Горещите конфликти в нашия регион преминаха в тлеещи
Валентин Радомирски*
Балканско-Черноморският район се оказа пресечна точка на опълчването сред главните геополитически играчи.
За Русия разширението на НАТО отвън формата на досегашните страни членки се преглежда като прекосяване на " алена линия " и с дейностите си в Крим, с поддръжката на Донецк и Луганск тя даде явен знак, че ще се придържа към очертанията от Мюнхенската тирада на Путин през 2007 година на своето виждане за района.
През последното десетилетие все по-осезателно от Балтийско до Черно море се усеща и наличието на Китай. Това бе затвърдено посредством тактиката " Един път - един пояс " и нейната районна самодейност " 17 плюс 1 ".
Отговорът на Съединени американски щати бе задействането на така наречен тактика " Интермариум " или " Три морета ", която президентът Тръмп поддържа във Варшава при първото си посещаване в Европа и преди да отиде в Берлин, Париж или Лондон.
Пресичането в един район на три огромни стратегически начинания
на главните геополитически играчи демонстрира вниманието, което му се отделя в техните стратегически замисли. А в сходно опълчване на световните субекти районните спорове са значим инструмент за реализиране на техните цели. Ако вземем косовския и украинския спор, можем да намерим сходни характерности, само че разнообразни тълкования на техния произход и отсам на възможните подходи, на които залагат геополитическите субекти за тяхното решение.
В нашия образец и двата определени спора са междуобщностни, етнически спорове. Този тип спорове доста постоянно демонстрират наклонност към ескалация.
Често пъти стопански и властови спорове преднамерено се етнизират след проявлението им, което прикрива главната им същина. И това се употребява както от световните, по този начин и от локалните политически играчи. В този развой преследването на съответни ползи на човеци и организации се показва като отбрана на общностната еднаквост и като битка за одобряване на полезности. По принцип на локално равнище най-заинтересовани от изостряне на латентните етнически спорове са претендентите за водачи в съответните общности, а от световните играчи - тези, които губят конкуренцията в района с главните си противници.
Поради това световните играчи имат интерес да резервират в " замразено положение " редица спорове и да ги уголемяват при нужда.
Трябва да се подчертае, че политическата корист с етнически спорове е присъща за едва развитите и разграничени общества със слаба гражданска просвета и демократична традиция. А забележителна част от страните в региона от Източното Средиземноморие, през Черноморския ареал до Балтийско море могат да бъдат охарактеризирани по този метод.
Очевидно е, че другите съществуващи районни структури на Балканите и в останалата част от Черноморския ареал
не са развили задоволително качества да се оправят
с локалните спорове и да подсигуряват безвредното развиване на региона. Така или другояче опитът при уреждането на етнополитическите спорове на Балканите разкрива няколко значими разлики при сравнението им с споровете в черноморските страни.
Първо, намесата на интернационалните структури на Балканите стартира във етапа на " горещия спор " и нормално взема страната на губещите в този миг. На второ място, разрешаването на спора на интернационално равнище посредством Организация на обединените нации и Европейски Съюз се предхожда или посредством реализирането на огромна военна интервенция на НАТО, както беше в Босна и Херцеговина (БиХ) и в Косово, или посредством директна политическа интервенция на съюза в зоните на спора - образецът тук е Македония.
В постсъветското пространство до момента това не се следи, тъй като Русия не желае интернационална организация да заеме нейното място и да ограничи нейните ползи в Кавказ. Русия постоянно подценява напъните на Европейски Съюз и ОССЕ, като организира редом едностранно ходатайство, без да ги осведоми. Всъщност Руската федерация като многонационална страна не желае разширението на етнически спор в своята външна страна, тъй като подобен спор значи директна вътрешнополитическа опасност за националната й сигурност.
На трето място, документите, регулиращи връзките сред балканските страни в спора, се създават от интернационалните медиатори, а не от участниците в спора. Характерен образец в това отношение е Дейтънското съглашение.
Докато в споровете в постсъветското пространство самите участници в спора под една или друга форма вземат присъединяване в този развой.
Тук можем да отбележим, че в азерско-арменския спор ролята на медиатор играе така наречен Минска група. Първоначално членове на Минската група бяха Беларус, Германия, Италия, Швеция, Финландия, Турция, Армения, Азербайджан, Франция, Съединени американски щати и Русия. В самото начало тази група беше доминирана от по-малки и незаинтересовани страни, което имаше както положителна, по този начин и отрицателна страна. Позитивното се свързва с доверието по отношение на посредническите дейности, доколкото страни като Швеция, Италия или Финландия нямат особени ползи в Южен Кавказ. Но отсам произтича и отрицателното, тъй като те могат да бъдат само и единствено медиатори, само че нямат механизми, с които да подбуден воюващите страни да заемат по-компромисна позиция. Това събитие докара по-късно до редуцирането на медиатора до така наречен " тройка " от съпредседатели, включваща Съединени американски щати, Русия и Франция. Когато през 1993 година карабахските арменци доближиха до иранската граница и по този начин възникваше заплаха от интернационализация на спора, в който непосредствено можеха да се намесят Техеран и Анкара, Турция дружно със Съединени американски щати и Русия оказваха напън върху воюващите страни да одобряват тяхното ходатайство посредством тогавашното Съвещание за съдействие и сигурност в Европа (СССЕ).
С други думи, за разлика от балканските спорове въздействието на военни и политически организации е сведено до най-малко, а
посредничеството се реализира от световните и районните суперсили
Това обаче води и до конфликт на техните ползи в района и затруднява решаването на дадения спор.
На четвърто място, препоръчаните модели за решение на споровете на Балканите не регистрират равнопоставено ползите на участниците в спора, павирайки и защитавайки единствено позициите на тези, които (по някаква причина) са патронизирани от Запада. Тази констатация, в случай че не отстрани изцяло, то най-малко доста затруднява използването на сходни модели в постсъветското пространство.
Пето, реализацията на препоръчаните модели на Балканите изисква непрекъснато интернационално военно и политическо наличие и непоколебим надзор. И тези ограничения са включени в съответните документи от интернационалните структури. Това обаче от съветска позиция е неприемливо в непосредствена непосредственост до нейните граници, а част от черноморските спорове са точно в такива региони.
В последна сметка по мое непретенциозно мнение двата модела, прилагани в Западните Балкани - в Косово и БиХ, - не доведоха до стабилизиране на ситуацията в конфликтните зони, а единствено увековечиха разделянето сред враждуващите страни, трансформирайки го от дейна в спяща фаза. Няма ефикасна връзка и продуктивна интеграция в границите на прилаганите модели за контролиране на споровете нито в БиХ, нито в Косово.
В резултат на това моделите за споразумяване на спорове на Балканите наподобяват модел, разширяващ външното наличие в района, изключително това на НАТО и други структури, представляващи западните (особено американските) стратегически ползи. И Русия драговолно или насилствено одобри този метод на Балканите.
Но обстановката в Черноморския район е друга, тъй като съветската позиция е друга. Ето за какво балканският опит за справяне със замразените спорове не е използван минимум в кратковременен проект за споровете в Черноморския район.
За тях интернационалната общественост би трябвало да търси нови подходи за превъзмогване на установените дефекти.
*Авторът е дълготраен посланик, бил е на дипломатическа работа в Лондон и Москва, дипломат в Румъния (2009-2012) и външнополитически консултант на държавното управление (2005-2009). Той е съосновател на Българското дипломатическо сдружение. Предоставеният текст е част от отчета му по тематиката, изнесен неотдавна на конференция в София, проведена от Черноморския институт. Публикуваме го със съкращения, заглавията са на " Дума ".
Балканско-Черноморският район се оказа пресечна точка на опълчването сред главните геополитически играчи.
За Русия разширението на НАТО отвън формата на досегашните страни членки се преглежда като прекосяване на " алена линия " и с дейностите си в Крим, с поддръжката на Донецк и Луганск тя даде явен знак, че ще се придържа към очертанията от Мюнхенската тирада на Путин през 2007 година на своето виждане за района.
През последното десетилетие все по-осезателно от Балтийско до Черно море се усеща и наличието на Китай. Това бе затвърдено посредством тактиката " Един път - един пояс " и нейната районна самодейност " 17 плюс 1 ".
Отговорът на Съединени американски щати бе задействането на така наречен тактика " Интермариум " или " Три морета ", която президентът Тръмп поддържа във Варшава при първото си посещаване в Европа и преди да отиде в Берлин, Париж или Лондон.
Пресичането в един район на три огромни стратегически начинания
на главните геополитически играчи демонстрира вниманието, което му се отделя в техните стратегически замисли. А в сходно опълчване на световните субекти районните спорове са значим инструмент за реализиране на техните цели. Ако вземем косовския и украинския спор, можем да намерим сходни характерности, само че разнообразни тълкования на техния произход и отсам на възможните подходи, на които залагат геополитическите субекти за тяхното решение.
В нашия образец и двата определени спора са междуобщностни, етнически спорове. Този тип спорове доста постоянно демонстрират наклонност към ескалация.
Често пъти стопански и властови спорове преднамерено се етнизират след проявлението им, което прикрива главната им същина. И това се употребява както от световните, по този начин и от локалните политически играчи. В този развой преследването на съответни ползи на човеци и организации се показва като отбрана на общностната еднаквост и като битка за одобряване на полезности. По принцип на локално равнище най-заинтересовани от изостряне на латентните етнически спорове са претендентите за водачи в съответните общности, а от световните играчи - тези, които губят конкуренцията в района с главните си противници.
Поради това световните играчи имат интерес да резервират в " замразено положение " редица спорове и да ги уголемяват при нужда.
Трябва да се подчертае, че политическата корист с етнически спорове е присъща за едва развитите и разграничени общества със слаба гражданска просвета и демократична традиция. А забележителна част от страните в региона от Източното Средиземноморие, през Черноморския ареал до Балтийско море могат да бъдат охарактеризирани по този метод.
Очевидно е, че другите съществуващи районни структури на Балканите и в останалата част от Черноморския ареал
не са развили задоволително качества да се оправят
с локалните спорове и да подсигуряват безвредното развиване на региона. Така или другояче опитът при уреждането на етнополитическите спорове на Балканите разкрива няколко значими разлики при сравнението им с споровете в черноморските страни.
Първо, намесата на интернационалните структури на Балканите стартира във етапа на " горещия спор " и нормално взема страната на губещите в този миг. На второ място, разрешаването на спора на интернационално равнище посредством Организация на обединените нации и Европейски Съюз се предхожда или посредством реализирането на огромна военна интервенция на НАТО, както беше в Босна и Херцеговина (БиХ) и в Косово, или посредством директна политическа интервенция на съюза в зоните на спора - образецът тук е Македония.
В постсъветското пространство до момента това не се следи, тъй като Русия не желае интернационална организация да заеме нейното място и да ограничи нейните ползи в Кавказ. Русия постоянно подценява напъните на Европейски Съюз и ОССЕ, като организира редом едностранно ходатайство, без да ги осведоми. Всъщност Руската федерация като многонационална страна не желае разширението на етнически спор в своята външна страна, тъй като подобен спор значи директна вътрешнополитическа опасност за националната й сигурност.
На трето място, документите, регулиращи връзките сред балканските страни в спора, се създават от интернационалните медиатори, а не от участниците в спора. Характерен образец в това отношение е Дейтънското съглашение.
Докато в споровете в постсъветското пространство самите участници в спора под една или друга форма вземат присъединяване в този развой.
Тук можем да отбележим, че в азерско-арменския спор ролята на медиатор играе така наречен Минска група. Първоначално членове на Минската група бяха Беларус, Германия, Италия, Швеция, Финландия, Турция, Армения, Азербайджан, Франция, Съединени американски щати и Русия. В самото начало тази група беше доминирана от по-малки и незаинтересовани страни, което имаше както положителна, по този начин и отрицателна страна. Позитивното се свързва с доверието по отношение на посредническите дейности, доколкото страни като Швеция, Италия или Финландия нямат особени ползи в Южен Кавказ. Но отсам произтича и отрицателното, тъй като те могат да бъдат само и единствено медиатори, само че нямат механизми, с които да подбуден воюващите страни да заемат по-компромисна позиция. Това събитие докара по-късно до редуцирането на медиатора до така наречен " тройка " от съпредседатели, включваща Съединени американски щати, Русия и Франция. Когато през 1993 година карабахските арменци доближиха до иранската граница и по този начин възникваше заплаха от интернационализация на спора, в който непосредствено можеха да се намесят Техеран и Анкара, Турция дружно със Съединени американски щати и Русия оказваха напън върху воюващите страни да одобряват тяхното ходатайство посредством тогавашното Съвещание за съдействие и сигурност в Европа (СССЕ).
С други думи, за разлика от балканските спорове въздействието на военни и политически организации е сведено до най-малко, а
посредничеството се реализира от световните и районните суперсили
Това обаче води и до конфликт на техните ползи в района и затруднява решаването на дадения спор.
На четвърто място, препоръчаните модели за решение на споровете на Балканите не регистрират равнопоставено ползите на участниците в спора, павирайки и защитавайки единствено позициите на тези, които (по някаква причина) са патронизирани от Запада. Тази констатация, в случай че не отстрани изцяло, то най-малко доста затруднява използването на сходни модели в постсъветското пространство.
Пето, реализацията на препоръчаните модели на Балканите изисква непрекъснато интернационално военно и политическо наличие и непоколебим надзор. И тези ограничения са включени в съответните документи от интернационалните структури. Това обаче от съветска позиция е неприемливо в непосредствена непосредственост до нейните граници, а част от черноморските спорове са точно в такива региони.
В последна сметка по мое непретенциозно мнение двата модела, прилагани в Западните Балкани - в Косово и БиХ, - не доведоха до стабилизиране на ситуацията в конфликтните зони, а единствено увековечиха разделянето сред враждуващите страни, трансформирайки го от дейна в спяща фаза. Няма ефикасна връзка и продуктивна интеграция в границите на прилаганите модели за контролиране на споровете нито в БиХ, нито в Косово.
В резултат на това моделите за споразумяване на спорове на Балканите наподобяват модел, разширяващ външното наличие в района, изключително това на НАТО и други структури, представляващи западните (особено американските) стратегически ползи. И Русия драговолно или насилствено одобри този метод на Балканите.
Но обстановката в Черноморския район е друга, тъй като съветската позиция е друга. Ето за какво балканският опит за справяне със замразените спорове не е използван минимум в кратковременен проект за споровете в Черноморския район.
За тях интернационалната общественост би трябвало да търси нови подходи за превъзмогване на установените дефекти.
*Авторът е дълготраен посланик, бил е на дипломатическа работа в Лондон и Москва, дипломат в Румъния (2009-2012) и външнополитически консултант на държавното управление (2005-2009). Той е съосновател на Българското дипломатическо сдружение. Предоставеният текст е част от отчета му по тематиката, изнесен неотдавна на конференция в София, проведена от Черноморския институт. Публикуваме го със съкращения, заглавията са на " Дума ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ