Бутан си има Министерство на щастието - защо бутанците са най-щастливи?
В Южна Азия, притисната сред двата колоса Китай и Индия, се е сгушила една дребна страна, за която мнозина българи евентуално в никакъв случай не са и чували. Но щом научат за нея, сигурно ще им се прииска да прекарат остатъка от живота си точно там. И това е страната Бутан, известна още като Страната на щастливите хора.
Това в действителност е една от най-противоречивите страни в целия свят. По стопанска система и стандарт на живот Бутан е на едно от последните места на развиване в цялото източно полукълбо. Едновременно с това обаче, в международен мащаб локалните хора се подреждат на осмо място в света в класацията за най-щастливи хора. Като по този индикатор те изпреварват жителите на такива развити стопански колоси като Съединени американски щати, Япония. И по тази причина надали е инцидентен и фактът, че това е евентуално единствената днешна страна в света, в която има Министерство на щастието.
Бутан е напълно планинска страна с повърхност малко над 38 хиляди кв. км, колкото три Българии. Населението й обаче е едвам 727 хиляди индивида и това е изцяло обяснимо. Заради своя релеф и климат е мъчно да се откри прехранване даже и за това население, а в случай че то тръгне да се усилва фрапантно, ситуацията ще стане напряко пагубно. Преобладаващата част от хората изповядват будизма, на второ място са индуистите.
Християните в Бутан са едвам 0,7%, т.е. към 5000, като те са най-вече туристи, пристигнали и останали тук впечатлени от метода на живот на локалните. С какво толкоз Бутан впечатлява хората, та те са подготвени да зарежат удобствата и комфорта на цивилизацията и да останат да живеят в планините на Южна Азия?
На първо място това е спокойствието и чувството за същинска независимост, а не такава заявена единствено на хартия. Названието на Бутан „ страната на щастливите хора “ не е по никакъв начин инцидентно. Като анекдот звучи, че преди години в страната имало единствено един доктор психиатър, който обаче починал от апетит, защото нямал нито един клиент.
В цялата страна няма нито един скитник, друмник или бедняк. Ако някой въпреки всичко остане без дом по някаква причина, задоволително е единствено да подаде молба до държавните институции и единствено за няколко дни той получава изцяло гратис жилище, мебелирано, в което да живее самичък или със фамилията си, освен това без да заплаща никакъв даже и най-символичния наем.
Образованието е гратис и наложително, както и опазването на здравето. Нещо, което няма по какъв начин да не подсети на доста от читателите за това комплицирано и спорно време в България отпреди тридесет и повечко години.
В Бутан наред с обичайна хуманна медицина е позволено потреблението и на различна такава и по тази причина немалка част от хората избират да се доверяват за лекуването си освен на лекарите, само че и на билкари, знахари, будистки монаси, гурута и всевъзможни сходни същински или самозвани лечители.
Местното опазване на здравето е построено на правилото, че няма неприятно лекуване, в случай че то оказва помощ на болния без значение дали е същинско или разчита на плацебо резултата и самовнушението. Важно е болният да оздравее. Друго забавно нещо, което би хвърлило в същински шок българските водачи е, че в столицата Тхимпу няма нито един светофар, а придвижването се реализира и контролира само посредством пътни знаци, които обаче са нарисувани на ръка. И това е в столицата, в която живеят 100 хиляди поданици.
А какво е ситуацията в останалата част на страната, където постоянно сред селата и даже градовете постоянно няма и асфалтирани пътища, за това може единствено да се гадае. Факт е обаче, че автомобилните катастрофи на година могат да се преброят на пръстите на двете ръце.
Нещо, за което у нас чиновниците на пътната полиция могат единствено да мечтаят и да сънуват подобен шофьорски парадайс. И в този ред на мисли в Бутан липсват освен ПТП-та, а и престъпност. Дори и дребна кокошкарска такава. Ако въпреки всичко бъде записано някое дребно нарушение, то в съвсем всички случаи то е провокирано или осъществено не от локален гражданин, а от чужденец, пристигнал тук като екскурзиант, или останал да живее в страната.
На фона на всичко казано дотук излиза надали не, че жителите в Бутан, без да желаят и да знаят, са построили по този начин мечтания по нашите географски ширини комунизъм. Да, но не. Защото по своята форма на ръководство Бутан не е комунистическа или социалистическа тирания, а парламентарна полуконституционна монархия.
От 2008 година отпред на страната е крал Джигме Хесар Намгиал Вангчук. Когато сяда на трона, той е на 28 години, само че към този момент е приключил няколко колежа в Съединени американски щати и Англия. За разлика от множеството други азиатски диктатори, които годишно пръскат милиони и милиарди за прищевките си, крал Джигме е надалеч от сходен разхитителен метод на живот. А и да желае не би могъл, защото властта му е много лимитирана и стеснена от държавната конституция.
Всъщност за бутанския крал може да се каже, че той цари, само че съвсем не ръководи. Кралят взе участие в законодателната власт, само че има единствено един глас, наедно с членовете на Националния съвет и Парламента. И нещо забавно за самия бутански парламент. Той се състои от 2 камари със 72-ма депутати.
Горната камара се състои от 25 депутати, които наложително би трябвало да имат тапия от публично приет университет, както и да бъдат безпартийни. А долната камара е от 47 места, за които няма сходни условия.
В Бутан за разлика от прилежаща Индия няма публично кастово разделяне. Но все пак общественият статут на жителите може да се разбере по цвета на шалчето, заметнато през лявото рамо, което е наложителна част от облеклото. Обикновените хора носят бели, а по-заможните, потомствената аристокрация и будистките монаси – жълти шалове. Освен това мъжете носят тежки плебеи до под коляното, а дамите – дълги рокли чак до глезените.
По този метод облечени хората в Бутан се разхождат по улиците. Те изпитват почитание към националната носия и в случай че някой юноша отиде в държавна институция да подаде някакъв документ, обут с дънки, той освен че ще бъде най-позорно изпъден оттова, само че ще отнесе и солидна санкция за пренебрежение към институцията и страната.
Различната обществена принадлежност няма въздействие върху връзките сред локалните. Честа процедура е сключването на бракове сред мъже и дами от разнообразни обществени групи. За сметка на това обаче жителите на Бутан не се женят за чужденци, като обяснението е, че не желаят да смесват гените си, а да ги опазят чисти по този начин, както са им предадени те от предците им. Друго любопитно е, че при положение на гибел, правоприемник на родителя става не най-големият наследник, а най-голямата щерка.
Сред другите ограничавания, въпреки и частични, присъщи за жителите на Бутан, са още и потреблението на месо и алкохол, и тютюнопушенето. Поради което животът в Кралство Бутан надали би се понравил изключително на по-голямата част от българите. Друга възбрана, която е в действие чак до 1999 година, е гледането на телевизия.
Бащата на настоящия държател, крал Джигме Синге Вангчу я анулира публично, като предизвестява обаче народа си въпреки всичко да не прекалява с взирането до безспир в „ говорещата кутия “. Въпреки това обаче Бутан остава последната страна в света, в която прониква малкия екран.
Националната кухня на бутанци също е много любопитно и надали би допаднала изключително на нашенците, привикнали с пикантната балканска кухня. Сред националните специалитети са: кашкавал с люто чили, червен усет, леща и царевица с подправки, месо от крепък, свинска мехлем, папрат и сушени зеленчуци.
По лютивината си ястията на бутанската кухня умерено могат да съперничат на тези на мексиканската. Заради огромната надморска височина тук кафето е сменено с чай, желан с разнообразни подправки, постоянно също много пикантни. Най-безобиднияй чай, който може да бъде сервиран на екскурзианта, е този с малко сол и пипер. Но какво може да се чака от народ, за който се споделя, че само в сладоледа си не поставя отровно люти чушки.
Подобно на Япония в продължение на епохи Бутан е била страна, затворена за външни визити. Първите чужденци влизат в нея като туристи чак през 1974 година Днес потокът от туристи към тази екзотична страна е непрекъснат и е източник на съвсем 50% от приходите на страната, написа „ Телеграф “.
Желаещите да пътуват до Бутан обаче би трябвало да знаят, че България няма дипломатически връзки с тази страна. В случай че нещо им се случи в Бутан и е нужна интервенция на българската страна, ще би трябвало да се разходят чак до българското посолство в Индия.
Впрочем от всички страни – членки на Европейски Съюз, единствено две – Дания и Австрия, имат дипломатически представителства в Бутан. При посещаване на Бутан като самостоятелен или колективен екскурзиант човек може да носи медикаменти, само че единствено за лична приложимост. Ако у него бъде намерено по-голямо количество лекарства, те ще бъдат иззети по съмнение, че може да бъдат употребявани за търговия.
Абсолютно неразрешени за импорт са всевъзможни тютюневи произведения, опиати, оръжие и муниции. От Бутан пък е неразрешен износът на антики и предмети с художествена стойност. Местната валута носи екзотичното име нгултрум, само че търговията се прави най-често в щатски долари и евро, както и посредством пътнически чекове.
Здравната осигуровка, която заплаща всеки екскурзиант в Бутан, е 200 $ дневно, като парите отиват във фонд за устойчивото развиване на страната. Освен това би трябвало да се знае, че влизането публично и легално в Бутан може да стане по въздух от летището в Паро, или по суша през три гранични пункта.
Препоръчително обаче е въздушното идване. В случай че туристите решат да изберат влизането по суша, то цялото тяхно пътешестване би трябвало да бъде проведено от оторизиран локален туроператор. Не са за занемаряване и препоръките за това какво да бъде облеклото на един европеец, надлежно българин, при пребиваването му в Бутан.
На първо място в туристическите брошури се акцентира, че то би трябвало да бъде такова, че да не бъде в несъгласие и спор с локалната вяра и културни обичаи. Наред с това обаче би трябвало де се вземат поради и климатичните особености. Бутан не е от страните, в които човек може да се разхожда по къси гащета и миниполичка.
Географското състояние на страната високо в Хималаите прави по този начин, че даже и летните температури не надвишават 17-18 градуса. А зимата в северната част на страната те могат да паднат и до минус същите стойности. Така че дебелите топли облекла би трябвало да доминират в багажа.
Освен това от основание за запазване на здравето чужденците не би трябвало да се доверяват на локалната питейна вода, колкото и локалните да хвалят нейните лечебни свойства, а да си носят бутилки с минерална такава. И, несъмнено, всички хранителни артикули, купени от пазара, би трябвало да бъдат щедро измивани преди приложимост и консумация. Не би трябвало да се не помни и че в тази част на света и на тази надморска височина бурите и ураганите също са постоянно срещани атмосферни феномени.
За разлика от други азиатски страни, където туристите могат свободно да се шляят, където си изискат, в Бутан напредването им става по строго избрани направления. Основен от тях е Трансбутанската пътека, която е с дължина от 400 км и минава през едни от най-красивите естествени и исторически забележителности на страната: величествени планински върхове със заснежени върхове, гъсти гори, будистки манастири и остатъци от антични замъци.
Всъщност днешната Трансбутанска пътека следва компактно маршрута на античната основна пътна артерия на страната, по която всекидневно са минавали търговци, монаси и кралски вестоносци.
Друга любопитна специфичност, която би провокирала много мощен потрес изключително у дамите, са десетките големи фалоси, изрисувани по стените и фасадите на къщите в градовете. Това обаче не трябва да учудва и стряска, защото в будизма гордо изправеният мъжки признак се счита за знак на плодородието и благоденствието. Така че в Бутан опера и спектакъл може и да няма, само че фалоси дал Буда.
създател: СЛАВА
...
Това в действителност е една от най-противоречивите страни в целия свят. По стопанска система и стандарт на живот Бутан е на едно от последните места на развиване в цялото източно полукълбо. Едновременно с това обаче, в международен мащаб локалните хора се подреждат на осмо място в света в класацията за най-щастливи хора. Като по този индикатор те изпреварват жителите на такива развити стопански колоси като Съединени американски щати, Япония. И по тази причина надали е инцидентен и фактът, че това е евентуално единствената днешна страна в света, в която има Министерство на щастието.
Бутан е напълно планинска страна с повърхност малко над 38 хиляди кв. км, колкото три Българии. Населението й обаче е едвам 727 хиляди индивида и това е изцяло обяснимо. Заради своя релеф и климат е мъчно да се откри прехранване даже и за това население, а в случай че то тръгне да се усилва фрапантно, ситуацията ще стане напряко пагубно. Преобладаващата част от хората изповядват будизма, на второ място са индуистите.
Християните в Бутан са едвам 0,7%, т.е. към 5000, като те са най-вече туристи, пристигнали и останали тук впечатлени от метода на живот на локалните. С какво толкоз Бутан впечатлява хората, та те са подготвени да зарежат удобствата и комфорта на цивилизацията и да останат да живеят в планините на Южна Азия?
На първо място това е спокойствието и чувството за същинска независимост, а не такава заявена единствено на хартия. Названието на Бутан „ страната на щастливите хора “ не е по никакъв начин инцидентно. Като анекдот звучи, че преди години в страната имало единствено един доктор психиатър, който обаче починал от апетит, защото нямал нито един клиент.
В цялата страна няма нито един скитник, друмник или бедняк. Ако някой въпреки всичко остане без дом по някаква причина, задоволително е единствено да подаде молба до държавните институции и единствено за няколко дни той получава изцяло гратис жилище, мебелирано, в което да живее самичък или със фамилията си, освен това без да заплаща никакъв даже и най-символичния наем.
Образованието е гратис и наложително, както и опазването на здравето. Нещо, което няма по какъв начин да не подсети на доста от читателите за това комплицирано и спорно време в България отпреди тридесет и повечко години.
В Бутан наред с обичайна хуманна медицина е позволено потреблението и на различна такава и по тази причина немалка част от хората избират да се доверяват за лекуването си освен на лекарите, само че и на билкари, знахари, будистки монаси, гурута и всевъзможни сходни същински или самозвани лечители.
Местното опазване на здравето е построено на правилото, че няма неприятно лекуване, в случай че то оказва помощ на болния без значение дали е същинско или разчита на плацебо резултата и самовнушението. Важно е болният да оздравее. Друго забавно нещо, което би хвърлило в същински шок българските водачи е, че в столицата Тхимпу няма нито един светофар, а придвижването се реализира и контролира само посредством пътни знаци, които обаче са нарисувани на ръка. И това е в столицата, в която живеят 100 хиляди поданици.
А какво е ситуацията в останалата част на страната, където постоянно сред селата и даже градовете постоянно няма и асфалтирани пътища, за това може единствено да се гадае. Факт е обаче, че автомобилните катастрофи на година могат да се преброят на пръстите на двете ръце.
Нещо, за което у нас чиновниците на пътната полиция могат единствено да мечтаят и да сънуват подобен шофьорски парадайс. И в този ред на мисли в Бутан липсват освен ПТП-та, а и престъпност. Дори и дребна кокошкарска такава. Ако въпреки всичко бъде записано някое дребно нарушение, то в съвсем всички случаи то е провокирано или осъществено не от локален гражданин, а от чужденец, пристигнал тук като екскурзиант, или останал да живее в страната.
На фона на всичко казано дотук излиза надали не, че жителите в Бутан, без да желаят и да знаят, са построили по този начин мечтания по нашите географски ширини комунизъм. Да, но не. Защото по своята форма на ръководство Бутан не е комунистическа или социалистическа тирания, а парламентарна полуконституционна монархия.
От 2008 година отпред на страната е крал Джигме Хесар Намгиал Вангчук. Когато сяда на трона, той е на 28 години, само че към този момент е приключил няколко колежа в Съединени американски щати и Англия. За разлика от множеството други азиатски диктатори, които годишно пръскат милиони и милиарди за прищевките си, крал Джигме е надалеч от сходен разхитителен метод на живот. А и да желае не би могъл, защото властта му е много лимитирана и стеснена от държавната конституция.
Всъщност за бутанския крал може да се каже, че той цари, само че съвсем не ръководи. Кралят взе участие в законодателната власт, само че има единствено един глас, наедно с членовете на Националния съвет и Парламента. И нещо забавно за самия бутански парламент. Той се състои от 2 камари със 72-ма депутати.
Горната камара се състои от 25 депутати, които наложително би трябвало да имат тапия от публично приет университет, както и да бъдат безпартийни. А долната камара е от 47 места, за които няма сходни условия.
В Бутан за разлика от прилежаща Индия няма публично кастово разделяне. Но все пак общественият статут на жителите може да се разбере по цвета на шалчето, заметнато през лявото рамо, което е наложителна част от облеклото. Обикновените хора носят бели, а по-заможните, потомствената аристокрация и будистките монаси – жълти шалове. Освен това мъжете носят тежки плебеи до под коляното, а дамите – дълги рокли чак до глезените.
По този метод облечени хората в Бутан се разхождат по улиците. Те изпитват почитание към националната носия и в случай че някой юноша отиде в държавна институция да подаде някакъв документ, обут с дънки, той освен че ще бъде най-позорно изпъден оттова, само че ще отнесе и солидна санкция за пренебрежение към институцията и страната.
Различната обществена принадлежност няма въздействие върху връзките сред локалните. Честа процедура е сключването на бракове сред мъже и дами от разнообразни обществени групи. За сметка на това обаче жителите на Бутан не се женят за чужденци, като обяснението е, че не желаят да смесват гените си, а да ги опазят чисти по този начин, както са им предадени те от предците им. Друго любопитно е, че при положение на гибел, правоприемник на родителя става не най-големият наследник, а най-голямата щерка.
Сред другите ограничавания, въпреки и частични, присъщи за жителите на Бутан, са още и потреблението на месо и алкохол, и тютюнопушенето. Поради което животът в Кралство Бутан надали би се понравил изключително на по-голямата част от българите. Друга възбрана, която е в действие чак до 1999 година, е гледането на телевизия.
Бащата на настоящия държател, крал Джигме Синге Вангчу я анулира публично, като предизвестява обаче народа си въпреки всичко да не прекалява с взирането до безспир в „ говорещата кутия “. Въпреки това обаче Бутан остава последната страна в света, в която прониква малкия екран.
Националната кухня на бутанци също е много любопитно и надали би допаднала изключително на нашенците, привикнали с пикантната балканска кухня. Сред националните специалитети са: кашкавал с люто чили, червен усет, леща и царевица с подправки, месо от крепък, свинска мехлем, папрат и сушени зеленчуци.
По лютивината си ястията на бутанската кухня умерено могат да съперничат на тези на мексиканската. Заради огромната надморска височина тук кафето е сменено с чай, желан с разнообразни подправки, постоянно също много пикантни. Най-безобиднияй чай, който може да бъде сервиран на екскурзианта, е този с малко сол и пипер. Но какво може да се чака от народ, за който се споделя, че само в сладоледа си не поставя отровно люти чушки.
Подобно на Япония в продължение на епохи Бутан е била страна, затворена за външни визити. Първите чужденци влизат в нея като туристи чак през 1974 година Днес потокът от туристи към тази екзотична страна е непрекъснат и е източник на съвсем 50% от приходите на страната, написа „ Телеграф “.
Желаещите да пътуват до Бутан обаче би трябвало да знаят, че България няма дипломатически връзки с тази страна. В случай че нещо им се случи в Бутан и е нужна интервенция на българската страна, ще би трябвало да се разходят чак до българското посолство в Индия.
Впрочем от всички страни – членки на Европейски Съюз, единствено две – Дания и Австрия, имат дипломатически представителства в Бутан. При посещаване на Бутан като самостоятелен или колективен екскурзиант човек може да носи медикаменти, само че единствено за лична приложимост. Ако у него бъде намерено по-голямо количество лекарства, те ще бъдат иззети по съмнение, че може да бъдат употребявани за търговия.
Абсолютно неразрешени за импорт са всевъзможни тютюневи произведения, опиати, оръжие и муниции. От Бутан пък е неразрешен износът на антики и предмети с художествена стойност. Местната валута носи екзотичното име нгултрум, само че търговията се прави най-често в щатски долари и евро, както и посредством пътнически чекове.
Здравната осигуровка, която заплаща всеки екскурзиант в Бутан, е 200 $ дневно, като парите отиват във фонд за устойчивото развиване на страната. Освен това би трябвало да се знае, че влизането публично и легално в Бутан може да стане по въздух от летището в Паро, или по суша през три гранични пункта.
Препоръчително обаче е въздушното идване. В случай че туристите решат да изберат влизането по суша, то цялото тяхно пътешестване би трябвало да бъде проведено от оторизиран локален туроператор. Не са за занемаряване и препоръките за това какво да бъде облеклото на един европеец, надлежно българин, при пребиваването му в Бутан.
На първо място в туристическите брошури се акцентира, че то би трябвало да бъде такова, че да не бъде в несъгласие и спор с локалната вяра и културни обичаи. Наред с това обаче би трябвало де се вземат поради и климатичните особености. Бутан не е от страните, в които човек може да се разхожда по къси гащета и миниполичка.
Географското състояние на страната високо в Хималаите прави по този начин, че даже и летните температури не надвишават 17-18 градуса. А зимата в северната част на страната те могат да паднат и до минус същите стойности. Така че дебелите топли облекла би трябвало да доминират в багажа.
Освен това от основание за запазване на здравето чужденците не би трябвало да се доверяват на локалната питейна вода, колкото и локалните да хвалят нейните лечебни свойства, а да си носят бутилки с минерална такава. И, несъмнено, всички хранителни артикули, купени от пазара, би трябвало да бъдат щедро измивани преди приложимост и консумация. Не би трябвало да се не помни и че в тази част на света и на тази надморска височина бурите и ураганите също са постоянно срещани атмосферни феномени.
За разлика от други азиатски страни, където туристите могат свободно да се шляят, където си изискат, в Бутан напредването им става по строго избрани направления. Основен от тях е Трансбутанската пътека, която е с дължина от 400 км и минава през едни от най-красивите естествени и исторически забележителности на страната: величествени планински върхове със заснежени върхове, гъсти гори, будистки манастири и остатъци от антични замъци.
Всъщност днешната Трансбутанска пътека следва компактно маршрута на античната основна пътна артерия на страната, по която всекидневно са минавали търговци, монаси и кралски вестоносци.
Друга любопитна специфичност, която би провокирала много мощен потрес изключително у дамите, са десетките големи фалоси, изрисувани по стените и фасадите на къщите в градовете. Това обаче не трябва да учудва и стряска, защото в будизма гордо изправеният мъжки признак се счита за знак на плодородието и благоденствието. Така че в Бутан опера и спектакъл може и да няма, само че фалоси дал Буда.
създател: СЛАВА
...
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ