Родолюбци почетоха 79-годишнината от смъртта на героя от Сливница, Чаталджа и Добруджа
Вчера се навършиха 79 години от гибелта на огромния военачалник ген. Тодор Кантарджиев. На гроба му в София се събраха родолюбци, с цел да почетат паметта на славния българин. Поклонението бе проведено от Никола Григоров, Валентин Симеонов и историка Янко Гочев.
Ето какво споделя историкът Цочо Билярски за ген. Кантарджиев:
За видния български военоначалник и военачалник генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев (10 февруари 1861 година, Самоков – 25 януари 1945 година, София) е писано не един път. Неговият живот на участник в четири войни е извънредно добре документиран, а самият той е създател и на десетки книги и голям брой публикации, в които доминират мемоарните. Те през днешния ден са съвсем недостъпни и могат да се намерят единствено в огромните библиотеки, макар че са извънредно значим извор за българските войни от 1885 до 1918 година В доста отношение негласната възбрана върху тях се дължи и на това, че той е и татко на огромния български академик проф. Асен Кантарджиев (1898-1981), лидерът на Ратници за напредъка на българщината.
Днес за героят от Сливница през Сръбско-българската война (1885), от Чаталджа през Балканската война (1912-1913) и от Добруджанския и Македонския фронт през Първата международна война (1915-1918) може би си спомнят единствено неговите съграждани от Самоков и от носещото неговото име село Генерал Кантарджиево, Варненско.
Да почетем героя като напомним изповедта му, изречена пет години преди неговата гибел:
„ Обичам:
1) Помощника и покровителя ни Бога Велики;
2) Райски хубавата ни татковина България със сестрите й Тракия, Македония и Златна Добруджа;
3) Мъдрият ни смел цар Борис III;
4) Жилавият работлив български народ;
5) Храбрата ни послушна армия.
Бих се при Сливница, Чаталджа и Добрич. “
Ето и негова къса автобиография, която той написа през 1940 година
АВТОБИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ТОДОР ДИМИТРОВ КАНТАРДЖИЕВ
Роден съм в Самоков на 20.II.1861 год. от небогати родители. На дванадесетата си година, с незавършено първокласно обучение, заставен бидох да потегли, с пот на челото, да прехранвам се.
На 20.IV.1878 год. бидох взет за новобранец от първия набор. От тогава щастието ми проработи и продължава през целия ми дълъг живот. То съпровожда дългата ми вяpa в Божията помощ, високият ми дух, неуморимия почтен труд, упоритото неизменност в почната работа, огромното самообладание, безогледната увереност, рационалният потребен почин с твърда религия в неговия цялостен триумф, чудната досетливост, огромното самолюбие и високото зачитане на времето.
След две годишна почтена и усърдна военна работа, бидох уволнен в запаса на войската като фелдфебел.
През 1882 год., с новопридобито четирикласно гимназиално обучение, постъпих във Военното на Н. В. учебно заведение. На 30.VIII.1884 год. получих първия офицерски чин.
В Сръбско-българската война, (1885) участвувах като пълководец на рота. За сполучливата ми активност при Сливница, Пирот и други бидох награден с ордена за смелост IV ст.
През 1890 год. постъпих, като капитан, в Брюкселската академия на Генералния щаб. През 1893 година свърших курса на академията и бидох присъединен към Генералния щаб. В него прослужих на длъжностите: старши адютант на щаба на дивизия, шеф на поделение в Министерството на войната, учител във Военното учебно заведение. Получих чиновете, майор, подполковник и полковник.
През 1901/1903 год. командувах 16 пехотен Ловчански полк, в гр. Враца. През 1904 год. бидох назначен за пълководец на бригада. Като подобен участвувах в Балканската и Съюзническата войни (1912/1913 год.). В края на 1913 год., за бойните ми заслуги при Люле Бургас, Чаталджа, Струмица и други, бидох назначен за пълководец на 5 пехотна Дунавска дивизия. През 1914 год. бидох създаден в чин военачалник.
Участвувах в Световната война (1916/1918 г.):
а) Като шеф на войските от Варненския укрепен пункт, на 4.IX.1916 година, с особена експедитивност и увереност, освободих от румънското иго хубавия патриотичен Добрич. Отбранявах го героичен и победоносно на 5, 6 и 7.IX. При офанзивата на руско-румънската с. Каралийска позиция, на 13 биде погубен, от фугасна граната, коня ми, а на 14 бидох ранен в бойните вериги от патрон. При офанзивата на отбраняваната от руско-румънската войска бележита, от рано укрепена, естествено мощна Кобадинска позиция, на 19-21.XI., с вързана за врата гипсирана десница, командувах победоносно „ Източната настъпателна група “ на III войска.
б) Начело на поверената ми „ Сборна дивизия “, прекосих победоносно, през градовете на цялата ни златна Добруджа: Добрич, Балчик, Каварна, Кюстенджа, Меджидие, Черна вода, Бабадаг, Тулча и Исакча.
в) Бях в Румъния, на далечния Серетски фронт и в историчната Браила.
г) Бих се на Южния фронт пред старопрестолния град Охрид славни и в Албания с френци, ан¬гличани и италиянци.
д) В края на войната, по заповед на държавното управление, останах, с дивизията си и още други три такива, в заложничество.
През времето на Световната война, в славния историчен град Охрид от командуваните от мен наши и съюзнически войски и от охридчани ми биде чествуван 40 годишен боен празник за почтена и победоносна работа на Царя и Родината.
Получих чина генерал-лейтенант и всички наши и съюзнически ордени за смелост. В това число и превъзходния Орден „ За военна заслуга “ на огромната лента през рамо. От 1.I.1919 год. се намирам в запаса на войската ни.
Живея благополучен фамилен живот в средата на примерния ми жанр,
състоящ се от вярната ми и неуморно към мен грижлива брачна половинка Калинка, чадата ми Еленка военачалник Станимирова, Марийка полковник Чукурска, наследник ми поручик, с три ордена за смелост, професор Асен Кантарджиев, брачен партньор на Катерина Ст. Кирякова, 7 внуци – внучки и една правнучка.
Работя ежедневно умствено и с природата. Написах и напечатах, на лични средства, маркираните на корицата на тази книга 12 книги. Обработвам от обич, за почивка, за поука и изгода на съседите си Красноселци еднодекарна образцова цветна градина.
С общо възпитателна цел, през 1936 год. уредих общограждански банкет в дома си, в София, по случай навършването тричетвъртвековен за царя и родината живот. През 1937 година, отпразнувах 50 годишния си благополучен брачен живот – златната ни женитба.
При всичкият ми този огромен триумф в живота и военната работа, у мен остана надълбоко заседнала една неизпълнена родолюбива мисъл. Тя беше, че и аз ще си отида, както всичките ми самоковски съграждани, неизпълнил дълга си към единствения самоковски освободителен смел деятел Чакър челник. За това, след отпечатването на 3/4 вековния ми живот, най-сериозно се заех с от дълго време почнатата ми книга за живота и активността на Чакър челник.
В съставянето и написването на тази книга има много доста забавно и поучително, по тази причина го посрамвам на късо, под следното заглавие:
Как събирах материала за написването на книгата. Видяхме, по какъв начин Чакър челник е действувал по Рила планина през 1848-1855 години. Убит е през 1855 година. Аз съм роден при започване на 1861 год.
Още в прегръдките на майка си, чувах разкази за живота, активността и убийството на „ Чакъро “! В момчешките ни сбирки за описване на приказки за национални герои, всеки път, най-вече се разказваше за „ Чакъро “!
Христо Чакъро е живял в нашата „ Крайискърска “ улица, не надалеч от вкъщи ни. Родителите ми знаеха и неведнъж, по мое искане, ми разказваха по нещо от живота, активността и убийството на „ Чакъро “.
Всякога, когато се събираха дамите на улицата на приказки, край другото, безусловно щяха да приказват „ за Чакъро “! Всякога почваха и завършваха с дълбока въздишка: „ Ох, ужасно, доста ужасно беше “!
Сродницата ни, баба Соса Чакърова, неведнъж дохождаше вкъщи на посетители. Край другото, разказваше по нещо забавно от живота, активността и трагичната гибел на „ починалия Христо “! Бидох благополучен, като малко момче, няколко пъти да нося на „ Стогодишния дядо поп Никола “ котлето със светена вода да ръси на „ Водици “. От него персонално чух забавните му разкази за обичания ми Христо Чакъро. Учих при даскал Стойчо Кьосе. Чувах диалози за Чакъро и от дядо Мито Ковано, от Христоско гробаро и от радостния Пардешко.
Всичко, което чувах от прегръдките на майка си, на улицата, от баба Соса, от дядо поп и други крепко ми се запечатваше в детската и момчешка памет. Полека-лека, в моето въображение се сътвори популярен национален патриот и несравним воин за свободата на родината: „ Чакъро “! Аз го изключително доста обикнах!
Когато, в следствие, бидох взет на работа в кафенето на зетя си Христо Карагьозов, на улица Крайискърска, обръщах огромно внимание на диалозите на възрастните гости, изключително на негови съучастници, Дикята, Месаро и други когато заговореха за „ Чакъро “! Един от тия диалози, в следствие, написах на бързо и напечатах в списанието „ Войнишка колекция “.
Покойните майстори Мите Дикята и Никола Месаро неведнъж, вечерно време, при връщането им от дневната работа, се отбиваха в кафенето-кръчма да си пийнат шишенцето ракийца. Използвах случая, че ги разпитвах за активността им в Чакъровата тайфа. Те ме обичаха. Разказваха ми с подготвеност. Аз, за благодарности, ги черпех по чашка ракийца.
През 1922 година, починалият самоковски преподавател Хр. Семерджиев ми подари книгата си – „ Самоков и покрайнината му “, от 1912 год. На стр. 126, за пръв път срещнах малко нещо, напечатано за „ Чакъро “. На същата страница, под чертичка, е казано: „ Подробни сведения за живота и активността на Хр. Чакъро – в брошурата „ Чакър челник “ от О. Давид и Ст. п[оп] Грънчаров ”. Тази записка ми наложи нуждата да потърся, намеря и да прочета въпросната брошура, с цел да реша има ли потребност и аз да пиша книга за Чакъро.
Потърсих книжката в Самоков, в Народната библиотека, в Рилския манастир и в дома на починалия Хр. Семерджиев. Не я открих на никое място. От дългото търсене и ненамиране на потребната ми за високо възпитателната цел брошура не се обезсърчих! В мен беше твърда вярата, че нищо пожелано в дългия ми разнороден живот не оставих непостигнато. Не можех да оставя търсената брошура ненамерена! За това, обиколих всичките многочислени Грънчаровци от София, които питах за книжката на О. Давид и Ст. П. Грънчарови – „ Чакър челник “.
Най-после в това всетърсене, от възрастния някогашен преподавател, пенсионер господин Петър Д. Грънчаров в София, в края на 1938 година, узнах, че книжката била печатана през 1887 година в Габрово и популяризирана от създателите й в Ловчанско и Троянско. Един от създателите й пенсиониран преподавател – Стефан Грънчаров, бил жив, в с. Караш, при гара Роман.
Веднага писах на господин Грънчаров в с. Караш. Отговори, че напролет, когато времето се позатоплило, щял да потърси книжката в остарялата си таванска библиотека. В края на април 1939 година господин Грънчаров ми изпрати напълно дребната остаряла брошура. Прочетох я и му я повърнах с огромна признателност. Намерих, че тя не съдържа нищо повече от това, което аз бях от дълго време написал! За това незабавно почнах да подготвям книгата си за щемпел.
С написването и отпечатването на високопоучителните човеколюбиви и храбри каузи на всеспособния ми съгражданин Чакър челник изпълних дълга си, като любящ родния си град Самоков.
Сега се към този момент считам за подготвен с душата си да отида във вечността, а тялото ми да занесат в приготвената ми, още преди 14 години гробница, в Орландовския безконечен град, до падналите за родината безсмъртни герои – „ Военните гробища “. Там да чуя радостното всенародно възклицание на обединявания български народ в обща мощна добруваща страна: Велика България!
София, Булевард „ Скобелев “ 53.
Генерал-лейтенант, о.з. Кантарджиев
Ето какво споделя историкът Цочо Билярски за ген. Кантарджиев:
За видния български военоначалник и военачалник генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев (10 февруари 1861 година, Самоков – 25 януари 1945 година, София) е писано не един път. Неговият живот на участник в четири войни е извънредно добре документиран, а самият той е създател и на десетки книги и голям брой публикации, в които доминират мемоарните. Те през днешния ден са съвсем недостъпни и могат да се намерят единствено в огромните библиотеки, макар че са извънредно значим извор за българските войни от 1885 до 1918 година В доста отношение негласната възбрана върху тях се дължи и на това, че той е и татко на огромния български академик проф. Асен Кантарджиев (1898-1981), лидерът на Ратници за напредъка на българщината.
Днес за героят от Сливница през Сръбско-българската война (1885), от Чаталджа през Балканската война (1912-1913) и от Добруджанския и Македонския фронт през Първата международна война (1915-1918) може би си спомнят единствено неговите съграждани от Самоков и от носещото неговото име село Генерал Кантарджиево, Варненско.
Да почетем героя като напомним изповедта му, изречена пет години преди неговата гибел:
„ Обичам:
1) Помощника и покровителя ни Бога Велики;
2) Райски хубавата ни татковина България със сестрите й Тракия, Македония и Златна Добруджа;
3) Мъдрият ни смел цар Борис III;
4) Жилавият работлив български народ;
5) Храбрата ни послушна армия.
Бих се при Сливница, Чаталджа и Добрич. “
Ето и негова къса автобиография, която той написа през 1940 година
АВТОБИОГРАФИЯ НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ТОДОР ДИМИТРОВ КАНТАРДЖИЕВ
Роден съм в Самоков на 20.II.1861 год. от небогати родители. На дванадесетата си година, с незавършено първокласно обучение, заставен бидох да потегли, с пот на челото, да прехранвам се.
На 20.IV.1878 год. бидох взет за новобранец от първия набор. От тогава щастието ми проработи и продължава през целия ми дълъг живот. То съпровожда дългата ми вяpa в Божията помощ, високият ми дух, неуморимия почтен труд, упоритото неизменност в почната работа, огромното самообладание, безогледната увереност, рационалният потребен почин с твърда религия в неговия цялостен триумф, чудната досетливост, огромното самолюбие и високото зачитане на времето.
След две годишна почтена и усърдна военна работа, бидох уволнен в запаса на войската като фелдфебел.
През 1882 год., с новопридобито четирикласно гимназиално обучение, постъпих във Военното на Н. В. учебно заведение. На 30.VIII.1884 год. получих първия офицерски чин.
В Сръбско-българската война, (1885) участвувах като пълководец на рота. За сполучливата ми активност при Сливница, Пирот и други бидох награден с ордена за смелост IV ст.
През 1890 год. постъпих, като капитан, в Брюкселската академия на Генералния щаб. През 1893 година свърших курса на академията и бидох присъединен към Генералния щаб. В него прослужих на длъжностите: старши адютант на щаба на дивизия, шеф на поделение в Министерството на войната, учител във Военното учебно заведение. Получих чиновете, майор, подполковник и полковник.
През 1901/1903 год. командувах 16 пехотен Ловчански полк, в гр. Враца. През 1904 год. бидох назначен за пълководец на бригада. Като подобен участвувах в Балканската и Съюзническата войни (1912/1913 год.). В края на 1913 год., за бойните ми заслуги при Люле Бургас, Чаталджа, Струмица и други, бидох назначен за пълководец на 5 пехотна Дунавска дивизия. През 1914 год. бидох създаден в чин военачалник.
Участвувах в Световната война (1916/1918 г.):
а) Като шеф на войските от Варненския укрепен пункт, на 4.IX.1916 година, с особена експедитивност и увереност, освободих от румънското иго хубавия патриотичен Добрич. Отбранявах го героичен и победоносно на 5, 6 и 7.IX. При офанзивата на руско-румънската с. Каралийска позиция, на 13 биде погубен, от фугасна граната, коня ми, а на 14 бидох ранен в бойните вериги от патрон. При офанзивата на отбраняваната от руско-румънската войска бележита, от рано укрепена, естествено мощна Кобадинска позиция, на 19-21.XI., с вързана за врата гипсирана десница, командувах победоносно „ Източната настъпателна група “ на III войска.
б) Начело на поверената ми „ Сборна дивизия “, прекосих победоносно, през градовете на цялата ни златна Добруджа: Добрич, Балчик, Каварна, Кюстенджа, Меджидие, Черна вода, Бабадаг, Тулча и Исакча.
в) Бях в Румъния, на далечния Серетски фронт и в историчната Браила.
г) Бих се на Южния фронт пред старопрестолния град Охрид славни и в Албания с френци, ан¬гличани и италиянци.
д) В края на войната, по заповед на държавното управление, останах, с дивизията си и още други три такива, в заложничество.
През времето на Световната война, в славния историчен град Охрид от командуваните от мен наши и съюзнически войски и от охридчани ми биде чествуван 40 годишен боен празник за почтена и победоносна работа на Царя и Родината.
Получих чина генерал-лейтенант и всички наши и съюзнически ордени за смелост. В това число и превъзходния Орден „ За военна заслуга “ на огромната лента през рамо. От 1.I.1919 год. се намирам в запаса на войската ни.
Живея благополучен фамилен живот в средата на примерния ми жанр,
състоящ се от вярната ми и неуморно към мен грижлива брачна половинка Калинка, чадата ми Еленка военачалник Станимирова, Марийка полковник Чукурска, наследник ми поручик, с три ордена за смелост, професор Асен Кантарджиев, брачен партньор на Катерина Ст. Кирякова, 7 внуци – внучки и една правнучка.
Работя ежедневно умствено и с природата. Написах и напечатах, на лични средства, маркираните на корицата на тази книга 12 книги. Обработвам от обич, за почивка, за поука и изгода на съседите си Красноселци еднодекарна образцова цветна градина.
С общо възпитателна цел, през 1936 год. уредих общограждански банкет в дома си, в София, по случай навършването тричетвъртвековен за царя и родината живот. През 1937 година, отпразнувах 50 годишния си благополучен брачен живот – златната ни женитба.
При всичкият ми този огромен триумф в живота и военната работа, у мен остана надълбоко заседнала една неизпълнена родолюбива мисъл. Тя беше, че и аз ще си отида, както всичките ми самоковски съграждани, неизпълнил дълга си към единствения самоковски освободителен смел деятел Чакър челник. За това, след отпечатването на 3/4 вековния ми живот, най-сериозно се заех с от дълго време почнатата ми книга за живота и активността на Чакър челник.
В съставянето и написването на тази книга има много доста забавно и поучително, по тази причина го посрамвам на късо, под следното заглавие:
Как събирах материала за написването на книгата. Видяхме, по какъв начин Чакър челник е действувал по Рила планина през 1848-1855 години. Убит е през 1855 година. Аз съм роден при започване на 1861 год.
Още в прегръдките на майка си, чувах разкази за живота, активността и убийството на „ Чакъро “! В момчешките ни сбирки за описване на приказки за национални герои, всеки път, най-вече се разказваше за „ Чакъро “!
Христо Чакъро е живял в нашата „ Крайискърска “ улица, не надалеч от вкъщи ни. Родителите ми знаеха и неведнъж, по мое искане, ми разказваха по нещо от живота, активността и убийството на „ Чакъро “.
Всякога, когато се събираха дамите на улицата на приказки, край другото, безусловно щяха да приказват „ за Чакъро “! Всякога почваха и завършваха с дълбока въздишка: „ Ох, ужасно, доста ужасно беше “!
Сродницата ни, баба Соса Чакърова, неведнъж дохождаше вкъщи на посетители. Край другото, разказваше по нещо забавно от живота, активността и трагичната гибел на „ починалия Христо “! Бидох благополучен, като малко момче, няколко пъти да нося на „ Стогодишния дядо поп Никола “ котлето със светена вода да ръси на „ Водици “. От него персонално чух забавните му разкази за обичания ми Христо Чакъро. Учих при даскал Стойчо Кьосе. Чувах диалози за Чакъро и от дядо Мито Ковано, от Христоско гробаро и от радостния Пардешко.
Всичко, което чувах от прегръдките на майка си, на улицата, от баба Соса, от дядо поп и други крепко ми се запечатваше в детската и момчешка памет. Полека-лека, в моето въображение се сътвори популярен национален патриот и несравним воин за свободата на родината: „ Чакъро “! Аз го изключително доста обикнах!
Когато, в следствие, бидох взет на работа в кафенето на зетя си Христо Карагьозов, на улица Крайискърска, обръщах огромно внимание на диалозите на възрастните гости, изключително на негови съучастници, Дикята, Месаро и други когато заговореха за „ Чакъро “! Един от тия диалози, в следствие, написах на бързо и напечатах в списанието „ Войнишка колекция “.
Покойните майстори Мите Дикята и Никола Месаро неведнъж, вечерно време, при връщането им от дневната работа, се отбиваха в кафенето-кръчма да си пийнат шишенцето ракийца. Използвах случая, че ги разпитвах за активността им в Чакъровата тайфа. Те ме обичаха. Разказваха ми с подготвеност. Аз, за благодарности, ги черпех по чашка ракийца.
През 1922 година, починалият самоковски преподавател Хр. Семерджиев ми подари книгата си – „ Самоков и покрайнината му “, от 1912 год. На стр. 126, за пръв път срещнах малко нещо, напечатано за „ Чакъро “. На същата страница, под чертичка, е казано: „ Подробни сведения за живота и активността на Хр. Чакъро – в брошурата „ Чакър челник “ от О. Давид и Ст. п[оп] Грънчаров ”. Тази записка ми наложи нуждата да потърся, намеря и да прочета въпросната брошура, с цел да реша има ли потребност и аз да пиша книга за Чакъро.
Потърсих книжката в Самоков, в Народната библиотека, в Рилския манастир и в дома на починалия Хр. Семерджиев. Не я открих на никое място. От дългото търсене и ненамиране на потребната ми за високо възпитателната цел брошура не се обезсърчих! В мен беше твърда вярата, че нищо пожелано в дългия ми разнороден живот не оставих непостигнато. Не можех да оставя търсената брошура ненамерена! За това, обиколих всичките многочислени Грънчаровци от София, които питах за книжката на О. Давид и Ст. П. Грънчарови – „ Чакър челник “.
Най-после в това всетърсене, от възрастния някогашен преподавател, пенсионер господин Петър Д. Грънчаров в София, в края на 1938 година, узнах, че книжката била печатана през 1887 година в Габрово и популяризирана от създателите й в Ловчанско и Троянско. Един от създателите й пенсиониран преподавател – Стефан Грънчаров, бил жив, в с. Караш, при гара Роман.
Веднага писах на господин Грънчаров в с. Караш. Отговори, че напролет, когато времето се позатоплило, щял да потърси книжката в остарялата си таванска библиотека. В края на април 1939 година господин Грънчаров ми изпрати напълно дребната остаряла брошура. Прочетох я и му я повърнах с огромна признателност. Намерих, че тя не съдържа нищо повече от това, което аз бях от дълго време написал! За това незабавно почнах да подготвям книгата си за щемпел.
С написването и отпечатването на високопоучителните човеколюбиви и храбри каузи на всеспособния ми съгражданин Чакър челник изпълних дълга си, като любящ родния си град Самоков.
Сега се към този момент считам за подготвен с душата си да отида във вечността, а тялото ми да занесат в приготвената ми, още преди 14 години гробница, в Орландовския безконечен град, до падналите за родината безсмъртни герои – „ Военните гробища “. Там да чуя радостното всенародно възклицание на обединявания български народ в обща мощна добруваща страна: Велика България!
София, Булевард „ Скобелев “ 53.
Генерал-лейтенант, о.з. Кантарджиев
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ