Откъс от "Земя на сенки" на Елизабет Костова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Земя на сенки ", с създател Елизабет Костова, възложен от Издателство " Колибри ".
" Земя на сенки " съживява трагична история от недалечното минало на България и свързва континенти, генерации, хора и мирогледи в поетичен роман за потресаваща несгода, превъзмогната със силата на смелостта, човешкото достойнство и състраданието.
Американката Александра Бойд идва в България – загадъчно и примамливо зелено петънце на картата на света, – поела по дирята на спомените и обзета от предпочитание да изкупи виновността си за изгубването на своя брат. Почти незабавно след идването й в красивата европейска столица волност на ориста поверява в ръцете й урната с праха на изцяло чужд човек – Стоян Лазаров.
Александра се залавя да намери околните на Стоян и да им върне скъпата светиня, само че пътуването й ще реализира доста повече – ще разбули човешки секрети, надълбоко заровени от тираничен и злепоставен политически режим, ще изплете здрава мрежа от нови другарства, ще построи завладяващия образ на храбра страна, която се пробва да излезе отдолу под сянката на мъчителния си исторически опит.
По лъкатушния път на този елегантен роман Александра ще се сдобри със личното си минало, ще се увери в благородната мощ на човешката фикция, фантазии и непреклонен дух, ще откри покой и нова обич в равносметката от загубата.
Превод Надежда Розова
Елизабет Костова е написала романите " Историкът " и " Крадци на лебеди ", които я подреждат измежду безспорните създатели на бестселъри в класациите на The New York Times. Нейни разкази, есета и стихотворения са оповестени в периодически издания и антологии като The Mississippi Review, Poets & Writers Magazine, The Best American Poetry, The Michigan Quarterly, Another Chicago Magazine. Възпитаничка е на Йейл и на Мичиганския университет, където печели премията " Хопуд " за разказ в развой на писане. Преподавател в академични стратегии и семинари по креативно писане.
Съосновател в България на фондация " Елизабет Костова ", която интензивно подтиква и поддържа креативните старания на писатели и преводачи на български и британски език.
Елизабет Костова - " Земя на сенки "
–ЗНАЕТЕ, ЧЕ СТОЯН ЛАЗАРОВ ПОЧИНА – умерено заключи баба Яна, сякаш нямаше визия, че е пропуснала огромна част от историята. – Не знам къде е заровен. Не е тук, въпреки че щеше да ми е по сърце. Сигурно някъде край София, където са заровени роднините му.
Вече се беше стъмнило и зад старицата електрическа крушка светеше през стъклото на кухненския прозорец. Ленка мина около него. Александра седеше и съзерцаваше къщата, която Стоян Лазаров беше построил от руините. Знаеше, че Боби се беше постарал да ѝ преведе целия роман на баба Яна, само че ѝ се искаше да попита нещо друго.
– Попитай дали е видяла Стоян още веднъж, дали е траял да идва в селото.
Боби кимна. Когато зададе въпроса на баба Яна, тя като че се обърка, раздвижи дребните си черни очи на светлината от прозореца. Раздвижи едната си ръка, пусна бастуна и погали главата на Стойчо, който се беше долепил до нея. Опашката му шибна прахта.
– Ами, не съм сигурна. Мисля, че идваха още няколко пъти по-късно, за по седмица понякога, а Стоян стартира още веднъж да свири на цигулката си в тяхната къща. Идва и посяда тук, когато му се прииска да погледа къщата, която е построил.
Беше тук през вчерашния ден, коства ми се. Или завчера. Интересно нещо е времето, не си припомням тъкмо по кое време. Приготвих му обяд.
– Но, бабо Яно, нали сподели, че той е починал – безшумно ѝ подсети Боби.
– Разбира се, че е починал – сподели тя. – Всички умират. Освен мен. – Засмя се беззвучно и прастарите ѝ зъби проблеснаха.
Александра си намерения, че старицата несъмнено към този момент може да яде единствено чорба или кисело мляко, може би по тази причина беше толкоз дребничка под мъжките си облекла. Приличаше на дребничък вдовец, като че ли се беше разменила с починалия си брачен партньор.
– Попитай я отново дали знае къде са Вера и Милен Радев в този момент. И Невен – поръча Александра на Боби.
Баба Яна обаче сякаш беше изгубила нишката на предходния си роман.
– Искате ли чаша чай? – попита тя. – Нямам кафе. Заболява ме коремът от него, получавам разстройство. Кафето е за младежи като вас.
Благодариха и ѝ отхвърлиха. Баба Яна тупна с бастуна си по земята, прозя се с мъничката си зейнала устица.
– Поздравете Ирина от мен, като я видите. – Явно беше не запомнила, че Ирина си почива вътре. – Странна птица е тя. Чувала съм, че родила щерка на много преклонна възраст, от някакъв публицист в Пловдив. Било загадка, а той от дълго време е умрял, по този начин споделят. Но най-малко има кой да се грижи за нея в този момент. Иска ми се Вера още да беше жива, благо момиче.
– Ленка – прошепна смаяна Александра, когато Боби ѝ преведе. – Кажи ѝ, че Вера е още жива.
Боби поклати глава.
– Няма смисъл. И Моята прабаба стана такава. На доста въпроси не можеше да дава отговор както би трябвало.
– Твоята прабаба ли? – Александра се изуми. Нейните прабаби и прадядовци бяха родени през деветнайсети век и бяха умряли преди нейното раждане. Тази история можеше да изчака обаче. Надигнаха се, Боби се ръкува с извитите юмручета на баба Яна и ѝ благодари още един път. Старицата прегърна главата на Стойчо, като бастунът ѝ се притисна към ухото му, и след това уточни Александра.
– Какво сподели? – попита Александра Боби.
– Поръча ми: кажи на момето да не седи на студените камъни, както прави нормално, че ще настине.
– Не седнал съм на камъните – възрази Александра и се помъчи да си спомни дали е правилно.
– Така ти пожелава здраво здраве. Или пък се тревожи за бъдещето.
– Добре го преведе.
– Благодаря, постаравам се. – Отново изненадващо обгърна раменете на Александра за малко, като че ли старанието му го караше да я усеща близка. Пътят – стръмен и с дълбоки коловози, с изникнали като гъби къщи, светлинки оттук-оттам и ниви по скатовете надолу – внезапно стана още по-реален в очите ѝ, просветна за финален път, преди да се слее с тъмната планина.
Познаваше този момент от живота си вкъщи.
Когато влязоха в къщата, завариха Ирина да седи в леглото и да пие нещо топло. Александра изпита голямо облекчение освен тъй като доста харесваше старата жена, само че и тъй като коленете ѝ омекваха единствено от мисълта за още един труп измежду тях. Ирина изглеждаше неизмеримо освежена и подмладена след единия час, който двамата прекараха с баба Яна.
– Скъпи мои, започнах да се безпокоя и Ленка ни подготви скромна вечеря. Как ви се стори моята стопанка Яна?
– Тя е естествена буря – сподели ѝ Александра и приседна на стол до леглото ѝ. Стаята беше дребна, с ниски греди на тавана.
Миришеше на студена вода. – Разказа ни по какъв начин господин Лазаров е издигнал още веднъж тази къща.
Ирина се усмихна. Имаше толкоз доста зъби.
– Ами да, по този начин беше, само че всички мислехме, че е чиста полуда да се мори толкоз. Накрая обаче сякаш това му оказа помощ да се възвърне. – Тя замълча и Александра се зачуди дали заболяването не е била ненапълно от съкровен темперамент, заради което учтивостта не позволяваше на Ирина да приказва. – А описа ли ви по какъв начин един път той изнесе концерт в къщата ѝ, нищо че беше дребна – по-точно в двора?
– Не – сподели Александра. – Кога е станало това?
– Ами, не съм сигурна. Мисля, че беше, с цел да отпразнува новата къща, откакто я построи. – Ирина отпи от гледжосана кафява чаша и се взря в нея.
– Допускам, че нямате вести от сестра си? – Боби стоеше в долния завършек на леглото с ръце в джобовете.
Ирина кимна леко, само че изрично – не.
– Иска ми се да можех да ти отговоря другояче. Ленка разпита на всички места и всички споделят едно и също – сестра ми и Милен са живели тук много месеци, отпътували преди към седмица и повече не се върнали. Вече доста се тормозя за тях. Къде са, щом сте ги видели в София, а не са пристигнали нито при мен, нито тук, и Невен не подвига мобилния си? Сигурно още са в София и се мъчат да намерят теб, скъпа моя. Опасявам се, че позволих ужасна неточност, като ви доведох всички тук, в планината.
– О, не е неточност! – възкликна Александра. – Трябваше да опитаме.
– Искате ли да отидем да ги потърсим в София? – трезво попита Боби. – Или смятате, че към този момент ще са отпътували от София и може да ви чакат в Пловдив?
Възрастната жена въздъхна.
– Не знам. И аз си го помислих, пък и те имат ключ за къщата ми, коства ми се. Ленка звънна там преди няколко часа, само че още веднъж никой не подвигна. Дали в последна сметка да не се обадя в полицията?
Погледна към Боби, до момента в който задаваше въпроса си, и по-късно той поклати глава.
– Да се помъчим още малко да ги намерим – отвърна ѝ.
Ирина не възрази.
– Мисля, че на следващия ден ще съм доста по-добре и ще можем да се върнем в Пловдив. Тогава ще изчакам сестра ми там.
Боби се замисли над предлагането ѝ.
– Не ми се желае да ви оставяме сама вкъщи след случилото се в къщата ви тук – постепенно сподели той.
– Ленка ще бъде с мен – увери го Ирина. – Освен това в музея постоянно има хора, най-малко чиновниците. Един от тях нощува там да го охранява.
Боби кимна.
– В подобен случай двамата с Александра ще ви откараме вкъщи, след това ще се върнем в София да търсим там. Имам няколко другари, които работят в хотели, звъннах да ги попитам дали не са виждали хора с описанието на Лазарови. Те ще разпитат и други свои другари. София е огромна, само че взех решение, че може да опитаме и по този начин.
– А ти можеш да се върнеш на работа – посочи Александра.
– Да, скоро би трябвало да го направя – тъмно се съгласи Боби.
Ленка таман беше влезнала с навити ръкави. Дъщеря, въображаемо изрече Александра българската дума. Ленка несъмнено изглеждаше напълно друго от Ирина, даже от метода, по който евентуално е изглеждала Ирина преди десетилетия, и в случай че разбираше британски, несъмнено се стесняваше да приказва. Имаше да им споделя нещо – на бърз български, – което Боби преведе на Александра.
– Някакъв мъж я спрял на улицата, до момента в който разпитвала хората за Лазарови. Казал, че работодателят му научил за гостенката от чужбина и желае да ѝ предложи гостоприемството си. Става дума за теб, Птиче. Поканил ни на обяд в дома на работодателя си на следващия ден – огромна къща отвън селото, на другия скат. Не ѝ споделил име.
Александра се удиви какъв брой бързо се популяризира новината за идването им из селото. Типично ли беше това за балканското гостолюбие, както го наричаше пътеводителят ѝ? Ирина обаче се смръщи.
– Голямата къща ли? Да няма поради това страшилище на планинския път? Винаги съм се радвала, че не се вижда отсам.
Боби я наблюдаваше деликатно.
– Кой е този шеф?
– Собственикът публично е предприемач от Пловдив, който не живее тук – извънредно богат е и има неприятни връзки. Тази къща е издигната единствено преди пет-шест години и е една от най-големите в планината, като ски курорт е, никой не я харесва.
– Знаете ли кой е този предприемач? – попита Боби.
– Не – отговори Ирина.
Обърна се към Ленка и двете поговориха няколко секунди. Устата на Боби увисна от едната страна, Александра не за пръв път виждаше това изражение.
– Какво? – попита тя.
– Ами преди този момент чували в селото да се приказва, че къщата в действителност е благосъстоятелност на министъра на пътищата, който идва тук нощем. Но не идва постоянно.
Александра се вторачи в него.
– На Курилков? Е, несъмнено по тази причина го срещнахме на моста да слиза от планината – може да е бил тук, горе. Но за какво ще ни кани на обяд единствено тъй като съм чужденка? Още повече, в случай че към този момент си е отпътувал от селото? – И тогава гореща вълна заля лицето ѝ: надписът на таксито, потрошената предна стая в къщата на Ирина тук. – Мислиш ли
Той леко поклати глава и тя спря.
– Може би би трябвало да откажеш поканата – обади се Ирина, само че още веднъж гледаше Боби. – Трябва да се върнем в Пловдив, а това в действителност наподобява необичайно.
– Според мен Александра не трябва да отхвърля. – Боби навря ръцете си още по-дълбоко в джобовете. – Отказът може да се окаже по-лош от приемането на поканата.
Ирина се раздвижи на възглавниците си.
– Тя не може да отиде самичка на това място.
– Не, несъмнено – увери я Боби. – Няма да ѝ разреша да го направи. Но и аз не държа да отида. – Забоде взор в пода и Александра беше сигурна, че той обмисля възможните затруднения. Започваше да усеща по какъв начин в корема ѝ зейва студена дупка.
– Видяхме го да си потегля от планината – повтори тя най-много в опит да убеди сама себе си.
– Каквото и да става, Боби ще се погрижи за теб, скъпа моя – усмихна се Ирина на Александра, само че лицето ѝ беше все по този начин неясно и обезпокоително. – Остани допустимо минимум и след това ще се върнем в Пловдив. Твърдо съм решила да съм подготвена.
АЛЕКСАНДРА беше прекомерно изморена, с цел да се опасява, до момента в който се унасяше в старинното си чисто легло в задната стаичка. Боби беше оставил урната в кухненския бюфет за по-сигурно и спеше покрай нея. За момент, останала самичка в тъмното, Александра си намерения с болежка за праха на мъртвеца и се зачуди допустимо ли е той в действителност да ѝ липсва. Стоян Лазаров беше свирил на цигулката си в същата тази къща или на двора. Придърпа няколко одеяла.
Беше студено за месец май, като че ли камъните по този начин и не се бяха стоплили, и тя си легна, треперейки под пуловера. Тежките одеяла я задушаваха – дращещи или меки пластове, с едвам осезаем лоен аромат като на животните, от които идваше вълната. Смъртта витаеше в стаята: брачният партньор на баба Яна под рухналата сграда, гръцките бойци, дотътрили се едва-едва в селото, затворените очи на Ирина на бялото лице, и несъмнено, Джак.
Придърпа тежките одеяла още по-нагоре към раменете си и се принуди да насочи мислите си към някой жив – към сина на Стоян, Невен, да вземем за пример, който може и да беше на междинна възраст, само че младееше, изглеждаше мощен и многолюден на стълбите на оня хотел в София. Опита да си спомни черната му жилетка, формалните обувки и жеста на красивите едри длани. Онзи блян по него, който я прониза. Къде беше той в този момент? Защо не си вдигаше телефона, въпреки че вуйна му звънеше упорито?
Преди да се залута след тази нова паника обаче, Александра се постопли и сънят я отнесе. Събуди се още по мрачно, само че се почувства напълно наспана и изпита потребност незабавно да излезе от къщата на въздух. И ненадейно си спомни съня си: Джак ѝ беше споделил къде е Невен Лазаров – на някакво горещо и мъгляво място, където не би ѝ хрумнало да го потърси. Беше зърнала Невен право пред себе си, остави долу тежката урна и се хвърли в нозете му, просна се пред него, тъй като не намираше думи да се извини. Той я подвигна с лекост и за нейна изненада въобще не беше сърдит.
Целуна я лекичко. После Александра отвори очи. Устните ѝ още тръпнеха.
Полежа объркана от сладостта на прошката и шока на събуждането. Открай време се опасяваше от тъмното, само че в този момент се плъзна тихо от леглото. Вратите към другите стаи бяха затворени, нямаше да разсъни никой различен. За момент се уплаши – някой беше нахлул в къщата на Вера в близост и беше оставил кървясъл надпис на едната стена. Освен това обаче усещаше, че ще се задуши без чист въздух. Изпъна двете си ръце пред тялото в тъмния кулоар и се препъна в нещо топло, от което дъхът ѝ секна. Беше Стойчо – той се изправи до краката ѝ и безшумно пое с нея, с цел да не се опасява повече. Александра опипом откри маратонките си измежду подредените до вратата обувки. Вдигна резето.
Навън завари масленожълтеникав здрач, който, както откри Александра, се дължеше на луната, към момента огромна и ярка, надвиснала над покривите на къщите. Въздухът гъмжеше от живот, като на зазоряване, само че в реалност можеше да бъде два или пет сутринта – беше не запомнила да ревизира. Стойчо пристъпваше до нея. На шарената сянка Александра разграничи нещо ярко – оказаха се каменни стъпала по ската зад къщата, следваше пътека през някаква жилеща трева. Пътеката се катереше по ската и по-късно под нея се оказа покривът на баба Яна с волан от лунна светлина. Виждаше сянката на комина, навирен сред плочите, конусообразните камъни върху каменната му шапка, които изглеждаха остри като човки. Останалата част на селото лежеше край и под нея, съвсем невидима.
Мина под тъмните дървета и стигна до ръба на високо тревисто плато, което помнеше, че е мярнала от пътя. Тук нямаше къщи, като че ли мястото беше останало неприкосновено или просто служеше за игрище. Зачуди се на себе си – вкъщи щеше да се опасява от непознати, които дебнат нощем, и даже от призраци, а тук пък можеше да я наблюдава някой, който желае да ѝ навреди. Но Стойчо беше с нея и всичко беше толкоз непознато, че Александра се усещаше предпазена, като че ли в реалност не присъстваше. Аз самата съм видение.
Луната беше тъкмо над върховете пред нея, а планината се извисяваше на хоризонта като пръстен – черна материя на фона на течно небе.
Александра си откри оголена канара покрай средата на хълма и се настани толкоз комфортно, колкото съумя. Усещаше камъка леден под облеклата си. Стойчо помириса скалата и се настани до нея, след това се изтегна в тревата, все едно му беше наредила. Александра виждаше тъмния искра на очите му на лунната светлина. Тишината в селото зад нея се губеше в необятния покой на гористите скатове, луната към този момент се спускаше към най-високия връх – напълно скоро щеше да залезе. Зачака неподвижно набъбналият низък борд от светлина да допре хребета и да очертае силуета на нещо неравно там – може би дървета или назъбена скала. Светлината се раздвижи по-бързо, заизплъзва се. В последния момент горният завършек на луната стана доста ослепителен и изчезна бързешком, обхванат от планината.
И тогава Александра усети нещо зад тила си, напълно леко допиране по тила, и ужасена осъзна, че двамата със Стойчо не са сами. Рязко се завъртя на камъните. Точно зад нея, против луната и над планинския масив се прокрадваше възтънък лъчезарен лъч: слънцето, което изгряваше в мига, в който луната бе залязла. Първият му лъч бе докоснал Александра от доста, доста надалеч. Снопчето светлина потрепна, завибрира, издигна се над зъберите и след това тя си спомни, че не трябва да гледа право натам.
Стойчо се раздвижи до нея и подвигна глава да огледа. Александра цялата тръпнеше, тъй като бе съзряла и края, и началото. А слънцето се пресегна и я откри, погали я, избра я.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (930)
" Земя на сенки " съживява трагична история от недалечното минало на България и свързва континенти, генерации, хора и мирогледи в поетичен роман за потресаваща несгода, превъзмогната със силата на смелостта, човешкото достойнство и състраданието.
Американката Александра Бойд идва в България – загадъчно и примамливо зелено петънце на картата на света, – поела по дирята на спомените и обзета от предпочитание да изкупи виновността си за изгубването на своя брат. Почти незабавно след идването й в красивата европейска столица волност на ориста поверява в ръцете й урната с праха на изцяло чужд човек – Стоян Лазаров.
Александра се залавя да намери околните на Стоян и да им върне скъпата светиня, само че пътуването й ще реализира доста повече – ще разбули човешки секрети, надълбоко заровени от тираничен и злепоставен политически режим, ще изплете здрава мрежа от нови другарства, ще построи завладяващия образ на храбра страна, която се пробва да излезе отдолу под сянката на мъчителния си исторически опит.
По лъкатушния път на този елегантен роман Александра ще се сдобри със личното си минало, ще се увери в благородната мощ на човешката фикция, фантазии и непреклонен дух, ще откри покой и нова обич в равносметката от загубата.
Превод Надежда Розова
Елизабет Костова е написала романите " Историкът " и " Крадци на лебеди ", които я подреждат измежду безспорните създатели на бестселъри в класациите на The New York Times. Нейни разкази, есета и стихотворения са оповестени в периодически издания и антологии като The Mississippi Review, Poets & Writers Magazine, The Best American Poetry, The Michigan Quarterly, Another Chicago Magazine. Възпитаничка е на Йейл и на Мичиганския университет, където печели премията " Хопуд " за разказ в развой на писане. Преподавател в академични стратегии и семинари по креативно писане.
Съосновател в България на фондация " Елизабет Костова ", която интензивно подтиква и поддържа креативните старания на писатели и преводачи на български и британски език.
Елизабет Костова - " Земя на сенки "
–ЗНАЕТЕ, ЧЕ СТОЯН ЛАЗАРОВ ПОЧИНА – умерено заключи баба Яна, сякаш нямаше визия, че е пропуснала огромна част от историята. – Не знам къде е заровен. Не е тук, въпреки че щеше да ми е по сърце. Сигурно някъде край София, където са заровени роднините му.
Вече се беше стъмнило и зад старицата електрическа крушка светеше през стъклото на кухненския прозорец. Ленка мина около него. Александра седеше и съзерцаваше къщата, която Стоян Лазаров беше построил от руините. Знаеше, че Боби се беше постарал да ѝ преведе целия роман на баба Яна, само че ѝ се искаше да попита нещо друго.
– Попитай дали е видяла Стоян още веднъж, дали е траял да идва в селото.
Боби кимна. Когато зададе въпроса на баба Яна, тя като че се обърка, раздвижи дребните си черни очи на светлината от прозореца. Раздвижи едната си ръка, пусна бастуна и погали главата на Стойчо, който се беше долепил до нея. Опашката му шибна прахта.
– Ами, не съм сигурна. Мисля, че идваха още няколко пъти по-късно, за по седмица понякога, а Стоян стартира още веднъж да свири на цигулката си в тяхната къща. Идва и посяда тук, когато му се прииска да погледа къщата, която е построил.
Беше тук през вчерашния ден, коства ми се. Или завчера. Интересно нещо е времето, не си припомням тъкмо по кое време. Приготвих му обяд.
– Но, бабо Яно, нали сподели, че той е починал – безшумно ѝ подсети Боби.
– Разбира се, че е починал – сподели тя. – Всички умират. Освен мен. – Засмя се беззвучно и прастарите ѝ зъби проблеснаха.
Александра си намерения, че старицата несъмнено към този момент може да яде единствено чорба или кисело мляко, може би по тази причина беше толкоз дребничка под мъжките си облекла. Приличаше на дребничък вдовец, като че ли се беше разменила с починалия си брачен партньор.
– Попитай я отново дали знае къде са Вера и Милен Радев в този момент. И Невен – поръча Александра на Боби.
Баба Яна обаче сякаш беше изгубила нишката на предходния си роман.
– Искате ли чаша чай? – попита тя. – Нямам кафе. Заболява ме коремът от него, получавам разстройство. Кафето е за младежи като вас.
Благодариха и ѝ отхвърлиха. Баба Яна тупна с бастуна си по земята, прозя се с мъничката си зейнала устица.
– Поздравете Ирина от мен, като я видите. – Явно беше не запомнила, че Ирина си почива вътре. – Странна птица е тя. Чувала съм, че родила щерка на много преклонна възраст, от някакъв публицист в Пловдив. Било загадка, а той от дълго време е умрял, по този начин споделят. Но най-малко има кой да се грижи за нея в този момент. Иска ми се Вера още да беше жива, благо момиче.
– Ленка – прошепна смаяна Александра, когато Боби ѝ преведе. – Кажи ѝ, че Вера е още жива.
Боби поклати глава.
– Няма смисъл. И Моята прабаба стана такава. На доста въпроси не можеше да дава отговор както би трябвало.
– Твоята прабаба ли? – Александра се изуми. Нейните прабаби и прадядовци бяха родени през деветнайсети век и бяха умряли преди нейното раждане. Тази история можеше да изчака обаче. Надигнаха се, Боби се ръкува с извитите юмручета на баба Яна и ѝ благодари още един път. Старицата прегърна главата на Стойчо, като бастунът ѝ се притисна към ухото му, и след това уточни Александра.
– Какво сподели? – попита Александра Боби.
– Поръча ми: кажи на момето да не седи на студените камъни, както прави нормално, че ще настине.
– Не седнал съм на камъните – възрази Александра и се помъчи да си спомни дали е правилно.
– Така ти пожелава здраво здраве. Или пък се тревожи за бъдещето.
– Добре го преведе.
– Благодаря, постаравам се. – Отново изненадващо обгърна раменете на Александра за малко, като че ли старанието му го караше да я усеща близка. Пътят – стръмен и с дълбоки коловози, с изникнали като гъби къщи, светлинки оттук-оттам и ниви по скатовете надолу – внезапно стана още по-реален в очите ѝ, просветна за финален път, преди да се слее с тъмната планина.
Познаваше този момент от живота си вкъщи.
Когато влязоха в къщата, завариха Ирина да седи в леглото и да пие нещо топло. Александра изпита голямо облекчение освен тъй като доста харесваше старата жена, само че и тъй като коленете ѝ омекваха единствено от мисълта за още един труп измежду тях. Ирина изглеждаше неизмеримо освежена и подмладена след единия час, който двамата прекараха с баба Яна.
– Скъпи мои, започнах да се безпокоя и Ленка ни подготви скромна вечеря. Как ви се стори моята стопанка Яна?
– Тя е естествена буря – сподели ѝ Александра и приседна на стол до леглото ѝ. Стаята беше дребна, с ниски греди на тавана.
Миришеше на студена вода. – Разказа ни по какъв начин господин Лазаров е издигнал още веднъж тази къща.
Ирина се усмихна. Имаше толкоз доста зъби.
– Ами да, по този начин беше, само че всички мислехме, че е чиста полуда да се мори толкоз. Накрая обаче сякаш това му оказа помощ да се възвърне. – Тя замълча и Александра се зачуди дали заболяването не е била ненапълно от съкровен темперамент, заради което учтивостта не позволяваше на Ирина да приказва. – А описа ли ви по какъв начин един път той изнесе концерт в къщата ѝ, нищо че беше дребна – по-точно в двора?
– Не – сподели Александра. – Кога е станало това?
– Ами, не съм сигурна. Мисля, че беше, с цел да отпразнува новата къща, откакто я построи. – Ирина отпи от гледжосана кафява чаша и се взря в нея.
– Допускам, че нямате вести от сестра си? – Боби стоеше в долния завършек на леглото с ръце в джобовете.
Ирина кимна леко, само че изрично – не.
– Иска ми се да можех да ти отговоря другояче. Ленка разпита на всички места и всички споделят едно и също – сестра ми и Милен са живели тук много месеци, отпътували преди към седмица и повече не се върнали. Вече доста се тормозя за тях. Къде са, щом сте ги видели в София, а не са пристигнали нито при мен, нито тук, и Невен не подвига мобилния си? Сигурно още са в София и се мъчат да намерят теб, скъпа моя. Опасявам се, че позволих ужасна неточност, като ви доведох всички тук, в планината.
– О, не е неточност! – възкликна Александра. – Трябваше да опитаме.
– Искате ли да отидем да ги потърсим в София? – трезво попита Боби. – Или смятате, че към този момент ще са отпътували от София и може да ви чакат в Пловдив?
Възрастната жена въздъхна.
– Не знам. И аз си го помислих, пък и те имат ключ за къщата ми, коства ми се. Ленка звънна там преди няколко часа, само че още веднъж никой не подвигна. Дали в последна сметка да не се обадя в полицията?
Погледна към Боби, до момента в който задаваше въпроса си, и по-късно той поклати глава.
– Да се помъчим още малко да ги намерим – отвърна ѝ.
Ирина не възрази.
– Мисля, че на следващия ден ще съм доста по-добре и ще можем да се върнем в Пловдив. Тогава ще изчакам сестра ми там.
Боби се замисли над предлагането ѝ.
– Не ми се желае да ви оставяме сама вкъщи след случилото се в къщата ви тук – постепенно сподели той.
– Ленка ще бъде с мен – увери го Ирина. – Освен това в музея постоянно има хора, най-малко чиновниците. Един от тях нощува там да го охранява.
Боби кимна.
– В подобен случай двамата с Александра ще ви откараме вкъщи, след това ще се върнем в София да търсим там. Имам няколко другари, които работят в хотели, звъннах да ги попитам дали не са виждали хора с описанието на Лазарови. Те ще разпитат и други свои другари. София е огромна, само че взех решение, че може да опитаме и по този начин.
– А ти можеш да се върнеш на работа – посочи Александра.
– Да, скоро би трябвало да го направя – тъмно се съгласи Боби.
Ленка таман беше влезнала с навити ръкави. Дъщеря, въображаемо изрече Александра българската дума. Ленка несъмнено изглеждаше напълно друго от Ирина, даже от метода, по който евентуално е изглеждала Ирина преди десетилетия, и в случай че разбираше британски, несъмнено се стесняваше да приказва. Имаше да им споделя нещо – на бърз български, – което Боби преведе на Александра.
– Някакъв мъж я спрял на улицата, до момента в който разпитвала хората за Лазарови. Казал, че работодателят му научил за гостенката от чужбина и желае да ѝ предложи гостоприемството си. Става дума за теб, Птиче. Поканил ни на обяд в дома на работодателя си на следващия ден – огромна къща отвън селото, на другия скат. Не ѝ споделил име.
Александра се удиви какъв брой бързо се популяризира новината за идването им из селото. Типично ли беше това за балканското гостолюбие, както го наричаше пътеводителят ѝ? Ирина обаче се смръщи.
– Голямата къща ли? Да няма поради това страшилище на планинския път? Винаги съм се радвала, че не се вижда отсам.
Боби я наблюдаваше деликатно.
– Кой е този шеф?
– Собственикът публично е предприемач от Пловдив, който не живее тук – извънредно богат е и има неприятни връзки. Тази къща е издигната единствено преди пет-шест години и е една от най-големите в планината, като ски курорт е, никой не я харесва.
– Знаете ли кой е този предприемач? – попита Боби.
– Не – отговори Ирина.
Обърна се към Ленка и двете поговориха няколко секунди. Устата на Боби увисна от едната страна, Александра не за пръв път виждаше това изражение.
– Какво? – попита тя.
– Ами преди този момент чували в селото да се приказва, че къщата в действителност е благосъстоятелност на министъра на пътищата, който идва тук нощем. Но не идва постоянно.
Александра се вторачи в него.
– На Курилков? Е, несъмнено по тази причина го срещнахме на моста да слиза от планината – може да е бил тук, горе. Но за какво ще ни кани на обяд единствено тъй като съм чужденка? Още повече, в случай че към този момент си е отпътувал от селото? – И тогава гореща вълна заля лицето ѝ: надписът на таксито, потрошената предна стая в къщата на Ирина тук. – Мислиш ли
Той леко поклати глава и тя спря.
– Може би би трябвало да откажеш поканата – обади се Ирина, само че още веднъж гледаше Боби. – Трябва да се върнем в Пловдив, а това в действителност наподобява необичайно.
– Според мен Александра не трябва да отхвърля. – Боби навря ръцете си още по-дълбоко в джобовете. – Отказът може да се окаже по-лош от приемането на поканата.
Ирина се раздвижи на възглавниците си.
– Тя не може да отиде самичка на това място.
– Не, несъмнено – увери я Боби. – Няма да ѝ разреша да го направи. Но и аз не държа да отида. – Забоде взор в пода и Александра беше сигурна, че той обмисля възможните затруднения. Започваше да усеща по какъв начин в корема ѝ зейва студена дупка.
– Видяхме го да си потегля от планината – повтори тя най-много в опит да убеди сама себе си.
– Каквото и да става, Боби ще се погрижи за теб, скъпа моя – усмихна се Ирина на Александра, само че лицето ѝ беше все по този начин неясно и обезпокоително. – Остани допустимо минимум и след това ще се върнем в Пловдив. Твърдо съм решила да съм подготвена.
АЛЕКСАНДРА беше прекомерно изморена, с цел да се опасява, до момента в който се унасяше в старинното си чисто легло в задната стаичка. Боби беше оставил урната в кухненския бюфет за по-сигурно и спеше покрай нея. За момент, останала самичка в тъмното, Александра си намерения с болежка за праха на мъртвеца и се зачуди допустимо ли е той в действителност да ѝ липсва. Стоян Лазаров беше свирил на цигулката си в същата тази къща или на двора. Придърпа няколко одеяла.
Беше студено за месец май, като че ли камъните по този начин и не се бяха стоплили, и тя си легна, треперейки под пуловера. Тежките одеяла я задушаваха – дращещи или меки пластове, с едвам осезаем лоен аромат като на животните, от които идваше вълната. Смъртта витаеше в стаята: брачният партньор на баба Яна под рухналата сграда, гръцките бойци, дотътрили се едва-едва в селото, затворените очи на Ирина на бялото лице, и несъмнено, Джак.
Придърпа тежките одеяла още по-нагоре към раменете си и се принуди да насочи мислите си към някой жив – към сина на Стоян, Невен, да вземем за пример, който може и да беше на междинна възраст, само че младееше, изглеждаше мощен и многолюден на стълбите на оня хотел в София. Опита да си спомни черната му жилетка, формалните обувки и жеста на красивите едри длани. Онзи блян по него, който я прониза. Къде беше той в този момент? Защо не си вдигаше телефона, въпреки че вуйна му звънеше упорито?
Преди да се залута след тази нова паника обаче, Александра се постопли и сънят я отнесе. Събуди се още по мрачно, само че се почувства напълно наспана и изпита потребност незабавно да излезе от къщата на въздух. И ненадейно си спомни съня си: Джак ѝ беше споделил къде е Невен Лазаров – на някакво горещо и мъгляво място, където не би ѝ хрумнало да го потърси. Беше зърнала Невен право пред себе си, остави долу тежката урна и се хвърли в нозете му, просна се пред него, тъй като не намираше думи да се извини. Той я подвигна с лекост и за нейна изненада въобще не беше сърдит.
Целуна я лекичко. После Александра отвори очи. Устните ѝ още тръпнеха.
Полежа объркана от сладостта на прошката и шока на събуждането. Открай време се опасяваше от тъмното, само че в този момент се плъзна тихо от леглото. Вратите към другите стаи бяха затворени, нямаше да разсъни никой различен. За момент се уплаши – някой беше нахлул в къщата на Вера в близост и беше оставил кървясъл надпис на едната стена. Освен това обаче усещаше, че ще се задуши без чист въздух. Изпъна двете си ръце пред тялото в тъмния кулоар и се препъна в нещо топло, от което дъхът ѝ секна. Беше Стойчо – той се изправи до краката ѝ и безшумно пое с нея, с цел да не се опасява повече. Александра опипом откри маратонките си измежду подредените до вратата обувки. Вдигна резето.
Навън завари масленожълтеникав здрач, който, както откри Александра, се дължеше на луната, към момента огромна и ярка, надвиснала над покривите на къщите. Въздухът гъмжеше от живот, като на зазоряване, само че в реалност можеше да бъде два или пет сутринта – беше не запомнила да ревизира. Стойчо пристъпваше до нея. На шарената сянка Александра разграничи нещо ярко – оказаха се каменни стъпала по ската зад къщата, следваше пътека през някаква жилеща трева. Пътеката се катереше по ската и по-късно под нея се оказа покривът на баба Яна с волан от лунна светлина. Виждаше сянката на комина, навирен сред плочите, конусообразните камъни върху каменната му шапка, които изглеждаха остри като човки. Останалата част на селото лежеше край и под нея, съвсем невидима.
Мина под тъмните дървета и стигна до ръба на високо тревисто плато, което помнеше, че е мярнала от пътя. Тук нямаше къщи, като че ли мястото беше останало неприкосновено или просто служеше за игрище. Зачуди се на себе си – вкъщи щеше да се опасява от непознати, които дебнат нощем, и даже от призраци, а тук пък можеше да я наблюдава някой, който желае да ѝ навреди. Но Стойчо беше с нея и всичко беше толкоз непознато, че Александра се усещаше предпазена, като че ли в реалност не присъстваше. Аз самата съм видение.
Луната беше тъкмо над върховете пред нея, а планината се извисяваше на хоризонта като пръстен – черна материя на фона на течно небе.
Александра си откри оголена канара покрай средата на хълма и се настани толкоз комфортно, колкото съумя. Усещаше камъка леден под облеклата си. Стойчо помириса скалата и се настани до нея, след това се изтегна в тревата, все едно му беше наредила. Александра виждаше тъмния искра на очите му на лунната светлина. Тишината в селото зад нея се губеше в необятния покой на гористите скатове, луната към този момент се спускаше към най-високия връх – напълно скоро щеше да залезе. Зачака неподвижно набъбналият низък борд от светлина да допре хребета и да очертае силуета на нещо неравно там – може би дървета или назъбена скала. Светлината се раздвижи по-бързо, заизплъзва се. В последния момент горният завършек на луната стана доста ослепителен и изчезна бързешком, обхванат от планината.
И тогава Александра усети нещо зад тила си, напълно леко допиране по тила, и ужасена осъзна, че двамата със Стойчо не са сами. Рязко се завъртя на камъните. Точно зад нея, против луната и над планинския масив се прокрадваше възтънък лъчезарен лъч: слънцето, което изгряваше в мига, в който луната бе залязла. Първият му лъч бе докоснал Александра от доста, доста надалеч. Снопчето светлина потрепна, завибрира, издигна се над зъберите и след това тя си спомни, че не трябва да гледа право натам.
Стойчо се раздвижи до нея и подвигна глава да огледа. Александра цялата тръпнеше, тъй като бе съзряла и края, и началото. А слънцето се пресегна и я откри, погали я, избра я.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (930)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ