Откъс от "В памет на Паметта" на Мария Степанова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " В памет на Паметта " с създател Мария Степанова, възложен от Издателство " Жанет 45 "
" Един от най-важните текстове, писани на съветски език през последните години. Книгата на Степанова дава съображение да се твърди за триумфалното завръщане на съветската литература на международната
литературна сцена. "
Лев Оборин
Мария Степанова навлиза в сложните, само че доста значими за актуалния човек въпроси за природата на паметта. Паметта, която ни мами и подвежда, до момента в който мислим и описваме живота на нашите мъртви близки. Паметта, която по този начин постоянно насилваме и изкривяваме в търсене на егоистични, себеутвърждаващи изгоди или пози. Такъв роман-изследване не се е появявал до момента освен в съветското, само че и в европейското културно пространство. Книга, предлагаща избавителна формула за нашата групова амнезия, ключ за реабилитация на паметта и историята като частно, интимно притежание за всеки от нас.
В памет на Паметта на Мария Степанова е най-важната книга освен на тази, само че и на последните няколко години. Това е едно изискано проучване на самата същина на паметта. Тази книга в действителност е събитие. За тези, които умеят да четат.
Эхо Москвы
Веднъж на десетилетие се появява сходен метароман, огромна книга-реконструкция, в която създателят в новоизобретен от него род изведнъж обяснява връзките си с паметта, времето, историята, страната.
Лиterraтура
Значителните текстове се отличават с това, че са леки, забавни и е значимо да бъдат четени. В памет на Паметта е текст с безусловно международна значителност.
КоммерсантЪ
Днес никой не написа на съветски като Степанова. Забележителна компактност на фразата, майсторско превключване на повествователните скорости, музикална организация на целия текст. Бяхме отвикнали, че съветската прозаичност може да покаже " подушване на елен " и " сетива на прилеп ".
Афиша-Daily
Превод от съветски Здравка Петрова
Оформление Милена Вълнарова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " В памет на Паметта " на Мария Степанова
ПЪРВА ГЛАВА, ЧУЖДИЯТ ДНЕВНИК
Почина вуйна, сестрата на баща, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше дълга опашка от фамилни различия и сръдни; мама и баща бяха, дето се споделя, в комплицирани връзки с нея, виждахме се от дъжд на вятър, тъй че сред двете ни не израсна съвсем нищо наше. От време на време се чувахме по телефона, виждахме се още по-рядко, и с годините, като изключваше телефона ( " Не желая да слушам никого! " ), тя от ден на ден се
отдръпваше в своята собственоръчно издигната рамка: в пластовете предмети и предметчета, с които бе задръстено дребното ѝ жилище.
Леля Галя живееше с фантазията за хубост: за решаващо и дефинитивно разбъркване на предметите, за боядисване, за окачване на пердета. Някога, преди години, се захвана с генерално почистване и то последователно завладя дома ѝ. Течеше непрекъснат развой на претръскване и преразглеждане; наличието на жилището трябваше да се подреди и систематизира, всяка чашка изискваше размисъл, книгите и книжата преставаха да бъдат това, което бяха и се превръщаха просто в узурпатори на размер: на купчини и купчинки, кръстосали пространството като укрепление.
Стаите бяха две; щом предметите завоюваха пространството, Галка се преместваше от едната в другата, като си вземаше най-необходимото. Но и там започваше развой на преподреждане и преоценка; домът живееше, изтърсил на открито своите черва и некадърен да ги всмуче назад. Вече не бе останало нищо значимо и неважно: значимо по един или различен метод беше всичко, и изключително жълтеникавите вестници, събирани десетилетия – високи колони от отрязъци, подпрели стените и леглото.
Сега място за стопанката се намираше единствено на продъненото диванче и таман на него седяхме двете измежду разбеснялото се море от картички и телевизионни списания в деня, който особено съм запомнила. Тя се опитваше да ме нахрани с някакви тиквички, да натъпче в мен скъпоценните, защитавани за посетители шоколадчета, а аз, безсрамницата, се дърпах. Най-горната, най-близка отрезка гласеше: " Каква икона е нужна на вашия зодиакален знак ", името на вестника и датата на обявата бяха грижливо надписани от горната страна, с съвършен
почерк, със синьо мастило по мъртвата хартия.
–
Пристигнахме някъде към час откакто се обади болногледачката. На стълбището цареше сумрак и то като че ли бръмчеше: по стъпалата и на площадката стояха и седяха непознати хора, които към този момент по някакъв метод бяха научили за гибелта и се бяха слетели тук първи – да предложат своите ритуални услуги, помощ с документите, ще ги занесем-заверим-оправим. Кой им беше съобщил – милицията, лекарите? Един от тях влезе с нас в стаята и застана там, без да съблича якето си.
Леля Галя умря по здрач на 8 март, руския празник на мимозите и на патенцата по картичките – един от формалните дни, на които в нашето семейство бе признато да се събираме, разгъваше се огромната маса в гостната, газирана вода се лееше във високите чаши от тъмнорубинено стъкло, сервираха се четирите наложителни салати – морковена с ядки, цвеклова с чесън, кашкавалена – и великата обединителна " оливие " *. Всичко това не ни се е случвало към този момент трийсетина години, завърши доста преди родителите ми да заминат за непрекъснато в Германия, Галка тогава яростно остана, а във вестниците започнаха да разгласяват вълнуващи неща: хороскопи, предписания, вести от домашната медицина.
Тя не желала да постъпи в болница, и с право. Не единствено тъй като в болничното заведение бяха умряли нейните родители, моите дядо и баба, а и поради персоналния си опит от държавната медицина. И все пак работата вървяла натам, да се извика " Бърза помощ " ; по този начин и щяло да стане най-после, в случай че не били празничните дни, решили да почакат до понеделник, работния ден – и по този начин Галка получила опция да се обърне на другата страна и да почине в съня си.
В прилежащата стая, където живееше болногледачката, в шахматен ред висяха фотоси и рисунки на татко ми, доста бяха, по цялата широчина на стената; досами вратата – черно-бяла картинка, която той бе снимал през шейсетте, от моята обичана серия за ветеринарната клиника. Много хубава фотография: край стената стоят и чакат лекаря куче и стопанинът му, тъмно момче на към четиринайсет и опрял до него рамо наедрял боксер.
–
Жилището в този момент изглеждаше стъписано, накокошинено, цялостно с ненадейно обезценени предмети. По ъглите на огромната стая мълчаха сухите скелети на тв приемниците.
* Популярна у нас (с дребни видоизменения) като " съветска салата ", изобретена през 1860 година от белгиеца Люсиен Оливие за московски ресторант. Б. прочие
Огромният нов ледник беше препълнен с мразовит карфиол и замразени хлябове ( " Мишенка обича самун, купи повечко " ). В библиотеката стояха всички тези книги, с които човек, пристигнал на посетители, се здрависва като с родственици – " Да убиеш присмехулник ", черният Селинджър с момчето на корицата, сините гръбчета на " Библиотека на поета ", сивият Чехов, зеленият Дикенс. По лавиците се виждаха старите познати: кучетата – дървеното и жълтото пластмасово, и някакъв издялкан от дърво мечок с знаменце на конец.
Всички те като че ли бяха приседнали преди потегляне на път, ненадейно усъмнили се дали са още нужни. Когато няколко дни по-късно започнах да проверявам книжата, измежду фотосите и празничните картички съвсем нямаше писано. Имаше находища от топло долни дрехи и офицерски наполеонки, имаше нови и красиви сака и поли, заделени за специфични, публични случаи и по тази причина необличани и към момента лъхащи на руски магазин.
Имаше везана мъжка риза отпреди войната и дребни кокалени брошки, ажурни и момински – роза, още една роза, жерав; били са на майката на Галка, моята баба Дора, към този момент четиресет години никой не ги бе носил. Между всичко това съществуваше безусловна и директна връзка и то бе имало смисъл и значение единствено като цяло, в общата рамка на протичащия живот, а в този момент за секунди се разпадаше.
В една книга за устройството на мозъка четох, че с цел да осъзнаеш в човешката физиономия лице, с цел да я разпознаеш като лице, е нужна не толкоз цялост от черти, колкото овал. Без овал не може: той е това, което обрисува граници към нашата история, това, което я събира в постижимо за мозъка единение. Овал може да бъде самият живот, до момента в който протича; или пък, към този момент пост мортем, свързващата линия на описа за това какво е било. Покорно, изведнъж усетило себе си като боклук, наличието на това жилище за момент се бе разчовечило и бе престанало да помни или значи каквото и да било.
Застанала над него, вършейки каквото е редно, учудвайки се какъв брой малко се е писало в този толкоз четящ дом, аз с неуверена деликатност допирах дребното словесни клавиши, налични за докосване; някакви изречения от скорошното или отдавнашното, истории за стопанина на кутрето, разпитвания по какъв начин е мъничето – моят възходящ наследник, разкази за отдалечен, от трийсетте, поход през някакви поля, бързо изпаряваща се, невъзстановима езикова тъкан.
" Аз в никакъв случай не бих споделила шикозно, единствено луксозно! " – говореше ми строго Галка, и нещо друго сходно, което към този момент не мога и да си спомня, тате за татко си, новини за приятелки, вести от съседки, новости от един доста уединен, самозахранващ се живот.
И въпреки всичко жилището е било място за писане и аз скоро научих това. Сред предметите, с които вуйна Галя не се бе разделяла до последно, за които питаше и които галеше с ръка, се оказаха неизброими томове изписани ежедневници, хроникални мемоари за всеки ден, които тя бе водила с години, нито-ден-без-ред, в наложителен, като да станеш и да се измиеш, режим. Всички те още лежаха в дървения сандък до леглото, бяха доста: изпълниха двата огромни сака, с които си ги занесох у дома, на " Банний ", и незабавно седнах да ги чета в търсене на описа, на обяснението, на овала. И ги прочетох; и странни бяха тези дневници.
–
За пристрастния четец на всякакви дневници и бележници те се разделят на две ясни категории. Има такива, в които речта е по специфичен метод настроена по този начин, че да стане публична и обясняваща – т.е., да бъде чута от външно ухо. Тетрадката се трансформира в полигон, в място за конфигуриране и трениране на външния себе си, и като някакъв дневник на Мария Башкирцева* се оказва разгърната декларация, безкраен монолог, адресиран до невидима инстанция на съчувствието.
На мен са ми забавни другият тип дневници, тези, които съставляват работен инструмент, особено направени да прилягат на ръката на тъкмо този майстор и по тази причина съвсем непригодни за непознати ръце. Работен инструмент – това е дефиниция на Сюзън Зонтаг**, която десетилетия е практикувала този род, и въпреки всичко ми се коства не напълно точна. Бележниците на Зонтаг, и освен нейните, са не просто метод да се складират хрумвания, към които следва пишещият да се върне, или да се остави бърз, от три точки етюд за случилото се – за припомняне, когато потрябва.
Това е процедура, безусловно нужна за повседневния живот на хора от избран вид: скелет, на който се крепи тяхната обвързаност към действителността и вярата им, че тя е непрекъсваема. Такива текстове имат за получател един-единствен четец – само че пък доста заинтересован; има си хас! Като отвориш тетрадката на кое да е място, се убеждаваш в личната си истинност; тя е общ брой от материални доказателства, потвърждаващи, че животът има история и дълготрайност, и най-важното – че всяка точка от твоето минало е на една ръка разстояние.
Тези неща (така богато показани в дневниците все на Зонтаг – изброяване на филми и прочетени книги, на красиви думи, изсушено като гъби кюспе от преживяното)
* Мария Константиновна Башкирцева (1858–1884) – съветска художничка, авторка на фамозен дневник, преведен на доста езици и извънредно известен в Русия при започване на ХХ век. Б. прочие
** Сюзън Зонтаг (1933–2004) – американска писателка, есеист, мъдрец. Б. ред.
съвсем в никакъв случай нямат директен излаз, последици – не се развиват в книга-статия-филм, не стават конзола или насочна точка за действителна работа. Те въобще нямат за цел да изясняват нещо на някого (освен на себе си, само че в подобен галоп и с подобен стенография, че на места е мъчно човек да възвърне какво тъкмо е имал поради писалият). Това е елементарен ледник – или, както е било преди време, хладилник, място за опазване на бързоразвалящия се артикул на паметта, територия, на която се натрупат свидетелства и потвържде ния, материални залози за невеществени връзки, в случай че се възползваме от формулата на Гончаров*.
В това има нещо неясно неприятно, та даже единствено поради несъразмерното трупане, споделям го с толкоз по-голямо съображение, тъй като и аз съм такава, и моите работни мемоари прекомерно постоянно ми наподобяват като баласт: мъртъв, непотребен товар, с който бих желала да се разделя, само че какво ще остане от мен тогава? В книгата " The Silent Woman " Джанет Малкълм** разказва един интериор, който по нещо наподобява на моя лична тетрадка – и това е леко злокобно чувство. Там, припомням си, участваха паралелно списания, книги, цялостни пепелници, прашни перуански сувенири, немити чинии и кутии от пица, кутийки, отварачки, справочници " Who Is Who ", отговарящи за точното познание, и някакви предмети, които за нищо не дават отговор, тъй като
* В " Обикновена история " И. А. Гончаров (1812–1891) евентуално е перифразирал антитезата " Музиката е невеществена щерка на материални звуци " от незавършено произведение на А. И. Херцен. Употребява се шеговито-иронично: дарове, предмети, възприемани като " залог за обич " или увещание за нечия благосклонност, общо минало и
тъй наречените Б. прочие
** Джанет Малкълм (р. 1934) – американска писателка, журналистка, образен актьор. Става дума за книгата ѝ Тhe Silent Woman: Sylvia Plath& Ted Hughes (1994). Б. ред.
от дълго време на нищо не наподобяват. За Малкълм това жилище е един тип Борхесов Алеф*, монструозна притча на истината, мешавица от неразчистени обстоятелства и версии, по този начин и неподредила се като чиста история.
–
Но дневниците на моята вуйна Галя бяха изключително особени: до момента в който ги четях, тяхната самобитна текстура - напомняща най-много мрежа от едри пчелни килийки – ставаше все по-загадъчна и все по-интересна. В моето детство на огромни художествени изложения постоянно можеше да се видят гости от един избран вид. Кой знае за какво това бяха на първо място дами, те пристъпваха от картина към картина, навеждаха се над табелките и си записваха нещо на листчета или в тетрадки.
В един миг аз разбрах, че те просто преписват там всички изложени работи, вършат си нещо като личен азбучник - съвсем нематериално копие на видяното. Тогава си мислех – защо ли им е това, до момента в който не разбрах, че описът дава заблуда за владение: изложбата щеше да се закрие и не помни, само че хартията запазваше реда на побягналите отдолу под носа им картини и статуи в техния първичен тип, както са били, не им даваше да свършат.
Галкините дневници бяха такова изреждане на ежедневните случки, учудващо в детайли – и в същото време учудващо потайно. Тя постоянно тъкмо документираше събития като часове на ставане и заспиване, заглавия на телевизионни излъчвания, брой на телефонни позвънявания и имена на събеседниците, какво е яла и какво е правила.
Онова, което виртуозно и грижливо бе заобикаляла, беше
* Борхес, Х. Л. " Алефът ". В: Смърт и компас, С., " Труд ", 2004. Прев.
Р. Хубеш. Б. ред.
наличието на деня, значимото в него. Бе писала да вземем за пример " прочетох ", само че нито дума какво е прочела и какво ѝ е дало то; и по този начин беше с всичко, от което се е състоял нейният дълъг и в детайли записан живот. Нищо, което да сочи какъв е бил този живот – нищо за себе си, нищо за другите, нищо с изключение на накъсани и подробни елементи, с летописна акуратност фиксиращи хода на времето.
Все ми се струваше, че този живот би трябвало да се подаде отнякъде – най-малко един път да се покаже, да си каже всичко. В края на краищата той се е състоял от интензивно четене, а значи и от мислене, и от безшумно шупване на разнопосочни прищявки и обиди, които за моята вуйна означаваха доста и я владееха дълго. Все нещо от това е трябвало да се резервира, да се прояви – като ядосан абзац, с който вуйна Галя да каже на този свят и на нас, неговите представители, цялата истина, всичко, което мисли.
Но в тетрадките нямаше нищо такова. Имаше оттенъци и полутонове на смисъл, имаше някакви гънки в текста, където бе подала нос страстта – " ура " в полето, когато сме се обаждали по телефона баща или аз, няколко не прекомерно ясни горчиви изречения по отношение на годишнините на родителите ми. И общо взето толкова. Сякаш основната задача на всяка бележка, на всеки годишно запълван том е била точно да остави несъмнено удостоверение за външния си живот – а същинския, вътрешния, да остави прикрит. Да покаже всичко. Да скрие всичко. Да се пази постоянно.
Какво толкоз е ценяла в тези тетрадки? Защо до сетния си ден ги е държала до себе си, страхувала се е да не изчезнат и е молела да ги реалокират по-наблизо? Може би писаният текст, подобен, какъвто се е получил, а той се е получил като роман за самотата и незабележимото вдлъбване в небитието, въпреки всичко е имал за нея силата на обвинително умозаключение – светът и ние е трябвало да прочетем всичко това и да разберем най-накрая какъв брой зле сме постъпили с
нея.
Или, необичайно е да се намерения, само че дали в тези нищожни събития за нея не се е съхранявало някакво вещество на насладата, което, отново за нея, е било значимо да обезсмърти, да го внесе в категорията на ръкописите, които не горят – и приказват, без въобще да се пробват да свидетелстват? Ако е по този начин, съумяла е.
11 октомври 2002
Пак от противоположното. Сега е 1:45. Току-що накиснах пешкирите и нощниците и други каквото трябваше, с изключение на тъмните. Чаршафите по-късно. Преди това прибрах всичко от балкона. Навън е 3°С, ами в случай че зеленчуците измръзнат! Обелих тиквата и към този момент – на части в кутия, ще ги замразя. Много постепенно става всичко! Докато вървеше празничното предаване по РТР, за два часа свърших тая работа, хем и още време лиши. Преди това чай с мляко.
От 16 до 18 спах, не можех да не дремна малко. Пре- ди това се обади Т. В. за телефона на " Войковская ". А неговото позвъняване преди 12: работи ли тв приемникът? А от сутринта той не работи на нито един канал. Станах към 8, когато Серьожа (наемателят – М. С.) се къпеше, а след 9, след дълги мерки, излязох. Автобусът No3 пристигна в 9:45, дълго го чакахме.
Трябваше да стигна до 171-ви. Навсякъде към този момент имаше тълпи и всичко се бавеше. " Уралская ", автогарата, вестници. Но пък купих тиква, за пръв път виждах този сезон, и моркови. Бях си у дома към 12. Исках да виждам " Коломбо ". А през нощта, след 1:45, си премерих кръвното, взех клофелин, изчаках да спадне, с цел да взема още медикаменти. А откакто се мотах двайсет минути, не можах да го премеря и си легнах чак 3 часа.
8 юли 2004
От сутринта – прекрасен безоблачен ден, размина се без дъжд. Сутринта пих кафе с кондензирано мляко и към 11 отидох на " Алтайская ". Там заварих тълпа и седях доста дълго, до 13, край езерцето, гледах зеленината, облаците, небето, пях и ми беше толкоз хубаво!
По алеите хората разхождаха кучета, возеха дечица в колички, цели групи се печаха по бански, почиваха си и се веселяха. Платих към този момент без опашка, купих извара и се потътрих към къщи. Пред новото учебно заведение е луксозно озеленено – високи шубраци, шипки – необикновено красиво! А на шосето хлапаци си играеха в потрошен автомобил. Имаха една пластмасова бутилка, цялостна догоре с някакви зелени шушулки. Били ядливи.
11 октомври 2005
Не можах да дремя, не ми се ставаше, не ми се мърдаше, нищо не ми се правеше... В 10:40 прибрах пощата, отново легнах. Света пристигна скоро, мъдро момиче, ей – пазари по-добре от мен! Пих чай и лежах през целия ден. Благодарих на Вл. Вас. за пощата!... Боброва ми звънна след 12. Пристигнала в четвъртък... Обадих се до 79-а на Морозко, на Ира от ЦСО, вечерта – на Юрчук. Докато вървеше някакво телевизионно предаване, прибрах прането от стола. Легнах си в 23:30. Горещо. Облякох поличката на Тоня. " Сив, прозрачен, никому непотребен живот. " Следобед – чай, вечерта – кафе! Никакъв вкус!
И въпреки всичко там имаше една записка, която не приличаше на останалите, от 17 юни 2005 година:
беше на останалите, от 17 юни 2005 година:
Сутринта се обадих на Сима. После извадих албума. Разбира се, изтръсках всички фотоси и дълго ги преглеждах. Не бях гладна, а това занятие доста ме натъжи, просълзи ме, беше горест и по отминалото време, и по всички, които ги няма, и по моя малоумен, по-точно непотребен живот, по празнотата в душата ми... Искаше ми се да се не помни. И още веднъж си легнах и през целия ден, да се чудиш просто по какъв начин, спах, съвсем не станах чак до вечерта, до 20 часа, когато пих мляко, спуснах завесите, още веднъж си легнах и този сън, който ме откъсваше от действителността, продължи.
Сънят е избавление.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1095)
" Един от най-важните текстове, писани на съветски език през последните години. Книгата на Степанова дава съображение да се твърди за триумфалното завръщане на съветската литература на международната
литературна сцена. "
Лев Оборин
Мария Степанова навлиза в сложните, само че доста значими за актуалния човек въпроси за природата на паметта. Паметта, която ни мами и подвежда, до момента в който мислим и описваме живота на нашите мъртви близки. Паметта, която по този начин постоянно насилваме и изкривяваме в търсене на егоистични, себеутвърждаващи изгоди или пози. Такъв роман-изследване не се е появявал до момента освен в съветското, само че и в европейското културно пространство. Книга, предлагаща избавителна формула за нашата групова амнезия, ключ за реабилитация на паметта и историята като частно, интимно притежание за всеки от нас.
В памет на Паметта на Мария Степанова е най-важната книга освен на тази, само че и на последните няколко години. Това е едно изискано проучване на самата същина на паметта. Тази книга в действителност е събитие. За тези, които умеят да четат.
Эхо Москвы
Веднъж на десетилетие се появява сходен метароман, огромна книга-реконструкция, в която създателят в новоизобретен от него род изведнъж обяснява връзките си с паметта, времето, историята, страната.
Лиterraтура
Значителните текстове се отличават с това, че са леки, забавни и е значимо да бъдат четени. В памет на Паметта е текст с безусловно международна значителност.
КоммерсантЪ
Днес никой не написа на съветски като Степанова. Забележителна компактност на фразата, майсторско превключване на повествователните скорости, музикална организация на целия текст. Бяхме отвикнали, че съветската прозаичност може да покаже " подушване на елен " и " сетива на прилеп ".
Афиша-Daily
Превод от съветски Здравка Петрова
Оформление Милена Вълнарова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " В памет на Паметта " на Мария Степанова
ПЪРВА ГЛАВА, ЧУЖДИЯТ ДНЕВНИК
Почина вуйна, сестрата на баща, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше дълга опашка от фамилни различия и сръдни; мама и баща бяха, дето се споделя, в комплицирани връзки с нея, виждахме се от дъжд на вятър, тъй че сред двете ни не израсна съвсем нищо наше. От време на време се чувахме по телефона, виждахме се още по-рядко, и с годините, като изключваше телефона ( " Не желая да слушам никого! " ), тя от ден на ден се
отдръпваше в своята собственоръчно издигната рамка: в пластовете предмети и предметчета, с които бе задръстено дребното ѝ жилище.
Леля Галя живееше с фантазията за хубост: за решаващо и дефинитивно разбъркване на предметите, за боядисване, за окачване на пердета. Някога, преди години, се захвана с генерално почистване и то последователно завладя дома ѝ. Течеше непрекъснат развой на претръскване и преразглеждане; наличието на жилището трябваше да се подреди и систематизира, всяка чашка изискваше размисъл, книгите и книжата преставаха да бъдат това, което бяха и се превръщаха просто в узурпатори на размер: на купчини и купчинки, кръстосали пространството като укрепление.
Стаите бяха две; щом предметите завоюваха пространството, Галка се преместваше от едната в другата, като си вземаше най-необходимото. Но и там започваше развой на преподреждане и преоценка; домът живееше, изтърсил на открито своите черва и некадърен да ги всмуче назад. Вече не бе останало нищо значимо и неважно: значимо по един или различен метод беше всичко, и изключително жълтеникавите вестници, събирани десетилетия – високи колони от отрязъци, подпрели стените и леглото.
Сега място за стопанката се намираше единствено на продъненото диванче и таман на него седяхме двете измежду разбеснялото се море от картички и телевизионни списания в деня, който особено съм запомнила. Тя се опитваше да ме нахрани с някакви тиквички, да натъпче в мен скъпоценните, защитавани за посетители шоколадчета, а аз, безсрамницата, се дърпах. Най-горната, най-близка отрезка гласеше: " Каква икона е нужна на вашия зодиакален знак ", името на вестника и датата на обявата бяха грижливо надписани от горната страна, с съвършен
почерк, със синьо мастило по мъртвата хартия.
–
Пристигнахме някъде към час откакто се обади болногледачката. На стълбището цареше сумрак и то като че ли бръмчеше: по стъпалата и на площадката стояха и седяха непознати хора, които към този момент по някакъв метод бяха научили за гибелта и се бяха слетели тук първи – да предложат своите ритуални услуги, помощ с документите, ще ги занесем-заверим-оправим. Кой им беше съобщил – милицията, лекарите? Един от тях влезе с нас в стаята и застана там, без да съблича якето си.
Леля Галя умря по здрач на 8 март, руския празник на мимозите и на патенцата по картичките – един от формалните дни, на които в нашето семейство бе признато да се събираме, разгъваше се огромната маса в гостната, газирана вода се лееше във високите чаши от тъмнорубинено стъкло, сервираха се четирите наложителни салати – морковена с ядки, цвеклова с чесън, кашкавалена – и великата обединителна " оливие " *. Всичко това не ни се е случвало към този момент трийсетина години, завърши доста преди родителите ми да заминат за непрекъснато в Германия, Галка тогава яростно остана, а във вестниците започнаха да разгласяват вълнуващи неща: хороскопи, предписания, вести от домашната медицина.
Тя не желала да постъпи в болница, и с право. Не единствено тъй като в болничното заведение бяха умряли нейните родители, моите дядо и баба, а и поради персоналния си опит от държавната медицина. И все пак работата вървяла натам, да се извика " Бърза помощ " ; по този начин и щяло да стане най-после, в случай че не били празничните дни, решили да почакат до понеделник, работния ден – и по този начин Галка получила опция да се обърне на другата страна и да почине в съня си.
В прилежащата стая, където живееше болногледачката, в шахматен ред висяха фотоси и рисунки на татко ми, доста бяха, по цялата широчина на стената; досами вратата – черно-бяла картинка, която той бе снимал през шейсетте, от моята обичана серия за ветеринарната клиника. Много хубава фотография: край стената стоят и чакат лекаря куче и стопанинът му, тъмно момче на към четиринайсет и опрял до него рамо наедрял боксер.
–
Жилището в този момент изглеждаше стъписано, накокошинено, цялостно с ненадейно обезценени предмети. По ъглите на огромната стая мълчаха сухите скелети на тв приемниците.
* Популярна у нас (с дребни видоизменения) като " съветска салата ", изобретена през 1860 година от белгиеца Люсиен Оливие за московски ресторант. Б. прочие
Огромният нов ледник беше препълнен с мразовит карфиол и замразени хлябове ( " Мишенка обича самун, купи повечко " ). В библиотеката стояха всички тези книги, с които човек, пристигнал на посетители, се здрависва като с родственици – " Да убиеш присмехулник ", черният Селинджър с момчето на корицата, сините гръбчета на " Библиотека на поета ", сивият Чехов, зеленият Дикенс. По лавиците се виждаха старите познати: кучетата – дървеното и жълтото пластмасово, и някакъв издялкан от дърво мечок с знаменце на конец.
Всички те като че ли бяха приседнали преди потегляне на път, ненадейно усъмнили се дали са още нужни. Когато няколко дни по-късно започнах да проверявам книжата, измежду фотосите и празничните картички съвсем нямаше писано. Имаше находища от топло долни дрехи и офицерски наполеонки, имаше нови и красиви сака и поли, заделени за специфични, публични случаи и по тази причина необличани и към момента лъхащи на руски магазин.
Имаше везана мъжка риза отпреди войната и дребни кокалени брошки, ажурни и момински – роза, още една роза, жерав; били са на майката на Галка, моята баба Дора, към този момент четиресет години никой не ги бе носил. Между всичко това съществуваше безусловна и директна връзка и то бе имало смисъл и значение единствено като цяло, в общата рамка на протичащия живот, а в този момент за секунди се разпадаше.
В една книга за устройството на мозъка четох, че с цел да осъзнаеш в човешката физиономия лице, с цел да я разпознаеш като лице, е нужна не толкоз цялост от черти, колкото овал. Без овал не може: той е това, което обрисува граници към нашата история, това, което я събира в постижимо за мозъка единение. Овал може да бъде самият живот, до момента в който протича; или пък, към този момент пост мортем, свързващата линия на описа за това какво е било. Покорно, изведнъж усетило себе си като боклук, наличието на това жилище за момент се бе разчовечило и бе престанало да помни или значи каквото и да било.
Застанала над него, вършейки каквото е редно, учудвайки се какъв брой малко се е писало в този толкоз четящ дом, аз с неуверена деликатност допирах дребното словесни клавиши, налични за докосване; някакви изречения от скорошното или отдавнашното, истории за стопанина на кутрето, разпитвания по какъв начин е мъничето – моят възходящ наследник, разкази за отдалечен, от трийсетте, поход през някакви поля, бързо изпаряваща се, невъзстановима езикова тъкан.
" Аз в никакъв случай не бих споделила шикозно, единствено луксозно! " – говореше ми строго Галка, и нещо друго сходно, което към този момент не мога и да си спомня, тате за татко си, новини за приятелки, вести от съседки, новости от един доста уединен, самозахранващ се живот.
И въпреки всичко жилището е било място за писане и аз скоро научих това. Сред предметите, с които вуйна Галя не се бе разделяла до последно, за които питаше и които галеше с ръка, се оказаха неизброими томове изписани ежедневници, хроникални мемоари за всеки ден, които тя бе водила с години, нито-ден-без-ред, в наложителен, като да станеш и да се измиеш, режим. Всички те още лежаха в дървения сандък до леглото, бяха доста: изпълниха двата огромни сака, с които си ги занесох у дома, на " Банний ", и незабавно седнах да ги чета в търсене на описа, на обяснението, на овала. И ги прочетох; и странни бяха тези дневници.
–
За пристрастния четец на всякакви дневници и бележници те се разделят на две ясни категории. Има такива, в които речта е по специфичен метод настроена по този начин, че да стане публична и обясняваща – т.е., да бъде чута от външно ухо. Тетрадката се трансформира в полигон, в място за конфигуриране и трениране на външния себе си, и като някакъв дневник на Мария Башкирцева* се оказва разгърната декларация, безкраен монолог, адресиран до невидима инстанция на съчувствието.
На мен са ми забавни другият тип дневници, тези, които съставляват работен инструмент, особено направени да прилягат на ръката на тъкмо този майстор и по тази причина съвсем непригодни за непознати ръце. Работен инструмент – това е дефиниция на Сюзън Зонтаг**, която десетилетия е практикувала този род, и въпреки всичко ми се коства не напълно точна. Бележниците на Зонтаг, и освен нейните, са не просто метод да се складират хрумвания, към които следва пишещият да се върне, или да се остави бърз, от три точки етюд за случилото се – за припомняне, когато потрябва.
Това е процедура, безусловно нужна за повседневния живот на хора от избран вид: скелет, на който се крепи тяхната обвързаност към действителността и вярата им, че тя е непрекъсваема. Такива текстове имат за получател един-единствен четец – само че пък доста заинтересован; има си хас! Като отвориш тетрадката на кое да е място, се убеждаваш в личната си истинност; тя е общ брой от материални доказателства, потвърждаващи, че животът има история и дълготрайност, и най-важното – че всяка точка от твоето минало е на една ръка разстояние.
Тези неща (така богато показани в дневниците все на Зонтаг – изброяване на филми и прочетени книги, на красиви думи, изсушено като гъби кюспе от преживяното)
* Мария Константиновна Башкирцева (1858–1884) – съветска художничка, авторка на фамозен дневник, преведен на доста езици и извънредно известен в Русия при започване на ХХ век. Б. прочие
** Сюзън Зонтаг (1933–2004) – американска писателка, есеист, мъдрец. Б. ред.
съвсем в никакъв случай нямат директен излаз, последици – не се развиват в книга-статия-филм, не стават конзола или насочна точка за действителна работа. Те въобще нямат за цел да изясняват нещо на някого (освен на себе си, само че в подобен галоп и с подобен стенография, че на места е мъчно човек да възвърне какво тъкмо е имал поради писалият). Това е елементарен ледник – или, както е било преди време, хладилник, място за опазване на бързоразвалящия се артикул на паметта, територия, на която се натрупат свидетелства и потвържде ния, материални залози за невеществени връзки, в случай че се възползваме от формулата на Гончаров*.
В това има нещо неясно неприятно, та даже единствено поради несъразмерното трупане, споделям го с толкоз по-голямо съображение, тъй като и аз съм такава, и моите работни мемоари прекомерно постоянно ми наподобяват като баласт: мъртъв, непотребен товар, с който бих желала да се разделя, само че какво ще остане от мен тогава? В книгата " The Silent Woman " Джанет Малкълм** разказва един интериор, който по нещо наподобява на моя лична тетрадка – и това е леко злокобно чувство. Там, припомням си, участваха паралелно списания, книги, цялостни пепелници, прашни перуански сувенири, немити чинии и кутии от пица, кутийки, отварачки, справочници " Who Is Who ", отговарящи за точното познание, и някакви предмети, които за нищо не дават отговор, тъй като
* В " Обикновена история " И. А. Гончаров (1812–1891) евентуално е перифразирал антитезата " Музиката е невеществена щерка на материални звуци " от незавършено произведение на А. И. Херцен. Употребява се шеговито-иронично: дарове, предмети, възприемани като " залог за обич " или увещание за нечия благосклонност, общо минало и
тъй наречените Б. прочие
** Джанет Малкълм (р. 1934) – американска писателка, журналистка, образен актьор. Става дума за книгата ѝ Тhe Silent Woman: Sylvia Plath& Ted Hughes (1994). Б. ред.
от дълго време на нищо не наподобяват. За Малкълм това жилище е един тип Борхесов Алеф*, монструозна притча на истината, мешавица от неразчистени обстоятелства и версии, по този начин и неподредила се като чиста история.
–
Но дневниците на моята вуйна Галя бяха изключително особени: до момента в който ги четях, тяхната самобитна текстура - напомняща най-много мрежа от едри пчелни килийки – ставаше все по-загадъчна и все по-интересна. В моето детство на огромни художествени изложения постоянно можеше да се видят гости от един избран вид. Кой знае за какво това бяха на първо място дами, те пристъпваха от картина към картина, навеждаха се над табелките и си записваха нещо на листчета или в тетрадки.
В един миг аз разбрах, че те просто преписват там всички изложени работи, вършат си нещо като личен азбучник - съвсем нематериално копие на видяното. Тогава си мислех – защо ли им е това, до момента в който не разбрах, че описът дава заблуда за владение: изложбата щеше да се закрие и не помни, само че хартията запазваше реда на побягналите отдолу под носа им картини и статуи в техния първичен тип, както са били, не им даваше да свършат.
Галкините дневници бяха такова изреждане на ежедневните случки, учудващо в детайли – и в същото време учудващо потайно. Тя постоянно тъкмо документираше събития като часове на ставане и заспиване, заглавия на телевизионни излъчвания, брой на телефонни позвънявания и имена на събеседниците, какво е яла и какво е правила.
Онова, което виртуозно и грижливо бе заобикаляла, беше
* Борхес, Х. Л. " Алефът ". В: Смърт и компас, С., " Труд ", 2004. Прев.
Р. Хубеш. Б. ред.
наличието на деня, значимото в него. Бе писала да вземем за пример " прочетох ", само че нито дума какво е прочела и какво ѝ е дало то; и по този начин беше с всичко, от което се е състоял нейният дълъг и в детайли записан живот. Нищо, което да сочи какъв е бил този живот – нищо за себе си, нищо за другите, нищо с изключение на накъсани и подробни елементи, с летописна акуратност фиксиращи хода на времето.
Все ми се струваше, че този живот би трябвало да се подаде отнякъде – най-малко един път да се покаже, да си каже всичко. В края на краищата той се е състоял от интензивно четене, а значи и от мислене, и от безшумно шупване на разнопосочни прищявки и обиди, които за моята вуйна означаваха доста и я владееха дълго. Все нещо от това е трябвало да се резервира, да се прояви – като ядосан абзац, с който вуйна Галя да каже на този свят и на нас, неговите представители, цялата истина, всичко, което мисли.
Но в тетрадките нямаше нищо такова. Имаше оттенъци и полутонове на смисъл, имаше някакви гънки в текста, където бе подала нос страстта – " ура " в полето, когато сме се обаждали по телефона баща или аз, няколко не прекомерно ясни горчиви изречения по отношение на годишнините на родителите ми. И общо взето толкова. Сякаш основната задача на всяка бележка, на всеки годишно запълван том е била точно да остави несъмнено удостоверение за външния си живот – а същинския, вътрешния, да остави прикрит. Да покаже всичко. Да скрие всичко. Да се пази постоянно.
Какво толкоз е ценяла в тези тетрадки? Защо до сетния си ден ги е държала до себе си, страхувала се е да не изчезнат и е молела да ги реалокират по-наблизо? Може би писаният текст, подобен, какъвто се е получил, а той се е получил като роман за самотата и незабележимото вдлъбване в небитието, въпреки всичко е имал за нея силата на обвинително умозаключение – светът и ние е трябвало да прочетем всичко това и да разберем най-накрая какъв брой зле сме постъпили с
нея.
Или, необичайно е да се намерения, само че дали в тези нищожни събития за нея не се е съхранявало някакво вещество на насладата, което, отново за нея, е било значимо да обезсмърти, да го внесе в категорията на ръкописите, които не горят – и приказват, без въобще да се пробват да свидетелстват? Ако е по този начин, съумяла е.
11 октомври 2002
Пак от противоположното. Сега е 1:45. Току-що накиснах пешкирите и нощниците и други каквото трябваше, с изключение на тъмните. Чаршафите по-късно. Преди това прибрах всичко от балкона. Навън е 3°С, ами в случай че зеленчуците измръзнат! Обелих тиквата и към този момент – на части в кутия, ще ги замразя. Много постепенно става всичко! Докато вървеше празничното предаване по РТР, за два часа свърших тая работа, хем и още време лиши. Преди това чай с мляко.
От 16 до 18 спах, не можех да не дремна малко. Пре- ди това се обади Т. В. за телефона на " Войковская ". А неговото позвъняване преди 12: работи ли тв приемникът? А от сутринта той не работи на нито един канал. Станах към 8, когато Серьожа (наемателят – М. С.) се къпеше, а след 9, след дълги мерки, излязох. Автобусът No3 пристигна в 9:45, дълго го чакахме.
Трябваше да стигна до 171-ви. Навсякъде към този момент имаше тълпи и всичко се бавеше. " Уралская ", автогарата, вестници. Но пък купих тиква, за пръв път виждах този сезон, и моркови. Бях си у дома към 12. Исках да виждам " Коломбо ". А през нощта, след 1:45, си премерих кръвното, взех клофелин, изчаках да спадне, с цел да взема още медикаменти. А откакто се мотах двайсет минути, не можах да го премеря и си легнах чак 3 часа.
8 юли 2004
От сутринта – прекрасен безоблачен ден, размина се без дъжд. Сутринта пих кафе с кондензирано мляко и към 11 отидох на " Алтайская ". Там заварих тълпа и седях доста дълго, до 13, край езерцето, гледах зеленината, облаците, небето, пях и ми беше толкоз хубаво!
По алеите хората разхождаха кучета, возеха дечица в колички, цели групи се печаха по бански, почиваха си и се веселяха. Платих към този момент без опашка, купих извара и се потътрих към къщи. Пред новото учебно заведение е луксозно озеленено – високи шубраци, шипки – необикновено красиво! А на шосето хлапаци си играеха в потрошен автомобил. Имаха една пластмасова бутилка, цялостна догоре с някакви зелени шушулки. Били ядливи.
11 октомври 2005
Не можах да дремя, не ми се ставаше, не ми се мърдаше, нищо не ми се правеше... В 10:40 прибрах пощата, отново легнах. Света пристигна скоро, мъдро момиче, ей – пазари по-добре от мен! Пих чай и лежах през целия ден. Благодарих на Вл. Вас. за пощата!... Боброва ми звънна след 12. Пристигнала в четвъртък... Обадих се до 79-а на Морозко, на Ира от ЦСО, вечерта – на Юрчук. Докато вървеше някакво телевизионно предаване, прибрах прането от стола. Легнах си в 23:30. Горещо. Облякох поличката на Тоня. " Сив, прозрачен, никому непотребен живот. " Следобед – чай, вечерта – кафе! Никакъв вкус!
И въпреки всичко там имаше една записка, която не приличаше на останалите, от 17 юни 2005 година:
беше на останалите, от 17 юни 2005 година:
Сутринта се обадих на Сима. После извадих албума. Разбира се, изтръсках всички фотоси и дълго ги преглеждах. Не бях гладна, а това занятие доста ме натъжи, просълзи ме, беше горест и по отминалото време, и по всички, които ги няма, и по моя малоумен, по-точно непотребен живот, по празнотата в душата ми... Искаше ми се да се не помни. И още веднъж си легнах и през целия ден, да се чудиш просто по какъв начин, спах, съвсем не станах чак до вечерта, до 20 часа, когато пих мляко, спуснах завесите, още веднъж си легнах и този сън, който ме откъсваше от действителността, продължи.
Сънят е избавление.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1095)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ