Велко Кънев беше любимец и за зрителите, и за приятелите

Велко Кънев беше любим и за феновете, и за приятелите си. Нека си спомним за артиста с душа, който умееше да кара хората да се усмихват. И да го обичат.

Велко Кънев е роден в Елхово през 1948 година Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 година в класа на Апостол Карамитев . Играе на сцените в Сливен и Сатиричния спектакъл, преди да стане част от трупата на НТ „ Иван Вазов ”, да се снима в обичани филми („ Оркестър без име ”, „ Матриархат ”, „ Мъжки времена ”, „ Да обичаш напук ” и др.) и в известното телевизионно шоу „ НЛО ”, създавано от едноименната група дружно с Павел Попандов , Георги Мамалев и Чочо Попйорданов .

Изигра повече от 40 функции в театъра. За изключителното си преобразяване във „ Великденско вино ” от Константин Илиев бе отличен с наградата „ Аскеер ” за водеща мъжка роля, а „ Даскал ” от Жан-Пиер Дюпан му донесе втора премия от Международния фестивал на моноспектаклите в Санкт Петербург

Велко Кънев беше и режисьор – феновете още помнят поставените от него „ Омайна нощ ”, „ Благородният испанец ” и други На 60-ия си рожден ден бе почетен и с медал „ Св. св. Кирил и Методий ” първа степен поради огромните си заслуги в региона на българската просвета и изкуството. Отиде си след тежка борба с рака на 63 години.

За мен детството не е фикция, а действителност. 60-те и 70-те години бяха сложни. Баща ми вземаше ниска заплата, трябваше да се пести, а доста да се работи. Работил съм по бригади в студентските си години, поливал съм царевица, с цел да изкарам 30 лв. и да отида на море. Аз се величая с това, че съм огромен реалист и заради това не желая да поставям декорации на детството.

Аз в никакъв случай не не помня от кое място съм тръгнал. И когато сътворявам роля, постоянно мисля за това, което съм, което персонално съм видял и претърпял, а не за това, което мога единствено да си представям.

Най-голямото наслаждение в театъра е да играеш, затова повече играх, в сравнение с режисирах.

Страхувам се от прекомерното себелюбие, от дълбаенето на личното аз. По-небрежното отношение към себе си е по-доброто – другото е рисково. Не се обичам толкоз. Предпочитам мисълта и действието да са ориентирани към другите. Предпочитам да се разпределям. Така се живее по-лесно. Жаждата за реализация, изпълнена с егоцентризъм, в никакъв случай не ме е блазнила. Не съм отмъстителен, не разрешавам негативизмът да ме завладее… Е, това не значи, че не изпадам в меланхолия. Жаждата ми за живот е в вярата за нова работа. Но най-важното е какво другите споделят за функциите и спектаклите ми, не какво аз мисля за себе си. Аз не съм нарцис, просто си правя работата. Искам да не предам занаята. Да не излъжа хората. Да съм 100 %. Цял ден се боря със себе си и със света в името на тези два часа вечер. Лишенията стартират от сутринта – никакви цигари, алкохол, никакви разточителства в общуването, никакви изцепки. Това го знаят всички. Това е себеотдаване, не себеобичане.

Не мога да пребивавам, без да диря смеха – и като артист, и като режисьор! Но ние, смешниците, изпитваме страхотна примамка към трагичното! Не виреем в шаблон.

Винаги съм считал за значимо артистът да има възприятие за комизъм, да вижда смешното, нелепото, неприятното в живота. Когато хората желаят комедия и се смеят, това не значи, че са лекомислени, тъй като в комедията може да се вложи доста.

Създателите на националната просвета са изритани в задния двор. Толкова унизени не са били в никакъв случай – даже когато са обикаляли страната с каруца. Но във всеки град са били посрещани като божества макар мизерията.

Цял живот сме смешни. Но фенът постоянно е уверен, че не става дума за него.

Дайте да дадем! Това е девизът на страната, когато се заприказва за просвета. Айде таз пиеска, айде онуй филмче – да поработим, момчета, да излезе премиерата, пък за пари след това ще приказваме – следващата година, по-догодина или в никакъв случай.

Колкото повече време минава, толкоз повече тъпчат артиста, лимитират го и го смаляват. Той все по-малко намира сили да изяви себе си. Остане ли без функции, се случват белите.

Голата упоритост да се качиш на сцената и суетнята да се приказва за теб са безпределно комични.

Сцената е място не просто да показваш себе си, а да изразиш отношението си към света. За мен актьорската специалност е задача, тя би трябвало да излъчва послания.

Има хора, които, без да се вършат на истински, гледат света с несравним взор, украсяват живота и провокират любознанието на другите. Приятно ми е да играя с Георги Калоянчев, Наум Шопов, Татяна Лолова, Павел Попандов.

Човек умъдрява и схваща, че в живота съжителстват по най-сложен метод комичното и трагичното, грозното и красивото, и към този момент не ме задоволява да обрисувам единствено комичен или единствено печален човек.

Човек не може да режисира гибелта. Никой от нас не знае по какъв начин си отива другият. Парадоксално.

Никой няма право да съди никого. Няма персона без грехове. Голямата покруса на актуалния човек е, че постоянно виси в нищото.

Въпросите остават – кой е отговорен, всички или никой?! Ако театърът даваше отговорите, от дълго време щяхме да сме в демокрацията. Но в действителност тя е за шепа хора. Останалите не престават да живеят като в стадо. Уморихме се от очакване. Безверието завладя обществото. Интелектът на нацията се срина.

Обичам да се майтапя, само че в никакъв случай не си играя с хората, никой няма това право.

Достойните хора са надалеч от шума, по-скрити. Вярвам и се преклонявам на хора, които страдат, които не трансферират виновността на този или оня, с цел да останат чисти. На хора, които все пак съумяват да основават. Днес се мисли, че би трябвало да се взема. Но има една тиха безрезервност и считам, че тя ще бъде скъпото, а не консумативното, което в този момент е на мода.

Човек не може да програмира живота си, само че би трябвало да се стреми да откри личното си лице и призванието си. Само тогава работата ще му носи наслаждение. Пожелавам на всички да се занимават с хора, които обичат, и тогава ще бъдат щастливи.

Нека се научим да устояваме най-големия честен товар – на благодарността. Не единствено на празници, а през целия живот. Всеки от нас има на кого да бъде признателен.