От секюритизация към етика на грижата: климатичното време на жените
В скорошна публикация National Geographic цитира проучване на Вагенинския университет в Нидерландия, съгласно което 1/3 от международното население ще бъде наранено от рискови жеги до 2070 година Според откривателите, предстоящите междинни температури от 29°C в голям брой зони се чака да изместят “екологичната ниша на индивида (от приблизително 11 – 15°C)” в други зони. Във встъплението горе, Джон Адлам (2020) показва какви биха могли да бъдат мисловните направления, по които е скъпо да поемем, с цел да осмислим следствията на голямата възможност напълно скоро всички да бъдем климатични бежанци по един или различен метод. Приносът на обществените науки се оказва основен освен, с цел да можем да видим какво се случва единствено по себе си, само че и да разберем какви са сюжетите, за които е значимо да се подготвим. В огромна степен тези сюжети могат да бъдат изследвани, разбрани и предотвратени, упражнявайки се в обществена и политическа мисъл като наложително изискване за ефикасното и ефикасното ни преобразяване в жители (на света).
Този текст е отдаден на това по какъв начин бихме могли да нареждаме вътрешния си свят “отвъд системата и реда”, сходно на Диоген в горния откъс. Или по-скоро – сходно на Антигона на Софокъл (вж Бътлър 2002), която дава модел за такава позиция. Фигурата на Антигона въплъщава женствената/феминистична позиция: тази на етиката на грижата, която произтича от родството (включително с всички “деца на майката Земя”) като определяща рамка на феминистичните епистемологии за разлика от други, митологизиращи и идеологизиращи справедливостта рамки. Феминистките епистемологии (т.е. способи на узнаване) са рецензии на науката, или интуитивна вътрешна предиспозиция, както се разказва тази “антигонова” установка, която е оттатък легалността. Корените ѝ са във философското течение на феноменологията, т.е. проучването на прекарването ни в света, в който живеем и като човеци, и като човечество. Оттам произтичат редица интерсубективни рамки в публичните и филантропичните науки, съгласно които ние сме неразривно свързани и подвластен от средата си и от нейните съставни елементи не просто физически. В последните няколко десетилетия този метод се развива най-интензивно от феминистки учени, макар че доста от обвързваните рамки са създавани и от нефеминисти.
Повече от една нравственос
Ежедневната нравственос, с която сме привикнали, е етиката, произлизаща от линията на Аристотел и изключително последващия го Кант и неговия честен императив. Идеята, че това не е единствената нравственос, и даже не е “най-добрата” или “правилната” нравственос, е доста тясно обвързвана с рамката, която създава още Хегел. Той изхожда точно от концепцията, че всичко, на всички места, и на всички равнища е обвързвано по един диалектичен – взаимодействащ си и динамичен – метод. Така се пораждат разумни последици за разбирането ни за това, което е морално и етично, в това число и когато става въпрос за предиспозициите и последващите решения по отношение на климата.
Както ни споделя Станфордската енциклопедия по философия, феминистките философи, да вземем за пример Карол Джилиган (1982) и Нанси Чодоров в огромната част от трудовете ѝ, доразвиват вероятността, заложена от Хегел. Те означават, че две конкуриращи се настройки към етичното произтичат от половите разлики в индивидуацията на момчетата и девойките. Според това пояснение, за момчетата и мъжете,
развиването на мъжествеността нормално включва оценяване на автономността, правата, откъсването от другите и независимостта, като в това време другите хора и интимните връзки се преглеждат като рискове или спънки за преследването на тези полезности (Джилиган, 1982).
Така се поражда "перспективата на справедливостта " (Хелд 1995; Блум 1988 представени отново там), която е водеща в обществото, в това число и през модерността. Неслучайно един метод към климатичната рецесия, който наподобява “справедлив” в XXI век е вложението в търсене на други обитаеми светове, даже и за сметка на вливането на запаси в опазването на планетата. Подобна е и настройката, че “всеки самичък се спасява” и “приоритет е личното оцеляване” (на обособени човеци, групи, съсловия или държави) като етично допустима. Няма публична категория “климатични бежанци” даже и в границите на една страна и надлежно ограничения за спасяването и приютяването им. В общественото пространство и в България рядко се приказва какво се случва с жертвите на зачестилите в последните десетилетия естествени бедствия, като наводнения, пожари и други. Застраховката е водеща (и постоянно неработеща) “мярка” при катаклизми. Свидетели сме по какъв начин сега бежанци с друг цвят на кожата не могат да изоставен Украйна. Цветът на кожата, и надлежно – класата посредством пощенския ти код, остават водещите признаци кой ще живее.
В изследванията на Джилиган, с изключение на, че и гледната точка на “справедливостта” не им е безусловно непозната, девойките и дамите са склонни да показват вероятността, която прави оценка интимността, отговорността, взаимоотношенията и грижата, като в същото време преглежда автономността като "илюзорно и рисково търсене " (Джилиган 1982, 48), в несъгласие с полезностите на привързаността. Тази вероятност е известна като вероятност на "грижата " (Фридман 1991; Драйвър 2005, представени отново там). “Феминистка” не значи безусловно “женска” – доста дами проповядват и легитимират принуждение, даже и “феминистки”, и доста мъже или небинарни и флуидни хора се грижат.
Оттам следва цялостната вероятност за етиката на грижата като “феминистка философска вероятност, която употребява отношенчески и привързан с подтекста метод към морала и вземането на решения” (вж Енцикопедия Британика). Американската философка Нел Нодингс твърди основополагащо, че грижата е в основата на морала. Тя преглежда взаимоотношенията като онтологично съществени за човечеството. Те дефинират от какво е формиран човешкият свят, където идентичността се дефинира от набора от взаимоотношения, които индивидите имат с други хора. Предполагайки, че грижата е повсеместен човешки признак, Нодингс твърди, че връзките на грижа (отношения, в които хората работят с грижа) са етично съществени за хората и по този начин обобщава цялостната позиция към етиката на феминистките учени и философи. Неслучайно екофеминизмът е едно от първите придвижвания за запазване на околната среда, а самата природа и съществата в нея се преглеждат като главен ангажимент на феминистките старания.
Науката като на първо място нравственос
Конвенционалната просвета постоянно бива показана като единствената просвета. Тя произлиза от методите на естествените науки, в така наречен парадигма на позитивизма, които всекидневно, изключително в България, се придвижват върху публичните науки – и надлежно, върху науката за климата. Гарик (2000), обаче уголемява тази картина като разказва и други научни рамки и приликите и разликите сред тях: изключително интерпретивистката парадигма и сериозната парадигма. В последните 30 година от ден на ден се регистрира равностойността на интерпретивизма и сериозната обществена просвета като даже превъзхождащи позитивизма парадигми, когато става въпрос за задачите и на схващане, и на смяна в публичната сфера. От тази позиция, акцентът върху позитивистката просвета при проучването на климатичните промени и решенията по климата е даже рисков.
Гарик разказва другите парадигми посредством основните съставни елементи на научния способ на публичните науки:
онтология – по какъв начин наподобява, от какво е формиран светът, който изследваме, т.е. какво съставлява битието;
епистемология – по какъв начин знаем и можем да узнаваме това, което знаем за битието;
методология – какви техники за узнаване и научаване използваме.
За позитивистката просвета дебатите са проведени към “обективните факти”, които се смята, че построяват битието ни – посредством измервания на климатичните промени (дали е захлаждане или стопляне, дали е закономерно и “нормално” в исторически проект, какви са равнищата на замърсяване, какъв брой души са наранени, какви територии и пр.). За интерпретивистката просвета светът е формиран от смисли и прекарвания, т.е. индивидуалност. Съответно акцентът е върху проучването на прекарването на климатичните промени, върху мотивациите ни да вредим или не, и да подхващаме дейности или не. Критичните подходи преглеждат битието като формирано от властови динамичности, по този начин както го познаваме в последните 10 000 години – учредено на доминация, употреба и принуждение. Съответно всяко научно знание би трябвало да е тясно обвързвано с постигането на естетика във властовия баланс.
Като характерна цялостна рамка на мислене, феминистките епистемологии и рецензия на стандартната просвета могат да се отнесат към всяка една от тези парадигми, само че в най-развитата си форма, може да се каже, че принадлежат към сериозните подходи. Като ехтене на френския мъдрец Левинас и неговата позиция към “етиката като първа философия”, феминистките учени преглеждат онтологията и епистемологията като нравственос на грижата. Това значи, че с цел да разберем връзките си със средата (с нейните системи и подсистеми) и процесите, свързани с климатичните промени, тяхното превъзмогване или най-малко превъзмогването на следствията им, нужната просвета не е биологията, физиката или географията, а преди всичко етиката.
Това води до доста друго схващане за епистемологията и преформулиране на главните постулати в това какво е “научност”. Един от най-пълните прегледи на феминисткия метод на знание е възложен от американската философка Елизабет Андерсън (2020) и изключително рецензията, че “мъжките” стилове и стандарти за научност “произвеждат познания, които не са потребни за хората в подчинени позиции, или които укрепват половата и други обществени йерархии”. Това може да се отнесе в забележителна степен и към преобладаващите научни отчети върху климата.
Феминистките способи на правене на обществена просвета предизвикват теории, които подкрепят егалитарни и освободителни придвижвания.
Те пазят тези развития като прогрес в познанието и методите на узнаване и учене – надлежно и на взимането на решения. Основните характерности на тези подходи, и по какъв начин те ни оказват помощ да разберем полето на климатичните промени, са:
Узнаващите постоянно са разположени: ние съществуваме единствено по отношение на подтекста ни ( “Какво е обществена екология?”). Това е и тясно обвързвано с цялостната наклонност на преформулиране на вътрешното ни прекарване за света като интерсубективно – както споделя Левинас, “човекът не среща другите, а самичък по себе си е среща”. Това води и до разбирането, че индивидите не са “умни” или “глупави”, “лоши” или “добри”, “полезни” или “опасни” и така нататък, в това число и във връзка с климатичните промени, а завършени от средата си. Съответно, смяната на мотивациите, настройките и държанията изисква смяна в материалните и отношенчески условия, в които хората са сложени. Рядко да вземем за пример се приказва за връзката сред неравнопоставеността по отношение на климата, съчетана с беднотия.
Феминистка доктрина на гледната точка: овластяване на потиснатите да подходят, схванат и изразят своята позиция. От тази вероятност следва, че фокусът би трябвало да е върху разбирането на тези, които са най-засегнати от климатичните промени, както и върху тези, които изпитват най-големи на практика и материални компликации да ги адресират. Това значи акцент върху опцията те да осмислят и приказват за това по какъв начин се трансформира животът им, по какъв начин те вземат участие и от какво имат потребност.
Феминистки постмодернизъм: вероятностите на индивидите и групите, към които принадлежат, постоянно са фрагментирани. Следователно се слагат под въпрос, или най-малко се подлагат на преосмисляне, базисни идентичностови понятия, които считаме за даденост като: “мъж”, “жена”, “човек”, “ром”, “българин”, “гражданин”, “беден”, “престъпен”, “бежанец” и прочие Импликациите на преосмислянето на тези категории в светлината на климатичните промени са големи. Те ни водят към незабавна нужда да възприемем една космополитна позиция към света и едни към други. Тази космополитна позиция се основава на признание на неизбежната ни причинност, споделената ни накърнимост, пред която всички сме равни – в това число всички живи същества на планетата. Оттам следва приоритизиране на гостоприемството, грижата и солидарността като предпоставки, по-важни даже и от намаляването на въглеродните излъчвания, защото самото понижаване на въглеродните излъчвания директно и непосредствено зависи от възприемането на тази настройка и от последващите материални, на практика, стопански и политически решения.
Феминистки емпиризъм: емпиричността (т.е. непосредственият опит) е първостепенна легитимираща мощ на всяко знание. Това значи, че фокусът на обществените проучвания не би трябвало да бъде безусловно и само върху статистиката и изследванията на настройките и публичното мнение. Много по-важна и незабавна е потребността да се изследва какво се случва с хората в всекидневието и в житейските им траектории, по какъв начин направляват в изменящия се свят и по какъв начин вършат своите избори. Една такава рамка на социологически, психически, стопански, културни и политически проучвания би разкрила картина, която още веднъж демонстрира водещата роля в климатичната рецесия на неравнопоставеностите, употребата, насилието, бедността.
Екофеминизмът като опция на секюритизацията на климата
Той споделя, че дамата приказва с природата. Че чува гласове отдолу под земята. Че вятърът духа в ушите ѝ, а дърветата ѝ шушукат. Че мъртвите пеят през устата ѝ и плачът на бебетата е явен за нея. Но за него този разговор е завършил. Той споделя, че не е част от този свят, че е подходил към този свят като чужденец. Той се разграничава от дамата и природата.
---Сюзън Грифин
Екофеминизмът е водещото обществено и политическо придвижване, което произлиза от тези съображения. Обобщено от Бъкингам (2015), екофеминизмът, както и обществените придвижвания, от които на собствен ред е произтекъл, е по едно и също време политически активизъм и интелектуална рецензия. Той сплотява феминизма и екологията като твърди, че и господството над дамите, и утежняването на околната среда са последствия от патриархата и капитализма. Следователно, акцентира авторката, всяка тактика за справяне с едното от тях би трябвало да регистрира въздействието му върху другото. Равенството на дамите не би трябвало да се реализира за сметка на утежняване на околната среда – да вземем за пример повече уреди за икономисване на грижлив и домашен труд, които са екологично нездравословни. Но и подобренията в околната среда не би трябвало да се реализират за сметка на дамите – да вземем за пример, лишаването от облекченията за грижлив и домашен труд, който е феминизиран и непризнат. Според екофеминизма, споделя Бъкингам, “само, в случай че се извърнат сегашните полезности, като по този метод се даде преимущество на грижата и съдействието пред по-агресивното и преобладаващо държание, може да се извлече изгода както за обществото, по този начин и за околната среда”.
От позиция на политическата екология, както отбелязва Кларк (2012), екофеминизмът е една от най-сложните и изобретателни метафизичен екологии. Донякъде, той натъртва на въпросите на персоналния живот, полезностите и духовността. По-важно е, че се занимава предпочитано с световния обществен ред и мястото на дамите в международната стопанска система.
Климатичните промени и ограниченията за справяне с тях в последните десетилетия се слагат в полето на сигурността, наред с проблеми пред света, дефинирани като проведена престъпност, незаконна миграция, тероризъм. В книгата си Етика на грижата – един феминистки метод към сигурността, Фиона Робинсън (2011) споделя, че думата "сигурност " произлиза от латинския корен securus, който значи "без грижи ". От тази позиция, сигурността освобождава индивида от паниката за личната им сигурност, която им дава опция да се грижи за другите хора, живи същества и планетата.
Тези избрания, акцентира Робинсън, демонстрират един абсурд, характерен на концепцията за сигурност: “докато постигането на положение на независимост от паника или безпокойствие, или да бъдеш в равнодушие, може да наподобява желателно, повърхностното схващане на сигурността е положение, което може да прикрие мрежи от обществени връзки, които обезпечават непрекъсната поддръжка и внимание към нуждите”. С други думи, в нейния роман, възприятието на сигурност най-често е резултат от възприятието на обвързаност, съгласуваност и включване, а не от самите патронизиращи, милитаризирани или наказателни ограничения за сигурност. Задача на проучванията на сигурността, надлежно, от позиция на етиката на грижата като просвета, следва да бъдат проучвания на положенията и ситуациите, които ни пречат да бъдем сигурни, т.е. нетревожни и безгрижни, тъй че да можем да осъществяваме капацитета си, а обществото да се развива прогресивно – в това число и от позиция благосъстоянието на планетата и живите същества.
В този смисъл, “сигурността” не е държавната или националната сигурност, както всекидневно се има поради в формалния дискурс (т.нар. “секюритизация”). Затова и феминисткият метод не наподобява на преобладаващите подходи към "изследванията на сигурността”. За Робинсън този метод се основава на грижата ни един към различен и към света като цяло, само че грижа, която не е патронизираща, а овластяваща и еманципираща. Така загрижеността за планетата следва да е неразривно обвързвана със сигурността на всички хора, които могат и способстват за климатичните промени и за оправянето с тях. Женският труд и употребата на дамите (в фамилията, семейството, на работното място, в агрокултурата и в секс индустрията), филантропичните интервенции и техните провали, миротворчеството и патронизиращите му рамки, здравето през призмата на грижовния труд и прочие привидно несвързани явления и фактори, се оказват неразривно свързани и с околната среда.
Тази връзка, съгласно Робинсън, работи и в другата посока – екологичната сигурност е основополагащ дирек на сигурността, дефинирана като “свобода от тревоги” и опция за разрастване на потенциала на обособените човеци и на човечеството като космополитна общественост, наред с филантропичната, публичната и джендърната сигурност. Това значи признание на взаимното конституиране на индивида и на естествения свят като причина за развиването на водещ метод към човешката сигурност. Съответно, и допуска не просто нравственос на “грижата за околната среда”, а “етика на грижата, разбираща морала като ситуиран в отговорностите и практиките на грижа в подтекст на мрежи и взаимоотношения” (пак там, стр. 144).
От тази позиция, моралните връзки на грижа не могат да бъдат открити с неодушевени неща или характерности на естествената среда. Здравето и процъфтяването на естествената среда би трябвало да се схващат като неразривно свързани със здравето и просперитета на хората. Подчертавайки, че нашата дарба да се грижим за другия зависи главно от способността ни да поддържаме здрава естествена среда, Робинсън отхвърля и инструменталния мироглед за природата. Тя предлага да осмислим морално околната среда единствено в подтекста на нашата връзка с нея – съответната и ненасилствена грижа, като цялостна предиспозиция изисква да се работи сдържано и търпеливо, да се признава и обслужва
фундаменталното значение на хубавичко биосфера не дотолкоз, доколкото тя може да обслужва нашите апетити за консумация, а дотолкоз, доколкото би трябвало да работим с нея, в и посредством естествената среда, с цел да даваме и получаваме, да се грижим съответно и да сътворяваме и поддържаме сигурен и резистентен дом за нас и за бъдещите генерации (пак там, стр.145).
Робинсън дестабилизира преобладаващата изразителност по отношение на околната среда като приоритет на сигурността. Тя акцентира, че няма в съгласие определение за екологична сигурност или за екологична неустановеност. “Секюритизацията” на околната среда се оказва значително агитационен прийом, употребен за "придаване на възприятие за неотложност и приоритет на природата " като по този начин хората се опълчват на природата, което има тежки последици и от позиция на настройките на елементарния човек, и на методите, по които той се третира от разработващите политики. Идеята е, че посредством наименуване на нещо като опасност за сигурността, то ще може да получи по-голям политически приоритет и запаси, ще се стигне до “мобилизиране и обосноваване ", като се пренасочва обществената сила към възстановяване на положението на околната среда. Това, несъмнено, не се случва. Впрочем, както виждаме и сега, когато светът е на прага на Трета международна война, секюритизацията сама по себе си е болен метод, който ни води към злополука.
На пръв взор наподобява прекомерно амбициозно да адресираме едновременно проблемите на дамите и грижовния труд, на употребата на хора, животни и естествени запаси, на миротворчеството, на филантропичните интервенции и други проблеми, с които се сблъскваме и които стават и ще стават все по-актуални, в случай че не променим посоката. Като цялостна рамка, систематичният и феминисткият метод, обаче ни разрешават да създадем точно това, и даже показва нуждата тези проблеми да бъдат обсъждани в едно цяло.
Този текст е отдаден на това по какъв начин бихме могли да нареждаме вътрешния си свят “отвъд системата и реда”, сходно на Диоген в горния откъс. Или по-скоро – сходно на Антигона на Софокъл (вж Бътлър 2002), която дава модел за такава позиция. Фигурата на Антигона въплъщава женствената/феминистична позиция: тази на етиката на грижата, която произтича от родството (включително с всички “деца на майката Земя”) като определяща рамка на феминистичните епистемологии за разлика от други, митологизиращи и идеологизиращи справедливостта рамки. Феминистките епистемологии (т.е. способи на узнаване) са рецензии на науката, или интуитивна вътрешна предиспозиция, както се разказва тази “антигонова” установка, която е оттатък легалността. Корените ѝ са във философското течение на феноменологията, т.е. проучването на прекарването ни в света, в който живеем и като човеци, и като човечество. Оттам произтичат редица интерсубективни рамки в публичните и филантропичните науки, съгласно които ние сме неразривно свързани и подвластен от средата си и от нейните съставни елементи не просто физически. В последните няколко десетилетия този метод се развива най-интензивно от феминистки учени, макар че доста от обвързваните рамки са създавани и от нефеминисти.
Повече от една нравственос
Ежедневната нравственос, с която сме привикнали, е етиката, произлизаща от линията на Аристотел и изключително последващия го Кант и неговия честен императив. Идеята, че това не е единствената нравственос, и даже не е “най-добрата” или “правилната” нравственос, е доста тясно обвързвана с рамката, която създава още Хегел. Той изхожда точно от концепцията, че всичко, на всички места, и на всички равнища е обвързвано по един диалектичен – взаимодействащ си и динамичен – метод. Така се пораждат разумни последици за разбирането ни за това, което е морално и етично, в това число и когато става въпрос за предиспозициите и последващите решения по отношение на климата.
Както ни споделя Станфордската енциклопедия по философия, феминистките философи, да вземем за пример Карол Джилиган (1982) и Нанси Чодоров в огромната част от трудовете ѝ, доразвиват вероятността, заложена от Хегел. Те означават, че две конкуриращи се настройки към етичното произтичат от половите разлики в индивидуацията на момчетата и девойките. Според това пояснение, за момчетата и мъжете,
развиването на мъжествеността нормално включва оценяване на автономността, правата, откъсването от другите и независимостта, като в това време другите хора и интимните връзки се преглеждат като рискове или спънки за преследването на тези полезности (Джилиган, 1982).
Така се поражда "перспективата на справедливостта " (Хелд 1995; Блум 1988 представени отново там), която е водеща в обществото, в това число и през модерността. Неслучайно един метод към климатичната рецесия, който наподобява “справедлив” в XXI век е вложението в търсене на други обитаеми светове, даже и за сметка на вливането на запаси в опазването на планетата. Подобна е и настройката, че “всеки самичък се спасява” и “приоритет е личното оцеляване” (на обособени човеци, групи, съсловия или държави) като етично допустима. Няма публична категория “климатични бежанци” даже и в границите на една страна и надлежно ограничения за спасяването и приютяването им. В общественото пространство и в България рядко се приказва какво се случва с жертвите на зачестилите в последните десетилетия естествени бедствия, като наводнения, пожари и други. Застраховката е водеща (и постоянно неработеща) “мярка” при катаклизми. Свидетели сме по какъв начин сега бежанци с друг цвят на кожата не могат да изоставен Украйна. Цветът на кожата, и надлежно – класата посредством пощенския ти код, остават водещите признаци кой ще живее.
В изследванията на Джилиган, с изключение на, че и гледната точка на “справедливостта” не им е безусловно непозната, девойките и дамите са склонни да показват вероятността, която прави оценка интимността, отговорността, взаимоотношенията и грижата, като в същото време преглежда автономността като "илюзорно и рисково търсене " (Джилиган 1982, 48), в несъгласие с полезностите на привързаността. Тази вероятност е известна като вероятност на "грижата " (Фридман 1991; Драйвър 2005, представени отново там). “Феминистка” не значи безусловно “женска” – доста дами проповядват и легитимират принуждение, даже и “феминистки”, и доста мъже или небинарни и флуидни хора се грижат.
Оттам следва цялостната вероятност за етиката на грижата като “феминистка философска вероятност, която употребява отношенчески и привързан с подтекста метод към морала и вземането на решения” (вж Енцикопедия Британика). Американската философка Нел Нодингс твърди основополагащо, че грижата е в основата на морала. Тя преглежда взаимоотношенията като онтологично съществени за човечеството. Те дефинират от какво е формиран човешкият свят, където идентичността се дефинира от набора от взаимоотношения, които индивидите имат с други хора. Предполагайки, че грижата е повсеместен човешки признак, Нодингс твърди, че връзките на грижа (отношения, в които хората работят с грижа) са етично съществени за хората и по този начин обобщава цялостната позиция към етиката на феминистките учени и философи. Неслучайно екофеминизмът е едно от първите придвижвания за запазване на околната среда, а самата природа и съществата в нея се преглеждат като главен ангажимент на феминистките старания.
Науката като на първо място нравственос
Конвенционалната просвета постоянно бива показана като единствената просвета. Тя произлиза от методите на естествените науки, в така наречен парадигма на позитивизма, които всекидневно, изключително в България, се придвижват върху публичните науки – и надлежно, върху науката за климата. Гарик (2000), обаче уголемява тази картина като разказва и други научни рамки и приликите и разликите сред тях: изключително интерпретивистката парадигма и сериозната парадигма. В последните 30 година от ден на ден се регистрира равностойността на интерпретивизма и сериозната обществена просвета като даже превъзхождащи позитивизма парадигми, когато става въпрос за задачите и на схващане, и на смяна в публичната сфера. От тази позиция, акцентът върху позитивистката просвета при проучването на климатичните промени и решенията по климата е даже рисков.
Гарик разказва другите парадигми посредством основните съставни елементи на научния способ на публичните науки:
онтология – по какъв начин наподобява, от какво е формиран светът, който изследваме, т.е. какво съставлява битието;
епистемология – по какъв начин знаем и можем да узнаваме това, което знаем за битието;
методология – какви техники за узнаване и научаване използваме.
За позитивистката просвета дебатите са проведени към “обективните факти”, които се смята, че построяват битието ни – посредством измервания на климатичните промени (дали е захлаждане или стопляне, дали е закономерно и “нормално” в исторически проект, какви са равнищата на замърсяване, какъв брой души са наранени, какви територии и пр.). За интерпретивистката просвета светът е формиран от смисли и прекарвания, т.е. индивидуалност. Съответно акцентът е върху проучването на прекарването на климатичните промени, върху мотивациите ни да вредим или не, и да подхващаме дейности или не. Критичните подходи преглеждат битието като формирано от властови динамичности, по този начин както го познаваме в последните 10 000 години – учредено на доминация, употреба и принуждение. Съответно всяко научно знание би трябвало да е тясно обвързвано с постигането на естетика във властовия баланс.
Като характерна цялостна рамка на мислене, феминистките епистемологии и рецензия на стандартната просвета могат да се отнесат към всяка една от тези парадигми, само че в най-развитата си форма, може да се каже, че принадлежат към сериозните подходи. Като ехтене на френския мъдрец Левинас и неговата позиция към “етиката като първа философия”, феминистките учени преглеждат онтологията и епистемологията като нравственос на грижата. Това значи, че с цел да разберем връзките си със средата (с нейните системи и подсистеми) и процесите, свързани с климатичните промени, тяхното превъзмогване или най-малко превъзмогването на следствията им, нужната просвета не е биологията, физиката или географията, а преди всичко етиката.
Това води до доста друго схващане за епистемологията и преформулиране на главните постулати в това какво е “научност”. Един от най-пълните прегледи на феминисткия метод на знание е възложен от американската философка Елизабет Андерсън (2020) и изключително рецензията, че “мъжките” стилове и стандарти за научност “произвеждат познания, които не са потребни за хората в подчинени позиции, или които укрепват половата и други обществени йерархии”. Това може да се отнесе в забележителна степен и към преобладаващите научни отчети върху климата.
Феминистките способи на правене на обществена просвета предизвикват теории, които подкрепят егалитарни и освободителни придвижвания.
Те пазят тези развития като прогрес в познанието и методите на узнаване и учене – надлежно и на взимането на решения. Основните характерности на тези подходи, и по какъв начин те ни оказват помощ да разберем полето на климатичните промени, са:
Узнаващите постоянно са разположени: ние съществуваме единствено по отношение на подтекста ни ( “Какво е обществена екология?”). Това е и тясно обвързвано с цялостната наклонност на преформулиране на вътрешното ни прекарване за света като интерсубективно – както споделя Левинас, “човекът не среща другите, а самичък по себе си е среща”. Това води и до разбирането, че индивидите не са “умни” или “глупави”, “лоши” или “добри”, “полезни” или “опасни” и така нататък, в това число и във връзка с климатичните промени, а завършени от средата си. Съответно, смяната на мотивациите, настройките и държанията изисква смяна в материалните и отношенчески условия, в които хората са сложени. Рядко да вземем за пример се приказва за връзката сред неравнопоставеността по отношение на климата, съчетана с беднотия.
Феминистка доктрина на гледната точка: овластяване на потиснатите да подходят, схванат и изразят своята позиция. От тази вероятност следва, че фокусът би трябвало да е върху разбирането на тези, които са най-засегнати от климатичните промени, както и върху тези, които изпитват най-големи на практика и материални компликации да ги адресират. Това значи акцент върху опцията те да осмислят и приказват за това по какъв начин се трансформира животът им, по какъв начин те вземат участие и от какво имат потребност.
Феминистки постмодернизъм: вероятностите на индивидите и групите, към които принадлежат, постоянно са фрагментирани. Следователно се слагат под въпрос, или най-малко се подлагат на преосмисляне, базисни идентичностови понятия, които считаме за даденост като: “мъж”, “жена”, “човек”, “ром”, “българин”, “гражданин”, “беден”, “престъпен”, “бежанец” и прочие Импликациите на преосмислянето на тези категории в светлината на климатичните промени са големи. Те ни водят към незабавна нужда да възприемем една космополитна позиция към света и едни към други. Тази космополитна позиция се основава на признание на неизбежната ни причинност, споделената ни накърнимост, пред която всички сме равни – в това число всички живи същества на планетата. Оттам следва приоритизиране на гостоприемството, грижата и солидарността като предпоставки, по-важни даже и от намаляването на въглеродните излъчвания, защото самото понижаване на въглеродните излъчвания директно и непосредствено зависи от възприемането на тази настройка и от последващите материални, на практика, стопански и политически решения.
Феминистки емпиризъм: емпиричността (т.е. непосредственият опит) е първостепенна легитимираща мощ на всяко знание. Това значи, че фокусът на обществените проучвания не би трябвало да бъде безусловно и само върху статистиката и изследванията на настройките и публичното мнение. Много по-важна и незабавна е потребността да се изследва какво се случва с хората в всекидневието и в житейските им траектории, по какъв начин направляват в изменящия се свят и по какъв начин вършат своите избори. Една такава рамка на социологически, психически, стопански, културни и политически проучвания би разкрила картина, която още веднъж демонстрира водещата роля в климатичната рецесия на неравнопоставеностите, употребата, насилието, бедността.
Екофеминизмът като опция на секюритизацията на климата
Той споделя, че дамата приказва с природата. Че чува гласове отдолу под земята. Че вятърът духа в ушите ѝ, а дърветата ѝ шушукат. Че мъртвите пеят през устата ѝ и плачът на бебетата е явен за нея. Но за него този разговор е завършил. Той споделя, че не е част от този свят, че е подходил към този свят като чужденец. Той се разграничава от дамата и природата.
---Сюзън Грифин
Екофеминизмът е водещото обществено и политическо придвижване, което произлиза от тези съображения. Обобщено от Бъкингам (2015), екофеминизмът, както и обществените придвижвания, от които на собствен ред е произтекъл, е по едно и също време политически активизъм и интелектуална рецензия. Той сплотява феминизма и екологията като твърди, че и господството над дамите, и утежняването на околната среда са последствия от патриархата и капитализма. Следователно, акцентира авторката, всяка тактика за справяне с едното от тях би трябвало да регистрира въздействието му върху другото. Равенството на дамите не би трябвало да се реализира за сметка на утежняване на околната среда – да вземем за пример повече уреди за икономисване на грижлив и домашен труд, които са екологично нездравословни. Но и подобренията в околната среда не би трябвало да се реализират за сметка на дамите – да вземем за пример, лишаването от облекченията за грижлив и домашен труд, който е феминизиран и непризнат. Според екофеминизма, споделя Бъкингам, “само, в случай че се извърнат сегашните полезности, като по този метод се даде преимущество на грижата и съдействието пред по-агресивното и преобладаващо държание, може да се извлече изгода както за обществото, по този начин и за околната среда”.
От позиция на политическата екология, както отбелязва Кларк (2012), екофеминизмът е една от най-сложните и изобретателни метафизичен екологии. Донякъде, той натъртва на въпросите на персоналния живот, полезностите и духовността. По-важно е, че се занимава предпочитано с световния обществен ред и мястото на дамите в международната стопанска система.
Климатичните промени и ограниченията за справяне с тях в последните десетилетия се слагат в полето на сигурността, наред с проблеми пред света, дефинирани като проведена престъпност, незаконна миграция, тероризъм. В книгата си Етика на грижата – един феминистки метод към сигурността, Фиона Робинсън (2011) споделя, че думата "сигурност " произлиза от латинския корен securus, който значи "без грижи ". От тази позиция, сигурността освобождава индивида от паниката за личната им сигурност, която им дава опция да се грижи за другите хора, живи същества и планетата.
Тези избрания, акцентира Робинсън, демонстрират един абсурд, характерен на концепцията за сигурност: “докато постигането на положение на независимост от паника или безпокойствие, или да бъдеш в равнодушие, може да наподобява желателно, повърхностното схващане на сигурността е положение, което може да прикрие мрежи от обществени връзки, които обезпечават непрекъсната поддръжка и внимание към нуждите”. С други думи, в нейния роман, възприятието на сигурност най-често е резултат от възприятието на обвързаност, съгласуваност и включване, а не от самите патронизиращи, милитаризирани или наказателни ограничения за сигурност. Задача на проучванията на сигурността, надлежно, от позиция на етиката на грижата като просвета, следва да бъдат проучвания на положенията и ситуациите, които ни пречат да бъдем сигурни, т.е. нетревожни и безгрижни, тъй че да можем да осъществяваме капацитета си, а обществото да се развива прогресивно – в това число и от позиция благосъстоянието на планетата и живите същества.
В този смисъл, “сигурността” не е държавната или националната сигурност, както всекидневно се има поради в формалния дискурс (т.нар. “секюритизация”). Затова и феминисткият метод не наподобява на преобладаващите подходи към "изследванията на сигурността”. За Робинсън този метод се основава на грижата ни един към различен и към света като цяло, само че грижа, която не е патронизираща, а овластяваща и еманципираща. Така загрижеността за планетата следва да е неразривно обвързвана със сигурността на всички хора, които могат и способстват за климатичните промени и за оправянето с тях. Женският труд и употребата на дамите (в фамилията, семейството, на работното място, в агрокултурата и в секс индустрията), филантропичните интервенции и техните провали, миротворчеството и патронизиращите му рамки, здравето през призмата на грижовния труд и прочие привидно несвързани явления и фактори, се оказват неразривно свързани и с околната среда.
Тази връзка, съгласно Робинсън, работи и в другата посока – екологичната сигурност е основополагащ дирек на сигурността, дефинирана като “свобода от тревоги” и опция за разрастване на потенциала на обособените човеци и на човечеството като космополитна общественост, наред с филантропичната, публичната и джендърната сигурност. Това значи признание на взаимното конституиране на индивида и на естествения свят като причина за развиването на водещ метод към човешката сигурност. Съответно, и допуска не просто нравственос на “грижата за околната среда”, а “етика на грижата, разбираща морала като ситуиран в отговорностите и практиките на грижа в подтекст на мрежи и взаимоотношения” (пак там, стр. 144).
От тази позиция, моралните връзки на грижа не могат да бъдат открити с неодушевени неща или характерности на естествената среда. Здравето и процъфтяването на естествената среда би трябвало да се схващат като неразривно свързани със здравето и просперитета на хората. Подчертавайки, че нашата дарба да се грижим за другия зависи главно от способността ни да поддържаме здрава естествена среда, Робинсън отхвърля и инструменталния мироглед за природата. Тя предлага да осмислим морално околната среда единствено в подтекста на нашата връзка с нея – съответната и ненасилствена грижа, като цялостна предиспозиция изисква да се работи сдържано и търпеливо, да се признава и обслужва
фундаменталното значение на хубавичко биосфера не дотолкоз, доколкото тя може да обслужва нашите апетити за консумация, а дотолкоз, доколкото би трябвало да работим с нея, в и посредством естествената среда, с цел да даваме и получаваме, да се грижим съответно и да сътворяваме и поддържаме сигурен и резистентен дом за нас и за бъдещите генерации (пак там, стр.145).
Робинсън дестабилизира преобладаващата изразителност по отношение на околната среда като приоритет на сигурността. Тя акцентира, че няма в съгласие определение за екологична сигурност или за екологична неустановеност. “Секюритизацията” на околната среда се оказва значително агитационен прийом, употребен за "придаване на възприятие за неотложност и приоритет на природата " като по този начин хората се опълчват на природата, което има тежки последици и от позиция на настройките на елементарния човек, и на методите, по които той се третира от разработващите политики. Идеята е, че посредством наименуване на нещо като опасност за сигурността, то ще може да получи по-голям политически приоритет и запаси, ще се стигне до “мобилизиране и обосноваване ", като се пренасочва обществената сила към възстановяване на положението на околната среда. Това, несъмнено, не се случва. Впрочем, както виждаме и сега, когато светът е на прага на Трета международна война, секюритизацията сама по себе си е болен метод, който ни води към злополука.
На пръв взор наподобява прекомерно амбициозно да адресираме едновременно проблемите на дамите и грижовния труд, на употребата на хора, животни и естествени запаси, на миротворчеството, на филантропичните интервенции и други проблеми, с които се сблъскваме и които стават и ще стават все по-актуални, в случай че не променим посоката. Като цялостна рамка, систематичният и феминисткият метод, обаче ни разрешават да създадем точно това, и даже показва нуждата тези проблеми да бъдат обсъждани в едно цяло.
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ