Вацлав Хавел е роден на 5 октомври 1936 в Прага,

Вацлав Хавел е роден на 5 октомври 1936 в Прага, Чехословакия. Той е публицист и драматург, политически пандизчия, водеща персона при политическите промени през ноември 1989 година, последният президент на Чехословашката република и първият президент на Чешката република.

Връщането на свободата в една морално изцяло разложена среда провокира феномени, които можеха да се чакат, само че все пак надминаха визиите ни.

Става дума за големия и съвсем блестящ гърмеж на всички вероятни неприятни човешки качества.

Правилата, в случай че могат по този начин да се нарекат, които властническият режим беше основал, са отстранени.

Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, към момента не са основани.

Те и не могат да бъдат основани, тъй като такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, само че в някои моменти постъпва доста по-лошо, в сравнение с когато не беше свободно.

Стремително набъбнаха всички типове престъпни закононарушения, а в медиите се изля онази позната нечистотия, която извира от тъмните пластове на обществата постоянно по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и рискови феномени: национална недоброжелателност с признаци даже на фашизъм, безбожна измама, клеветничество и умишлено лъгане, несклоняем и необмислен конфликт на персонални ползи, жадност за власт и последна амбициозност, фанатизъм от най-различен темперамент, мафия, повсеместен дефицит на приемливост, липса на усет, на възприятие за мярка и на размисъл.

Аз обаче още веднъж и още веднъж се увещавам, че в нашето общество е прикрит голям капацитет от благосклонност.

Само дето тази благосклонност е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна.

Тя като че ли не знае на какво да се опре, по какъв начин да стартира, къде и по какъв метод свястно да се осъществя.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава.

В избран смисъл това е по този начин: политиците фактически са огледало на обществото и олицетворение на неговите благоприятни условия.

Но в същото време – което е парадоксално – годно е и противоположното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците значително зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме поучава да се преструвам, когато се постанова. Да се преценявам с политическите прищявки на деня, пък в случай че би трябвало и да полаская тогова-оногова единствено тъй като ще му бъде прелестно.

Непрекъснато чувам и препоръки от различен тип. Например по какъв начин трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, от време на време да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в полза на общото богатство да предизвикам малко боязън, даже малко смут.

Знам обаче, че в случай че желая да остана правилен на себе си и на своето схващане за политиката, не би трябвало да обръщам внимание на такива препоръки.

Откровеността в никакъв случай не може да се наложи посредством преиначаване, истината – посредством неистина, а демократичният дух – посредством властническо разпореждане.

Пазя своята независимост дотолкоз, че без терзания да имам за всичко лично мнение.

Приемам обещано мое мнение да наподобява „ левичарско “, друго пък – „ десничарско “. И да си призная – все ми е едно.

Едно от моите изненадващи знания в региона на „ високата политика “ е, че проявата на усет е по-важна от каквото и да било политоложко обучение.

В политиката доста по-важни са такива неща като вживяването в другия, умеенето да го заговориш, способността бързо да се ориентираш освен в проблемите на хората, само че и в душите им.

Не е истина, че кардиналният човек не става за политик. Стига неговата праволинейност да е допълнена с толерантност, размисъл, мярка и умеене да схваща останалите.

Не е правилно, че в политиката съумяват единствено безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги притегля, само че в последна сметка тежест имат само честността и възпитанието.

Признавам, че културният крах ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв метод „ физически “ тормози индивида.

Много повече би ми пречило, в случай че, да речем, кръчмата, в която вървя, е мръсна и с мен се държат дебелашки, в сравнение с в случай че не мога да я навестявам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че здравната сестра ще стартира да се отнася по-добре към пациента, едвам когато е по-добре заплатена. Че само по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че единствено богатият търговец може да бъде вежлив, и че само преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Злото ще съществува постоянно, човешката тъга – също.

Политическата сцена непрекъснато ще притегля безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници.

Дори унищожаването на планетата няма да престане току-тъй.

Нито аз, нито който и да било различен ще завоюва тази война веднъж вечно. Най-много на места да бъде извоювана някоя обособена борба. Дори и това не е несъмнено.

И въпреки всичко ми се коства, че има смисъл напъните ни да не стопират. Тази война е водена епохи наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още епохи.

Тя би трябвало да бъде водена поради правилото, тъй като това е вярно. Или в случай че щете, тъй като Господ го желае. Това е безконечна, в никакъв случай несвършваща война.

Малко са хората с толкоз оскъдни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче длъжен да не отстъпвам това, което считам за положително и вярно.

Не знам ще съумея ли, или не да трансформира нещо в тази посока. Допускам и двете благоприятни условия. Не позволявам единствено едно: че е безсмислено човек да се бори за положителното.

Никога няма да изградим правова и демократична страна, в случай че по едно и също време не построяваме страна човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-хубавите закони, и най-добре измислените демократични механизми не подсигуряват нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с избрани човешки полезности.

Какъв смисъл би имал да вземем за пример един закон, който никой не почита, никой не пази и никой не извършва?

Знаем от личния си скорошен опит какво може да стане с един изцяло честен закон, в случай че той попадне в ръцете на един нечестен арбитър, и какъв брой елементарно нечестните хора могат да употребяват демократичните институции за определяне на тирания и гнет.

Законът самичък по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, в случай че зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не позволяват злоупотреби.

Ще продължа да приказвам до погнуса и на инат на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със настоящия публичен маразъм.

И през днешния ден, както и преди, нямам причина да считам тази своя борба за обречена.

Със сигурност може да бъде изгубена единствено една борба – тази, от която авансово си се отказал.

из „ Летни размисли “