В своята Педагогическа поема Макаренко споделя наблюденията и дългогодишния си

За тяхното спасение съм длъжен да бъда непреклонно взискателен, суров и твърд | А.С. МАКАРЕНКО

В своята „ Педагогическа поема ” Макаренко споделя наблюденията и дългогодишния си опит като педагог-реформатор в изискванията на трудово-възпитателната колония за малолетни нарушители „ Максим Горки ”. С изключителна посветеност на възпитателното дело, целенасочен реформаторски и извънредно сполучлив социално-педагогически опит, Антон Семьонович съумява да трансформира няколко генерации безнадзорни деца, привикнали с човешката несправедливост, в осъзнати членове на една трудова общност, притежаващи възприятие за отговорност, чест, дълг, обич към знанията и себеразвитието.

(А. С. Макаренко. 1932 г.)

Максим ГОРКИ за делото на МАКАРЕНКО

Откъде са се взели „ безпризорните ”? Това са деца на „ бежанци ” от западните губернии, пръснати из цяла Русия от вихъра на войната, на небогати хора, починали през гражданската война от епидемии и апетит. Децата с неприятна приемственост и неустойчиви пред съблазните на улицата, явно, към този момент са починали, останали са единствено изцяло способните за самоотбрана в битката за живот здрави деца. Те драговолно се съгласяват да работят всичко, елементарно се подчиняват на трудовата дисциплинираност, в случай че тя е тактична и не оскърбява съзнанието им за лично достолепие, те желаят да се учат, и добре се учат. Те схващат смисъла на груповия труд, схващат неговото преимущество. Аз бих споделил, че животът, въпреки и недопечен, само че великолепен педагог на хора мощни, е изпитал тези деца като колективисти „ по дух ”. Но в същото време съвсем всяко от тях е към този момент с малко или доста внезапно обрисувана характерност, всяко от тях е човек „ със свое лице ”. Колонистите от Куряжката трудова колония вършат необичайно усещане на „ благовъзпитани ”. Това изключително се вижда в техните връзки към „ дребните ”, към новаците, които преди малко са пристигнали или които преди малко са доведени. „ Малките ” внезапно попадат в замайващи условия на интелигентна прилежност от страна на инак страшните на улицата юноши. Нали точно такива юноши са ги пердашили, експлоатирали, учили са ги да крадат, да пият ракия, учили са ги на доста други работи. Един от „ дребните ”, пастирче, чудесно свири на флейта в оркестъра на колонията — научил се да свири за пет месеца. Твърде занимателно е да се гледа по какъв начин тактува с голата си, с чугунен цвят ръка. Той ми сподели:

– Когато пристигнах тук, доста се изплаших. Ле-ле-е, мисля си, какъв брой доста са тук! Ако почнат да ме бият, няма да мога да се измъкна. Но никой дори с пръст не ме е бутнал.

Кой можа по този начин неузнаваемо да промени, да превъзпита стотици деца, по този начин грубо и оскърбително смачкани от живота? Организатор и завеждащ колонията е А.С. Макаренко. Безспорно, той е надарен възпитател. Колонистите в действителност го обичат и приказват за него с звук на такава горделивост, като че ли те сами са го основали. Той външно наподобява недопечен, скъп на думи, над 40 години, с огромен нос, с интелигентен и остроумен взор, той наподобява на боен и на селски преподавател „ с хрумвания “. Говори хрипкаво, като със спаднал или простуден глас, движи се постепенно, навсякъде съумява, всичко вижда, познава всеки колонист, прави му характеристика с пет думи, също сякаш прави моментална снимка на характера му. У него сякаш е развита необходимостта мимоходом, незабелязано да погали някое дете, да каже на всеки ласкава дума, да се усмихне, да поглади стригана главичка.

В събранията на командирите, когато те деловито разискват работата в колонията, въпросите за прехраната и взаимно се акцентират неуспехите в работата на отредите, разните небрежности, грешките – Антон Макаренко седи настрани и единствено понякога споделя по две-три думи. Почти постоянно това са думи на укор, само че той ги произнася като по-стар приятел. Слушат го деликатно и не се стесняват да спорят с него като с 25-и приятел, който е приет от двадесет и четиримата за по-умен и по-опитен от всички тях.

Той е въвел във всекидневния живот на колонията нещо от военната школа и това е повода за различията му с украинската Народна култура. В 6 часа сутринта в двора на колонията тръбата дава сигнал: „ Ставай! ” В 7 часа, след закуската, се дава нов сигнал и колонистите образуват каре в средата на двора, в центъра на карето застава колонист със знамето, в профил на знаменосеца – двама колонисти с пушки. Пред фронта Макаренко в резюме изяснява на момчетата идните дневни задания и в случай че има провинили се в нещо – обявяват се наказванията, които са избрани от командирския съвет. След това командирите повеждат своите отреди към работата. Целият този парад се харесва на децата.

А. С. Макаренко умее да приказва на децата за труда с такава спокойна, скрита мощ, която е по-понятна и по-красноречива от всички красиви думи. А за него, съгласно мене, по-красно приказва следната извадка от неговия дребен увод към биографиите на възпитаните от него колонисти:

„ Когато преписвах стотната биография, аз разбрах, че чета най-потресающата книга, която ми се е случвало въобще да чета. Това е съсредоточена детска тъга, разказана с такива елементарни, такива безжалостни думи. Във всеки ред аз чувствувам, че тия разкази не претендират да провокират у никого жал, не претендират за никакъв резултат, това е елементарен, откровен роман на дребния, изхвърлен в самотност човек, който към този момент е свикнал да не разчита на никакво страдание, който е свикнал единствено към враждебните стихии и е свикнал да не се смущава в това състояние. В това, несъмнено, е страшната покруса на нашето време, само че тази покруса виждаме единствено ние. За горкиевците тук няма покруса – за тях тя носи традиционно отношение сред тях и света. ”

„ За мен в тази покруса може би има повече наличие в сравнение с за всеки различен. Аз в продължение на осем години трябваше да виждам освен безобразната тъга на изхвърлените на пътя деца, само че и безобразните духовни изкълчвания у тези деца. Да се лимитирам със състрадание и страдание към тях аз нямам право. Отдавна бях схванал, че за тяхното избавление съм задължен да бъда неумолимо придирчив, недопечен и твърд… Аз трябваше да бъда във връзка с тъгата им също подобен мъдрец, каквито бяха те самите във връзка с себе си. ” 1929 год.

„ В това е моята покруса, и аз изключително я почувствувах, като четях тези мемоари. И това би трябвало да бъде покруса за всички ни, ние нямаме право да извръщаме глава от нея. А ония, които си вършат труд да изпитват единствено сладката жал и захарното предпочитание да доставят на децата единствено наслада, те просто прикриват своето двуличие към тази изобилна и по тази причина евтина за тях детска тъга. ”