното, че на първо време до 1923 година написва втората им част – за княза, а два месеца, преди да почине през 1936 година предава и първата част за ранните си години на Българска академия на науките: „ Добри Ганчев не е романист, а занимателен хронист, и въпреки и добър българин, не се стреми да скрие тъмните петна в облиците на познатите си съвременници и ни ги показва без всевъзможни разкрасявания, въпреки понякога да се оправдава, че с това може да развенчае одобрени към този момент политици и държавници “. А у нас не всеки път изобличителите и говорещите истини, които болшинството не желае да чуе, е на респект.
Споменавам нашумелите мемоари на Добри Ганчев неслучайно, тъй като чаках около тях ползата към него да извади от ямата на забравата и тома с негови произведения „ Повести и разкази из актуалния живот “, излязъл през 1911 година
Но това не се случи. Книгата съдържа произведения, в които със същия прочувствен, грабващ жанр Добри Ганчев споделя за орисите на елементарни българи. Едва след прочитането й можем да разберем индивида Д. Ганчев – видял разкоша и разточителността, само че и мизерията и бедността. Така той разказва и двете – първите в спомените си, вторите – в „ Повести и разкази “. Ето каква е и неговата гражданска позиция на несклоняем с недъзите на обществото заслужен българин!
Сборникът се открива с повестта „ Аспазия “, в която на фона на екзотичния тогава Пловдив стартира и свършва любовта на българин и гъркиня. Продължава с още 10 произведения, сред които са: „ Сватята на доктор Куткудяков “, „ Жертва на феминизма “, „ Язък ми, мамо за френското, жалко ми, мамо, за пианото “, „ Новите апостоли “… Ако харесвате творбите на Алеко Константинов или Иван Вазов, потърсете „ Повести и разкази “ от Добри Ганчев. Защото ще се уверите какъв брой той е непосредствен и до Алеко – с възприятието си за комизъм и с дарбата си на разобличител, и до Вазов – със съпричастието си към недъзите и неправдите, от които страда елементарният българин. Острото око на Добри Ганчев е видяло и описало освен манталитета и бита на столичани, само че с изумително възприятие той разравя в дълбочина пристрастености и драми, които героите му са принудени да преживеят. Че Добри Ганчев е бил несъгласен с действителността приказва и фактът, че приживе той е един от най-щедрите донори освен на Българска академия на науките (3,5 млн. лева.), само че и на Българския червен кръст. За разлика от други свои съвременници, проливали несметно крокодилски сълзи.
Сватята на доктор Куткудяков
Добри Ганчев
Преди десетина години строих къща. Без това, смятах, животът ми ще бъде щърб, нямаше да съм извършил всичките си международни отговорности като българин и като татко. Защото: кой добър българин, у който не е димял личен комин, може сподели, че е живял с традициите на племето си? Кой редовен татко, не оставил къща на децата си, въпреки и в девет банки заложена, ще се смята извършил дълга си? Строят всички, строих и аз.
Към септември се привършиха майсторските работи. Влезе бояджията, квас се месец, излезе и той. Оставаше да се измият прозорци и подове, с цел да вляза да домувам. Тази работа привидно е от най-лесните, но в действителност и тя не е без главоболия. Правят я такваз всякакви условия. Главното от тях е особеното етническо разбиране у българина: коя работа е мъжка, коя женска. Коя унижава положителното българско семейство, коя не. Защото един път признато от всички честни хора, че прането е женска работа, заплати ти на българина и 10 лв. отплата, той няма да се вземе да ти пере ризи и гащи. Тоз труд унижава у него мъжа. Все едно е да го накараш да преде с хурка или да навива масури. Миене прозорци и подове – и то е женска работа. А пък дами за работа в българската столица мъчително се намират. Тук други аргументи, въпреки и отново от национално-етически темперамент. Българин, с персонална и фамилна упоритост, не може да разреши на жена си людско да работи. Какво семейство ще да е то, в случай че дамата тръгне по непознатите къщи да търси работа?… По-добре кора изсъхнал самун вкъщи, в сравнение с царска софра по непознати къщи, би споделил всеки почтен човек.
Трябваше, впрочем, и аз, както вършат всички хора, да потърся циганки. Тяхна е компетентност да мият прозорци и подове. Ала аз упорствах да направя това, не тъй като имам враждебни усеща към туй пъстро по облекло и по душа архаично племе, а по простата причина, че нямаше кого да оставя над главите им да ги варди, да не би да отвлекат нещо от къщи. Два дни разпитвах, догде намеря измивачка. Един другар ми проводи една българка, възстаричка, към 50–55-годишна жена.
Аз се пазарих с нея, дадох й каквото искаше, само че с едно изискване от моя страна: след три дни безусловно да ми съобщи къщата. Прие. Уговорът се подписа, дадох й задатък. Работата обаче не потегли. Мъчи се дамата, мори старите си кости, все не й спори. Трите дни се изминаха, четвъртият – на изчерпване, а къщата неизмита. Към многото аргументи за дразнене при строене на къщата прибави се и тази. Наистина дребна, маловажна работа, само че се нервира човек. Трябваше или да напъдя моята контрагентка, тъй като виждах, че още и след три дни къщата ми няма да бъде измита, или да се въоръжа с самообладание да очаквам. Реших да предпочета последното. А с цел да ми олеква, взех по-енергично да я подканям, да й се поскарвам. Ала тя това право не рачи да ми признае. Щом й се сопна и й кажа някоя-друга дума, тя внезапно:
– Ний не сме хора, каквото ни виждаш, господине! Брат ми, Бог да го елементарни, водеше сестрата на доктор Куткудяков. Пък и мъж ми си беше мюлк сайбия (араб-тур. – притежател на парцел.). Изпаднахме, какво да се прави!… Я ме питай, от положително ли съм тръгнала по людска работа!…
И тези скици от щастливия в миналото си фамилен животец се повтаряха всеки божи ден, щом подканя моята измивачка да побързва. Варианти нямаше: „ Брат ми водеше сестрата на доктор Куткудяков ”, „ Мъж ми бе мюлк сайбия ”…
Един ден, не помня на петия или на шестия, отивам със съществено желание да се карам за финален път, та нека да се стресне. Щом прекрачвам прага на антрето, отпреде ми се изпречва млада девойка, 16–17-годишна. Русичка, с дълга, дебела отпусната коса, кокален гребен на глава, а краката в добре лъснати обуща. Гимнастическата форма компактно обхващаше стройната й снага. Релефите на възрастта, при всичкото очевидно усърдие на шивачката и госпожицата, не можеха да се укрият. А туй бе доста неприятно за хубавичката мома и я караше да червенее всякога, щом човек се вгледа по-продължително в нея.
– Кого търсите, госпожице? – попитах непознатата си гостенка.
– Тя е моя дъщеря! Моя е! – обади се от другата стая майката. – Дошла да ме вземе…
Аз пристъпих до вратата на стаята, отдето се чуваше гласът. Майката на госпожицата бе коленичила на пода, с едната си ръка се опряла о същия, а в другата държеше огромна кирлива развратница.
– Моя е, моя е… Нали е хубавичка? Прилича като две капки на вуйчо си, дет водеше сестрата на доктор Куткудяков…
– Ходите ли в гимназията, госпожице? – попитах момата, с цел да кажа нещо.
– Да, в петия (днес десети) съм клас – побърза да се похвали госпожицата, не насмалко кокетство в очички.
– Даскалица, даскалица ще я вършим – намеси се отново остарялата, която в този момент бе единствено коленичила. – Дано даде Господ най-малко тя да се отърве от людска работа…
„ Пак ще помене брат си, дет водел сестрата на доктор Куткудяков ” – помислих си аз. Но тоз път сякаш нещо я пресече. Погледнах госпожицата. Тя бе впила очи в майка си, говореше й с тях нещо.
Старата намерения една дребна минутка, поизцеди с ръце мократа развратница и отново запя:
– Живеем ей тук, в Панагюрския хан. Десет лв. за стая плащаме. Скъпичко, господине! За момиченцето си поработвам, кое да са живи положителни хора! Подаднуват по нещичко…
Госпожицата още по-сърдито изгледа майка си. Забелязах, не й бе приятна тази искреност пред непознат човек, изключително пред подобен, на който мереше да се хареса.
Рекох да повърна положителното разположение на хубавата мома. Вгледах се в нея по-длъжко. Приятна руменина попълзя по нежната кожа на русичкото й лице. Дългите й мигли се спуснаха и скриха меките сиви очи.
Пред мен стоеше мома в първия подем на хубостта си. Розова пъпка, колкото да разпуснала горните си листенца.
Любувах се на хубавата мома, на нежната кожица на лицето и ръцете й, на стройната снага, на чистичката й и спретнатата гимназическа рокличка, на цялата й гиздава дрънкулка. Погледнах и майката: голи кални крайници – същи лопати, ръцете й – мечи стъпала с дълги и яки нокти, набити изпод с черна тиня. Челото й – надълбоко прорязано с бръчки, а лицето – гладно, изпито, мършаво. Облечена от глава до пети в парцали, нагърчени, кърпени, протрити – дрипи за боклука.
Гледах на този контрастност сред майка и щерка, па си мисля: „ Где, в коя страна на света, има майка като българката?… Да гладува, да носи дрипи на гърба си, да се подлага на лишаване и изтезания, единствено и единствено чедото си да види честито! ”.
Дожаля ми, не посмях към този момент да се дразня на измъчената майка.
* * *
Изминаха се от този момент пет-шест години. Измитата къща се продаде и не помни. Забравих и измивачката й, както и „ хубавата й дъщеря ”.
Между това колелото на щастието се обърна към нашата партия. Тя пристигна на власт, а посредством нея и мое примирение. Между многото надарени мъже от нашата партия, аз едвам-едвам можах да се пакостя да бъда определен за учебен настоятел.
А да бъде човек учебен настоятел в столицата, изключително през месеците юли и август, по кое време се цанят1 учители и учителки, не е доста приятна работа. Къщата ми, безшумна и глуха в друго време, тогава заприличваше на едновремешна кадийница2. Прегърбени бабички, изнемощели от грижи и премеждия, наконтени, добре напудрени лели или каки, спретнати учителки, рошави и небръснати учители – всичкият този свят бърза да превари, да не би вакантните места да се попълнят. Хвалби, молби, недоволства, даже и плачове. Излезе една, пристигна друга. Подават ти картички3 от другари, познати, а най-вече от мощните със заслугите си пред партията деятели. Други, които нямат опция да се снабдят с таквиз рекомендации, гледат с друго да те умилостивят и разположат: умилквания, сладки очички, благи, подкупващи усмивки…
Бивайте снизходителни в таквиз случаи, положителни хора! То е ultima ratio4 на слабите дами. Прави се по паляща потребност, не със зла умисъл…
Връщам се един ден късно вечерта и намирам пред портата на къщата си клекнала женска фигура. Видя ме, изправи се уважително, поздрави ме.
Аз я не познах, тя побърза да ми се обади:
– Дет ви мих преди години къщата…
Спомних си дамата, дет се хвалеше, че брат й водел сестрата на доктор Куткудяков, а мъж й бил мюлк сайбия.
Суха, същи скелет, остаряла, прегърбена, като че станала по-ниска, в сравнение с бе тогава.
– А где е госпожицата? – запитвам бабичката.
– Та за нея пристигнах, я…
– За учителка?
– Ами?… Досега беше в село Бодлово. Ще молим да я оставите в града. Момиче е, по-лесно ще може да се задоми. В село кого ще вземе? Кой ще я вземе?… Брат ми, Бог да го елементарни, дет водеше сестрата…
– Зная!… Зная!… – побързах да й обадя, че помня родството й с огромните хора.
Поканих сватята на доктор Куткудяков у дома. Електричеството освети облеклото й, все така дрипаво, изръхано, нагърчено, каквото бе по кое време миеше къщата ми. На острите й кат колища плещи наметнато мръсно, изпокъсано щалче, в миналото си било алено, а в този момент кално-розово. Обущата, продрани, зеят откъм пръстите.
„ Тогава “, мислех на мозъка си, „ ходеше гладна, дрипава, боса, с цел да не остави щерка си да върви като нея по непозната работа. Ами в този момент? ”
– Колко получава госпожицата в село? – запитвам гостенката си.
Като че разбра претекста на неочакваното ми любознание, та побърза да се завайка и заоплаква, че в село всичко било доста по-скъпо от града, че трябвало момичето и за прикя5 да помислюва, тъй като в сегашните времена и прочие и прочие
Аз разбрах. Сега отново ще се гладува и робува – за прикя. Майчина орис!…
– Иди си! Ще виждам да се назначи – успокоих старицата.
Измъчената майка повлече слабите си крайници и заклати натежалата глава. Аз й чувах благословиите.
Майка и щерка пристигнаха да ме молят още еднъж, да не би да съм не запомнил. Госпожицата беше към този момент не пъпка, подготвена да цъфне, каквато бе, по кое време майка й ми миеше къщата, а необятно разпуснала се роза. Тук-там единствено някои от крайните листенца на тази луксозна роза бяха взели да увяхват. Но туй можеше да се забележи единствено от опитно и имало дълга процедура око.
Госпожица Антонова – по този начин се зовеше дъщерята на моята познайница, биде назначена учителка в едно от софийските съществени учебни заведения.
Самата хубавичка, тя още повече се разхубави в очите на ергените след назначението си. Един служител в Българската национална банка се влюби, залудя след нея. Разбира се, не зарад заплатата й, той в банката бе внесъл доста пари, нямаше потребност от нейните, а за хубавата й руса коса, за образованието й, за нежната и транспарантна кожа по лицето и за дебелите й като самунчета6 ръчички, за нейните хубави сини очички.
Сгодиха се, жениха се.
Живее си щастливата двойка добре, имат си дори и детенце. Често ги виждам на разположение към Борисовата градина, само че без остарялата.
И тя е честита, въпреки и да продължава да върви непознато да работи. Едно й единствено липсва. Не може да се хвали със зетя си, както се хвалеше с брат си, който водел сестрата на доктор Куткудяков…
1 Назначават.
2 Кадийница (араб.-тур.) – турски нравствен съд, нормално препълнен с хора.
3 Картичка – визитка с рекомендация да назначение.
4 Ultima ratio (лат.) – последно средство.
5 Чеиз.
6 От хляб – цялостен самун.
През 1973 година по книжарниците се появи странна книга – „ Спомени за княжеското време “ от Добри Ганчев – преподавател по български език на княз Фердинанд и на княгиня Мария Луиза. Тогава тя се разпродаде стремително по този начин, както днешните бестселъри.
Каква беше повода да се отвори вехтият пакет, съдържащ ръкописа на тия записки, предаден на 20 май 1923 година в Българска академия на науките и с предписание на създателя му, да бъде отворен 25 години след гибелта му, т.е. през 1948 година? Несъмнено изобличителните моменти от персоналния живот на княза, забелязани и разказани сочно, колоритно и с пикантни детайлности от Д. Ганчев. Не закъсня реакцията и на потомците на Фердинанд, които упрекнаха починалия създател в разпространение на неистини и измислици. Уви, изнесеното в „ Спомени за княжеското време “, излезли за повторно през 1983 година, беше доказано и от други създатели, сред които от персоналния секретар на Фердинанд – граф Робер дьо Бурбулон. Книгата му „ Български дневници “ за пръв път излезе у нас през 1995 година
Появата на спомените възкреси изцяло забравения Добри Ганчев. Мнозина се питаха преди време за какво той толкоз в детайли разказва бита и склонността към лукс и полови излишества на втория български княз (по-късно цар) и на обкръжението му? Дали е бил ощетен или пък незадоволително заплатен от княза? Или пък е бил изумен от заболяването „ злоба “? През 2005 година в един том излязоха обаче към този момент точно разчетените отначало и коментирани от Цочо Билярски и Ива Бурилкова записки на Д. Ганчев за Фердинандовото князуване, дружно с предшестващите ги по-ранни негови мемоари за времето, преди да му стане преподавател по български език. В послеслова си Билярски и Бурилкова за пръв път изясниха за какво възрастният, зле виждащ създател толкоз е държал да опише видяното и претърпяното, че на първо време до 1923 година написва втората им част – за княза, а два месеца, преди да почине през 1936 година предава и първата част за ранните си години на Българска академия на науките: „ Добри Ганчев не е романист, а занимателен хронист, и въпреки и добър българин, не се стреми да скрие тъмните петна в облиците на познатите си съвременници и ни ги показва без всевъзможни разкрасявания, въпреки понякога да се оправдава, че с това може да развенчае одобрени към този момент политици и държавници “. А у нас не всеки път изобличителите и говорещите истини, които болшинството не желае да чуе, е на респект.
Споменавам нашумелите мемоари на Добри Ганчев неслучайно, тъй като чаках около тях ползата към него да извади от ямата на забравата и тома с негови произведения „ Повести и разкази из актуалния живот “, излязъл през 1911 година
Но това не се случи. Книгата съдържа произведения, в които със същия прочувствен, грабващ жанр Добри Ганчев споделя за орисите на елементарни българи. Едва след прочитането й можем да разберем индивида Д. Ганчев – видял разкоша и разточителността, само че и мизерията и бедността. Така той разказва и двете – първите в спомените си, вторите – в „ Повести и разкази “. Ето каква е и неговата гражданска позиция на несклоняем с недъзите на обществото заслужен българин!
Сборникът се открива с повестта „ Аспазия “, в която на фона на екзотичния тогава Пловдив стартира и свършва любовта на българин и гъркиня. Продължава с още 10 произведения, сред които са: „ Сватята на доктор Куткудяков “, „ Жертва на феминизма “, „ Язък ми, мамо за френското, жалко ми, мамо, за пианото “, „ Новите апостоли “… Ако харесвате творбите на Алеко Константинов или Иван Вазов, потърсете „ Повести и разкази “ от Добри Ганчев. Защото ще се уверите какъв брой той е непосредствен и до Алеко – с възприятието си за комизъм и с дарбата си на разобличител, и до Вазов – със съпричастието си към недъзите и неправдите, от които страда елементарният българин. Острото око на Добри Ганчев е видяло и описало освен манталитета и бита на столичани, само че с изумително възприятие той разравя в дълбочина пристрастености и драми, които героите му са принудени да преживеят. Че Добри Ганчев е бил несъгласен с действителността приказва и фактът, че приживе той е един от най-щедрите донори освен на Българска академия на науките (3,5 млн. лева.), само че и на Българския червен кръст. За разлика от други свои съвременници, проливали несметно крокодилски сълзи.
Сватята на доктор Куткудяков
Добри Ганчев
Преди десетина години строих къща. Без това, смятах, животът ми ще бъде щърб, нямаше да съм извършил всичките си международни отговорности като българин и като татко. Защото: кой добър българин, у който не е димял личен комин, може сподели, че е живял с традициите на племето си? Кой редовен татко, не оставил къща на децата си, въпреки и в девет банки заложена, ще се смята извършил дълга си? Строят всички, строих и аз.
Към септември се привършиха майсторските работи. Влезе бояджията, квас се месец, излезе и той. Оставаше да се измият прозорци и подове, с цел да вляза да домувам. Тази работа привидно е от най-лесните, но в действителност и тя не е без главоболия. Правят я такваз всякакви условия. Главното от тях е особеното етническо разбиране у българина: коя работа е мъжка, коя женска. Коя унижава положителното българско семейство, коя не. Защото един път признато от всички честни хора, че прането е женска работа, заплати ти на българина и 10 лв. отплата, той няма да се вземе да ти пере ризи и гащи. Тоз труд унижава у него мъжа. Все едно е да го накараш да преде с хурка или да навива масури. Миене прозорци и подове – и то е женска работа. А пък дами за работа в българската столица мъчително се намират. Тук други аргументи, въпреки и отново от национално-етически темперамент. Българин, с персонална и фамилна упоритост, не може да разреши на жена си людско да работи. Какво семейство ще да е то, в случай че дамата тръгне по непознатите къщи да търси работа?… По-добре кора изсъхнал самун вкъщи, в сравнение с царска софра по непознати къщи, би споделил всеки почтен човек.
Трябваше, впрочем, и аз, както вършат всички хора, да потърся циганки. Тяхна е компетентност да мият прозорци и подове. Ала аз упорствах да направя това, не тъй като имам враждебни усеща към туй пъстро по облекло и по душа архаично племе, а по простата причина, че нямаше кого да оставя над главите им да ги варди, да не би да отвлекат нещо от къщи. Два дни разпитвах, догде намеря измивачка. Един другар ми проводи една българка, възстаричка, към 50–55-годишна жена.
Аз се пазарих с нея, дадох й каквото искаше, само че с едно изискване от моя страна: след три дни безусловно да ми съобщи къщата. Прие. Уговорът се подписа, дадох й задатък. Работата обаче не потегли. Мъчи се дамата, мори старите си кости, все не й спори. Трите дни се изминаха, четвъртият – на изчерпване, а къщата неизмита. Към многото аргументи за дразнене при строене на къщата прибави се и тази. Наистина дребна, маловажна работа, само че се нервира човек. Трябваше или да напъдя моята контрагентка, тъй като виждах, че още и след три дни къщата ми няма да бъде измита, или да се въоръжа с самообладание да очаквам. Реших да предпочета последното. А с цел да ми олеква, взех по-енергично да я подканям, да й се поскарвам. Ала тя това право не рачи да ми признае. Щом й се сопна и й кажа някоя-друга дума, тя внезапно:
– Ний не сме хора, каквото ни виждаш, господине! Брат ми, Бог да го елементарни, водеше сестрата на доктор Куткудяков. Пък и мъж ми си беше мюлк сайбия (араб-тур. – притежател на парцел.). Изпаднахме, какво да се прави!… Я ме питай, от положително ли съм тръгнала по людска работа!…
И тези скици от щастливия в миналото си фамилен животец се повтаряха всеки божи ден, щом подканя моята измивачка да побързва. Варианти нямаше: „ Брат ми водеше сестрата на доктор Куткудяков ”, „ Мъж ми бе мюлк сайбия ”…
Един ден, не помня на петия или на шестия, отивам със съществено желание да се карам за финален път, та нека да се стресне. Щом прекрачвам прага на антрето, отпреде ми се изпречва млада девойка, 16–17-годишна. Русичка, с дълга, дебела отпусната коса, кокален гребен на глава, а краката в добре лъснати обуща. Гимнастическата форма компактно обхващаше стройната й снага. Релефите на възрастта, при всичкото очевидно усърдие на шивачката и госпожицата, не можеха да се укрият. А туй бе доста неприятно за хубавичката мома и я караше да червенее всякога, щом човек се вгледа по-продължително в нея.
– Кого търсите, госпожице? – попитах непознатата си гостенка.
– Тя е моя дъщеря! Моя е! – обади се от другата стая майката. – Дошла да ме вземе…
Аз пристъпих до вратата на стаята, отдето се чуваше гласът. Майката на госпожицата бе коленичила на пода, с едната си ръка се опряла о същия, а в другата държеше огромна кирлива развратница.
– Моя е, моя е… Нали е хубавичка? Прилича като две капки на вуйчо си, дет водеше сестрата на доктор Куткудяков…
– Ходите ли в гимназията, госпожице? – попитах момата, с цел да кажа нещо.
– Да, в петия (днес десети) съм клас – побърза да се похвали госпожицата, не насмалко кокетство в очички.
– Даскалица, даскалица ще я вършим – намеси се отново остарялата, която в този момент бе единствено коленичила. – Дано даде Господ най-малко тя да се отърве от людска работа…
„ Пак ще помене брат си, дет водел сестрата на доктор Куткудяков ” – помислих си аз. Но тоз път сякаш нещо я пресече. Погледнах госпожицата. Тя бе впила очи в майка си, говореше й с тях нещо.
Старата намерения една дребна минутка, поизцеди с ръце мократа развратница и отново запя:
– Живеем ей тук, в Панагюрския хан. Десет лв. за стая плащаме. Скъпичко, господине! За момиченцето си поработвам, кое да са живи положителни хора! Подаднуват по нещичко…
Госпожицата още по-сърдито изгледа майка си. Забелязах, не й бе приятна тази искреност пред непознат човек, изключително пред подобен, на който мереше да се хареса.
Рекох да повърна положителното разположение на хубавата мома. Вгледах се в нея по-длъжко. Приятна руменина попълзя по нежната кожа на русичкото й лице. Дългите й мигли се спуснаха и скриха меките сиви очи.
Пред мен стоеше мома в първия подем на хубостта си. Розова пъпка, колкото да разпуснала горните си листенца.
Любувах се на хубавата мома, на нежната кожица на лицето и ръцете й, на стройната снага, на чистичката й и спретнатата гимназическа рокличка, на цялата й гиздава дрънкулка. Погледнах и майката: голи кални крайници – същи лопати, ръцете й – мечи стъпала с дълги и яки нокти, набити изпод с черна тиня. Челото й – надълбоко прорязано с бръчки, а лицето – гладно, изпито, мършаво. Облечена от глава до пети в парцали, нагърчени, кърпени, протрити – дрипи за боклука.
Гледах на този контрастност сред майка и щерка, па си мисля: „ Где, в коя страна на света, има майка като българката?… Да гладува, да носи дрипи на гърба си, да се подлага на лишаване и изтезания, единствено и единствено чедото си да види честито! ”.
Дожаля ми, не посмях към този момент да се дразня на измъчената майка.
* * *
Изминаха се от този момент пет-шест години. Измитата къща се продаде и не помни. Забравих и измивачката й, както и „ хубавата й дъщеря ”.
Между това колелото на щастието се обърна към нашата партия. Тя пристигна на власт, а посредством нея и мое примирение. Между многото надарени мъже от нашата партия, аз едвам-едвам можах да се пакостя да бъда определен за учебен настоятел.
А да бъде човек учебен настоятел в столицата, изключително през месеците юли и август, по кое време се цанят1 учители и учителки, не е доста приятна работа. Къщата ми, безшумна и глуха в друго време, тогава заприличваше на едновремешна кадийница2. Прегърбени бабички, изнемощели от грижи и премеждия, наконтени, добре напудрени лели или каки, спретнати учителки, рошави и небръснати учители – всичкият този свят бърза да превари, да не би вакантните места да се попълнят. Хвалби, молби, недоволства, даже и плачове. Излезе една, пристигна друга. Подават ти картички3 от другари, познати, а най-вече от мощните със заслугите си пред партията деятели. Други, които нямат опция да се снабдят с таквиз рекомендации, гледат с друго да те умилостивят и разположат: умилквания, сладки очички, благи, подкупващи усмивки…
Бивайте снизходителни в таквиз случаи, положителни хора! То е ultima ratio4 на слабите дами. Прави се по паляща потребност, не със зла умисъл…
Връщам се един ден късно вечерта и намирам пред портата на къщата си клекнала женска фигура. Видя ме, изправи се уважително, поздрави ме.
Аз я не познах, тя побърза да ми се обади:
– Дет ви мих преди години къщата…
Спомних си дамата, дет се хвалеше, че брат й водел сестрата на доктор Куткудяков, а мъж й бил мюлк сайбия.
Суха, същи скелет, остаряла, прегърбена, като че станала по-ниска, в сравнение с бе тогава.
– А где е госпожицата? – запитвам бабичката.
– Та за нея пристигнах, я…
– За учителка?
– Ами?… Досега беше в село Бодлово. Ще молим да я оставите в града. Момиче е, по-лесно ще може да се задоми. В село кого ще вземе? Кой ще я вземе?… Брат ми, Бог да го елементарни, дет водеше сестрата…
– Зная!… Зная!… – побързах да й обадя, че помня родството й с огромните хора.
Поканих сватята на доктор Куткудяков у дома. Електричеството освети облеклото й, все така дрипаво, изръхано, нагърчено, каквото бе по кое време миеше къщата ми. На острите й кат колища плещи наметнато мръсно, изпокъсано щалче, в миналото си било алено, а в този момент кално-розово. Обущата, продрани, зеят откъм пръстите.
„ Тогава “, мислех на мозъка си, „ ходеше гладна, дрипава, боса, с цел да не остави щерка си да върви като нея по непозната работа. Ами в този момент? ”
– Колко получава госпожицата в село? – запитвам гостенката си.
Като че разбра претекста на неочакваното ми любознание, та побърза да се завайка и заоплаква, че в село всичко било доста по-скъпо от града, че трябвало момичето и за прикя5 да помислюва, тъй като в сегашните времена и прочие и прочие
Аз разбрах. Сега отново ще се гладува и робува – за прикя. Майчина орис!…
– Иди си! Ще виждам да се назначи – успокоих старицата.
Измъчената майка повлече слабите си крайници и заклати натежалата глава. Аз й чувах благословиите.
Майка и щерка пристигнаха да ме молят още еднъж, да не би да съм не запомнил. Госпожицата беше към този момент не пъпка, подготвена да цъфне, каквато бе, по кое време майка й ми миеше къщата, а необятно разпуснала се роза. Тук-там единствено някои от крайните листенца на тази луксозна роза бяха взели да увяхват. Но туй можеше да се забележи единствено от опитно и имало дълга процедура око.
Госпожица Антонова – по този начин се зовеше дъщерята на моята познайница, биде назначена учителка в едно от софийските съществени учебни заведения.
Самата хубавичка, тя още повече се разхубави в очите на ергените след назначението си. Един служител в Българската национална банка се влюби, залудя след нея. Разбира се, не зарад заплатата й, той в банката бе внесъл доста пари, нямаше потребност от нейните, а за хубавата й руса коса, за образованието й, за нежната и транспарантна кожа по лицето и за дебелите й като самунчета6 ръчички, за нейните хубави сини очички.
Сгодиха се, жениха се.
Живее си щастливата двойка добре, имат си дори и детенце. Често ги виждам на разположение към Борисовата градина, само че без остарялата.
И тя е честита, въпреки и да продължава да върви непознато да работи. Едно й единствено липсва. Не може да се хвали със зетя си, както се хвалеше с брат си, който водел сестрата на доктор Куткудяков…
1 Назначават.
2 Кадийница (араб.-тур.) – турски нравствен съд, нормално препълнен с хора.
3 Картичка – визитка с рекомендация да назначение.
4 Ultima ratio (лат.) – последно средство.
5 Чеиз.
6 От хляб – цялостен самун.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ