150 години от учредяването на Българската екзархия
В събота, 28 февруари 1870 година, великият везир на Турската империя Али паша връчва на членовете на смесената българо-гръцка комисия във Високата врата десетилетия упования султански ферман, с който се признава правото на българите да имат църква, самостоятелна от цариградската патриаршия.
Ферманът е публикуван в петък, 27 февруари 1870 година На цариградската българска колония документът е показан на 1 март, Неделя православна, в дървената черква „ Св. Стефан ", където се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като напомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: " Тогава бяха очаквания, а през днешния ден е осъществлението на очакванията... "
Първият български храм в Битоля " Света Неделя ". Църквата е издигната през 1863 година
" През 865 година княз Борис I покръства българите. Само след 5 години той съумява да се снабди и с самостоятелна църковна подчиненост и на 4 март 870 година са сложени основите на поместната Българска черква. Неговият наследник цар Симеон Велики въздига Българската черква в сан на патриаршия, а през 927 година, при цар Петър I - Константинополската патриаршия публично признава автокефалията и патриаршеско достолепие на Българската православна черква.
През 1018 година византийският имп. Василий II завладява Охрид, последната цитадела на Първата българска страна. Тук е заварен и свален Българският патриарх Давид, с което и самата патриаршеска институция е унищожена. По-голяма част от нейните епархии влизат в новоучредената Охридска архиепископия, а останалите минават към Константинопол. През 1185-1187 година, след сполучливото въстание на Асеневци, в новата столица Търновград е учредена Търновската архиепископия. По времето на търновския цар Иван Асен II (1218-1241) на църковен събор в гр. Лампсак през 1235 година - със застъпничеството на Никейския патриарх и единодушието на останалите източни патриаршии - патриаршеският статут на Българската черква е възобновен.
В края на 14 в. българите още веднъж изгубват своята държавна самостоятелност и са завладени от Османската империя. Малко по-късно, ок. 1416 година, настава и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез минава в юрисдикцията на Константинополската гръцка патриаршия, на Охридската архиепископия и на Ипекската сръбска патриаршия. През 18 в. са премахнати и самостойните Ипекска сръбска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Така всички български земи минават в духовното ведомство на Константинопол. Поробеният български народ е бил представляван пред султана от Вселенския патриарх и считан за част от рум милета ", напомня славната история на нашата черква доцент доктор Христо Темелски, шеф на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия.
Българската екзархия в Истанбул
Ферманът от 1870 година е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими даже за днешната пластична хирургия. Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските искания към зараждащата „ нова " черква на Балканите, а от друга -дипломатическите пируети сред Портата, Русия и Австро-Унгария.
Българската православна черква просъществува като Българска екзархия от 27 февруари 1870 година до 10 май 1953 година - когато е обновена Българската патриаршия. След Освобождението от 1878 година екзархийският диоцез условно се разделя на вътрешен (в свободното ни Княжество България) и външен (нашите български епархии в рамките на Османската империя). Седалището на екзархията обаче остава в Цариград и оттова се управлява църковният живот в целия екзархийски диоцез, разяснява доцент доктор Христо Темелски.
" От документите, проучванията и спомените за тези години откриваме всеобщо целенасочени дейности на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на въздействие. Има нещо мъчително до истеричност в техните искания за преодоляване на територии, в които компактното население е българско. На гръцките и сръбските архиереи, които и в този момент надигат високо глас, че се нарушава канона, ще напомним, че и тогава те използваха същите причини. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до популацията. Две трети от популацията в случай че избра една от двете църкви - Екзархията или Патриаршията - се удовлетворяват настояванията им.
Какво демонстрираха резултатите от допитването? В Охрид единствено 139 души, най-вече власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се причисляват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се афишират за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията ", написа основният редактор на списание " България-Македония " и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски "
Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 година до оповестяването на схизмата на 16 септември 1872 година са наситени с доста интриги, с доста народен напредък, мъка, очаквания и разочарования, изключително за българите в Македония. За отчаяние и примирие обаче и дума не може да става. Народното единение е онази тайнствена мощ, която ги предизвиква, окуражава и въодушевява. Затова и Симеон Радев е безапелационен: " Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска черква с непрестанно възходяща мощ спомага за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които настояват, че Екзархията била основала българи в Македония, са или безусловно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.
Македония взе участие наедно с другата част на българския народ в тържествения акт за оповестяване на българската самостоятелна черква на 11 май 1872 година от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски - от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, осъществен пред хилядното голям брой българи в Цариград, този акт е еднообразно дело на българския север и на българския юг. " (Симеон Радев, „ Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)
През 1912 година в Македония има 1373 екзархийски учебни заведения с 2266 учители и 78 854 възпитаници.
Моментът е освен въодушевяващ, само че е и мощно трагичен, тъй като е неизбежно оповестяването на схизмата. Това постанова Екзархът да прояви неотстъпчивост и кураж и да продължи да извършва пастирските си обязаности. В този миг се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: " Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата черква. От Вас се чака да избришите горките национални сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на положително пасбище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без националност и пастири стадо Христово - българският народ. " (в. " Право " 27 юни 1872 г.).
По мотив издаването на фермана Петко Р. Славейков написва стихотворението " Честит ден ", което отпечатва като прибавка на излизащия в Цариград вестник " Македония ".
" Ден церемониален! Празник всеобщ!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно към този момент си свободен,
Свободен си, на царский живот ".
Ферманът е публикуван в петък, 27 февруари 1870 година На цариградската българска колония документът е показан на 1 март, Неделя православна, в дървената черква „ Св. Стефан ", където се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като напомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: " Тогава бяха очаквания, а през днешния ден е осъществлението на очакванията... "
Първият български храм в Битоля " Света Неделя ". Църквата е издигната през 1863 година
" През 865 година княз Борис I покръства българите. Само след 5 години той съумява да се снабди и с самостоятелна църковна подчиненост и на 4 март 870 година са сложени основите на поместната Българска черква. Неговият наследник цар Симеон Велики въздига Българската черква в сан на патриаршия, а през 927 година, при цар Петър I - Константинополската патриаршия публично признава автокефалията и патриаршеско достолепие на Българската православна черква.
През 1018 година византийският имп. Василий II завладява Охрид, последната цитадела на Първата българска страна. Тук е заварен и свален Българският патриарх Давид, с което и самата патриаршеска институция е унищожена. По-голяма част от нейните епархии влизат в новоучредената Охридска архиепископия, а останалите минават към Константинопол. През 1185-1187 година, след сполучливото въстание на Асеневци, в новата столица Търновград е учредена Търновската архиепископия. По времето на търновския цар Иван Асен II (1218-1241) на църковен събор в гр. Лампсак през 1235 година - със застъпничеството на Никейския патриарх и единодушието на останалите източни патриаршии - патриаршеският статут на Българската черква е възобновен.
В края на 14 в. българите още веднъж изгубват своята държавна самостоятелност и са завладени от Османската империя. Малко по-късно, ок. 1416 година, настава и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез минава в юрисдикцията на Константинополската гръцка патриаршия, на Охридската архиепископия и на Ипекската сръбска патриаршия. През 18 в. са премахнати и самостойните Ипекска сръбска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Така всички български земи минават в духовното ведомство на Константинопол. Поробеният български народ е бил представляван пред султана от Вселенския патриарх и считан за част от рум милета ", напомня славната история на нашата черква доцент доктор Христо Темелски, шеф на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия.
Българската екзархия в Истанбул
Ферманът от 1870 година е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими даже за днешната пластична хирургия. Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските искания към зараждащата „ нова " черква на Балканите, а от друга -дипломатическите пируети сред Портата, Русия и Австро-Унгария.
Българската православна черква просъществува като Българска екзархия от 27 февруари 1870 година до 10 май 1953 година - когато е обновена Българската патриаршия. След Освобождението от 1878 година екзархийският диоцез условно се разделя на вътрешен (в свободното ни Княжество България) и външен (нашите български епархии в рамките на Османската империя). Седалището на екзархията обаче остава в Цариград и оттова се управлява църковният живот в целия екзархийски диоцез, разяснява доцент доктор Христо Темелски.
" От документите, проучванията и спомените за тези години откриваме всеобщо целенасочени дейности на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на въздействие. Има нещо мъчително до истеричност в техните искания за преодоляване на територии, в които компактното население е българско. На гръцките и сръбските архиереи, които и в този момент надигат високо глас, че се нарушава канона, ще напомним, че и тогава те използваха същите причини. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до популацията. Две трети от популацията в случай че избра една от двете църкви - Екзархията или Патриаршията - се удовлетворяват настояванията им.
Какво демонстрираха резултатите от допитването? В Охрид единствено 139 души, най-вече власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се причисляват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се афишират за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията ", написа основният редактор на списание " България-Македония " и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски "
Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 година до оповестяването на схизмата на 16 септември 1872 година са наситени с доста интриги, с доста народен напредък, мъка, очаквания и разочарования, изключително за българите в Македония. За отчаяние и примирие обаче и дума не може да става. Народното единение е онази тайнствена мощ, която ги предизвиква, окуражава и въодушевява. Затова и Симеон Радев е безапелационен: " Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска черква с непрестанно възходяща мощ спомага за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които настояват, че Екзархията била основала българи в Македония, са или безусловно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.
Македония взе участие наедно с другата част на българския народ в тържествения акт за оповестяване на българската самостоятелна черква на 11 май 1872 година от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски - от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, осъществен пред хилядното голям брой българи в Цариград, този акт е еднообразно дело на българския север и на българския юг. " (Симеон Радев, „ Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)
През 1912 година в Македония има 1373 екзархийски учебни заведения с 2266 учители и 78 854 възпитаници.
Моментът е освен въодушевяващ, само че е и мощно трагичен, тъй като е неизбежно оповестяването на схизмата. Това постанова Екзархът да прояви неотстъпчивост и кураж и да продължи да извършва пастирските си обязаности. В този миг се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: " Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата черква. От Вас се чака да избришите горките национални сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на положително пасбище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без националност и пастири стадо Христово - българският народ. " (в. " Право " 27 юни 1872 г.).
По мотив издаването на фермана Петко Р. Славейков написва стихотворението " Честит ден ", което отпечатва като прибавка на излизащия в Цариград вестник " Македония ".
" Ден церемониален! Празник всеобщ!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно към този момент си свободен,
Свободен си, на царский живот ".
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ