Във време, в което се водят всякакви кампании, чрез които

Във време, в което се водят всевъзможни акции, посредством които дамите да схванат, че не е обикновено мъжете им да ги „ превъзпитават “ с шамари; време, в което се опитваме да убедим всяко наивно влюбено момиче, че не е нужно момчето до него да му споделя по какъв начин да се облича, къде да върви, да му преравя телефона всеки ден, тъй като то, същото момиче, има своите ПРАВА над самото себе си; време, в което се опитваме да убедим приятелките си, че обръщения от рода: „ Ку*во ще си седиш у дома, споделих! “ могат да бъдат произнесени единствено и само от комплексиран мъж с държание на наедрял робовладелец, един чичко реши, че има право да се разпорежда с телата на всички дами в България. Този чичко реши, че единственият проблем на българската демография са дамите, които вършат аборт. Този чичко назова всички дами в България „ убийци “. Интересно за какво в никакъв случай не се произнесе по тематиката за мъжете убийци, които правят най-тежкото закононарушение заради ревнивост и визии за безспорна благосъстоятелност над дамите си.
Някой желае ли още веднъж да ме попита с какво по-точно в 21 век са нарушени женските права? Средностатистическо българско момиче съм. Живея непретенциозно, без ограничения, само че не бих споделила, че имам опция да си пребивавам живота без едно мислено за „ утрето “ и парите, които може да не ми доближат, в случай че през днешния ден си разреша да ги пропилявам. За разлика от множеството си другари пребивавам в България. Познавам добре правата И отговорностите си. Знам, че в случай че реша да сътворявам семейство, ще мина през изключителни финансови усложнения. Знам, че няма да има кой да ми помогне да дам на детето си всичко, от което се нуждае. Също по този начин знам, че страната няма съответна политика за подкрепяне на фамилии с деца, в случай че не са от подобаващ етнически генезис. Е, изтеглила съм късата съчка да се родя в семейство на българи. Следователно на мен, като хипотетична млада майка, не ми се поставя нищо. Ситуацията е ясна – предпочитам да изчакам с вяра някой ден да бъда задоволително финансово неограничена, с цел да мога да поставям съответни грижи за бъдещото си дете. За две или повече не знам дали в миналото бих могла да се грижа отново от финансова позиция. На фона на цялата тази картина, един мъж желае да ме държи виновна за намаляващото население в България. Този човек желае да се усещам длъжна да родя деца, които няма да имам опция да отгледам. Този човек се пробва да наложи концепцията, че утробата ми не е част от мен, не е моя благосъстоятелност, а е благосъстоятелност на същата тая страна, която няма желание да се погрижи по какъвто и да е метод за плодът, който ще се появи от същата тая държавна вътрешност. Но аз, несъмнено, съм длъжна да родя под часовник и може би държавна заповед.
Сега предлагам да си представим, че забременея. Да си представим, че макар всичката държавна бъркотия, с индивидът до мен сметнем, че бихме могли някак да свържем двата края (с помощ от роднините най-малко до трето коляно, схваща се). Представяме си – бременна съм. Разбирам обаче, че с детето, което пораства в мен има сериозен проблем, който постанова прекратяването на бременността прибързано. Поставена съм пред избора да отглеждам дете с куп съществени увреждания, за които, страната освен няма да помогне финансово, само че няма да обезпечи лекуване и рехабилитации, или да разреша прекратяването на бременността с вяра идващия опит да бъде сполучлив. Да спрем за миг. Все още приказваме за решение, което аз би трябвало да взема. Все още приказваме за извънредно тежък миг, който ще афектира душeвността ми доживот, без значение какво решение взема. Все още приказваме за миг на неистова психическа болежка (защото физическата губи значение в такива ситуации). С най-дълбокото ми почитание към майките, които избират да родят и отгледат такова дете, макар всички компликации, има и такива, които избират алтернативата за преустановяване на бременността. Сега да си представим, че в моята хипотетична обстановка аз избера точно прекратяването като алтернатива. Мисля, че няма разумен човек, който да си намерения, че бих взела това решение с усмивка и лекост, няма и подобен, който да мисли, че след събитието ще имам изцяло здрава душeвност и че няма да се самообвинявам. В подобен миг дали би ми помогнало, на мен и на останалите дами като мен, да чуем, че сме убийци и да бъдем посочени с пръст? Ами в случай че нямаме изборът като опция, а просто се наложи без право на глас от наша страна, тъй като от това зависи нашият личен живот? Отново ли сме убийци?
А килърка ли е дамата, която избира да не роди дете на своя принудител? Убийца ли е тази, която е била подложена на тормоз и принуждение, които ние не можем даже да си представим? Как можем да разбираем на такава жена, че тя е длъжна на първо място да мисли за демографията в страната? Как можем да я накараме да поставя грижи за създание, което цялостен живот ще ѝ припомня за случката без даже да е било отговорно? Или ще й препоръчаме да го остави в дом и то да живее под обществени грижи без семейство и свое „ у дома “ единствено и единствено да осигурим още един човек в страната?
Най-тъжното в цялата обстановка е, че всичката тая каша идва от устата на господин, който действително би могъл да се заеме с идеята за поддръжка на българските фамилии. Този човек би могъл да намерения по въпроса по какъв начин да бъде спрян процесът по приключване на мозъци от страната. Би могъл да намерения и по въпроса за поддръжка за развиването на надарените българчета в другите посоки и обезпечаването на съответна конюнктура за младите експерти в България. Най-лесно е да излезе и да крещи какви убийци са българските неосъществени майки. Още по-лесно е да упрекна сензитивна група в обществото. Но в случай че търси лесния път, значи за следващ път затвърждава тезата, че си е объркал специалността.
 
Автор: Габриела Михайлова