Откъс от "Убийството на Командора" на Харуки Мураками
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Убийството на Командора ", с създател Харуки Мураками, възложен от Издателство " Колибри "
Излиза от щемпел дълго чаканият нов разказ на Харуки Мураками " Убийството на Командора " - самобитен писателски поклон пред шедьовъра на Ф. С. Фицджералд " Великият Гетсби "!
" Убийството на Командора " е магична сага за обич и самотност, за разрушителността на войната и съзидателната мощ на изкуството.
Измамно семплото изложение показва млад портретист, зарязан от брачната половинка си, който напуща Токио и се настанява в планинския дом на фамозния художник Томохико Амада. След като открива в мансардата на къщата незнайна картина на маестрото и се потапя в света на операта, младият художник несъзнателно задейства поредност от тайнствени събития и благодарение на старинно звънче и на материалното проявяване на една Идея се насочва в отвъдна действителност, обитаема с подли двойни метафори. Помагат му екстравагантен богат предприемач и проницателно тринайсетгодишно момиче.
Вече няколко десетилетия Харуки Мураками е съвършеният дипломат на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа и се продават в милионни тиражи. Освен че е публицист с ослепителен, различим почерк, притежател на няколко международни литературни награди, той е бележит преводач и " фанатик " на тематика джаз. Последното вероятно изяснява ониризма и полифоничната кройка на множеството му творби. " Гардиън " дефинира създателя на " Спутник, моя обич ", " Норвежка гора " и " Кафка на плажа " като един от най-авторитетните представители на постмодернизма. Сборниците " Мъже без дами " и " Изчезването на слона " са удостоверение, че разказваческата заложба на Мураками не признава жанрови граници.
превод Надежда Розова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка ту к
Харуки Мураками – " Убийството на Командора ", Откъс
Ако повърхността е замъглена
От май до началото на идната година живях на планински връх покрай началото на тясна котловина. Дълбоко в долината през лятото валеше безспирно, само че отвън нея нормално беше слънчево с помощта на югозападния океански бриз. В долината навлизаха влажни облаци, тласкани от вятъра, и носеха дъжд, а след това се плъзгаха нагоре по скатовете. Къщата беше издигната навръх лимита, по тази причина постоянно начело беше слънчево, а откъм гърба валеше проливно. Отпърво това ме смущаваше, само че когато привикнах, го намирах за естествено.
Над близките планини бяха провиснали разпокъсани облаци. Задуха ли вятър, те се рееха несигурно над планинските скатове като бродещи духове от предишното в търсене на изгубени мемоари. Чистият бял дъжд като дребен снежец се вихреше беззвучно напразно и защото бризът в никакъв случай не утихваше, даже през лятото не пусках климатик. Къщата беше остаряла и дребна, само че откъм гърба имаше просторна градина. Оставиш ли я без грижи, в нея избуяваха зелени плевели и се заселваше семейство котки. Когато идваше градинар да окоси тревата, котките се местеха другаде.
Вероятно на показ се усещаха застрашени. Семейството се състоеше от стара котка на линии и трите ѝ котенца. Майката беше слаба и гледаше свъсено, все едно животът ѝ беше поднесъл неприятен чоп.
Къщата се намираше на планински връх и когато изляза на терасата и се обърна на югозапад, сред дърветата провиждах океана. От там изглеждаше като вода в чиния, дребна порция от големия Пасифик. Мой прочут сътрудник по недвижими парцели ми изясни, че даже да се вижда напълно малко от океана, както от моята къща, това оказва голямо значение върху цената на парцела.
Не че ми пукаше за морската панорама. Отдалеч линията вода приличаше просто на непрозрачен пай олово. Не проумявах за какво хората толкоз държат да виждат океана. Предпочитах да се любувам на заобикалящите ме планини. Възвишенията отвъд долината се променяха непрестанно, преобразяваха се според от сезона и времето, а на мен това многообразие в никакъв случай не ми омръзваше.
По това време със брачната половинка ми бяхме прекратили брака си и документите за развода бяха подписани, само че след това се случиха всякакви неща и ние си дадохме втори късмет като съпрузи.
Не мога да го обясня. Причината и следствията убягват даже на директно забърканите, само че в случай че би трябвало да обобщя в резюме, ще прибягна до извънредно изтърканото пояснение, че двамата се " сдобрихме ". Обаче деветмесечната разлъка преди още веднъж да станем съпрузи (с други думи, след разпадането на първия ни опит за семейство и началото на втория), зееше като бездънен канал на провлак.
Девет месеца Нямах визия дълга или къса разлъка е това. По-късно, обърнех ли взор обратно, от време на време ми се струваше, че е траяла цяла безкрайност, само че пък и като че ли бе отлетяла за момент. Усещанията ми се променяха в другите дни. Когато хората снимат нещо, постоянно поставят до него кутия цигари, с цел да основат визия за действителната му величина, единствено че условната кутия цигари до облиците в паметта ми се уголемяваше и смаляваше според от настроението ми в съответния миг.
Подобно на предметите и събитията, които непрестанно се трансформират, или пък назад на тях, нещо, което би трябвало да бъде стабилно мерило в рамката на паметта ми, като че ли непрекъснато се видоизменяше.
Не се пробвам да внуша, че всичките ми мемоари бяха случайни, че се разширяваха или свиваха безсистемно. Животът ми в съществени линии беше спокоен, открит и в по-голямата си част разумен. Онези девет месеца обаче бяха разнообразни – време на непонятен безпорядък и комплициране. Периодът беше изключение във всеки смисъл на думата, не приличаше на различен през живота ми – като че ли бях плувец в умерено море, ненадейно попаднал във въртоп.
Може би заради тази причина, замисля ли се за това време (досетили сте се, че всичко се случи преди няколко години), смисъла, гледната точка и връзките сред събитията от време на време са променливи и в случай че откъсна очи от тях даже за секунда, поредността, в която ги виждам, бързо се оказва сменена от нещо друго.
Все отново тук се стремя да направя най-хубавото по силите си и да предложа пореден и логически роман. Усилието може да се окаже безплодно, само че все пак ми се желае да се придържам компактно към хипотетичното мерило, което съм съумял да си изградя. Като беззащитен плувец, който се носи по водата, вкопчен в парче дърво.
Когато се реалокирах в онази къща, на първо време си купих евтина кола на остаряло. Предишната безусловно я помлях и я дадох за скрап, по тази причина се наложи да си взема нова. В покрайнините на града, изключително в случай че живееш самичък в планината, ти би трябвало кола, с цел да си пазаруваш. Отидох в автокъща за тойоти втора употреба и си купих доста преференциално корола комби. Търговецът дефинира цвета като бледосиньо, само че на мен ми подсещаше бледината на болник.
Колата беше единствено на трийсет и пет хиляди километра, само че беше аварирала, по тази причина бяха понижили цената значително. Направих пробна обиколка, спирачките и гумите ми се сториха наред. Не имах намерение да я карам доста по автомагистралата, по тази причина реших, че ще свърши работа.
Наел бях къщата от Масахико Амада. Учихме дружно в художествената академия. Беше с две години по-голям от мен и един от малцината, с които се разбирах добре, по тази причина се виждахме от време на време и откакто завършихме. Той се отхвърли да става художник и работеше в рекламна организация като графичен дизайнер. Когато научи, че с жена ми сме се разделили, че аз съм напуснал дома си и нямам покрив над главата, той ми сподели, че къщата на татко му е свободна, и предложи да се настаня там и да се грижа за нея.
Баща му беше Томохико Амада, прочут художник на японска живопис. Къщата (в която имаше и ателие) се намираше в планината край Одавара, а след гибелта на брачната половинка си татко му беше живял в нея самичък десетина години. Напоследък обаче страдал от деменция и го настанили в първокласна клиника в Идзу Коген. От няколко месеца къщата стояла празна.
– На върха на едно нагорнище е и в близост няма нищо, местоположението сигурно не е най-удобното, само че е безшумно. Гарантирам ти – сподели Масахико. – Идеална конюнктура за изобразяване. Нищо няма да те разсейва.
Наемът беше алегоричен.
– Ако къщата е празна, ще се разпадне, боязън ме е и да не влязат крадци или да стане пожар. За мен ще бъде една грижа по-малко. Знам, че ще ти бъде неудобно да не плащаш наем, по тази причина ще ти желая ниска сума, при едно изискване – че може да се наложи да те помоля да напуснеш с доста малко предупреждение.
Съгласих се. Всичките ми притежания се побираха в багажника на дребен автомобил и в случай че Масахико ме помолеше да напусна, още на идващия ден щях да се изнеса. Нанесох се в къщата при започване на май, незабавно след празниците от Златната седмица. Къщата беше едноетажна сграда в западен жанр, приличаше повече на уютна вила, само че сигурно беше задоволително просторна за самичък човек.
Намираше се на върха на приблизително високо нагорнище, заобиколена беше от гори и даже Масахико не беше сигурен тъкмо до каква степен се простира парцелът. В задната градина растяха високи борове с дебели клони, разперени във всички направления. Тук-там имаше камъни за прекосяване и прелестен банан до японски каменен фенер.
Масахико беше прав, че мястото е умерено. Обаче в този момент, като се замисля, не бих споделил, че нямаше какво да ме разсейва.
През осемте месеца, откакто се разделих със брачната половинка си и живях в онази котловина, спах с две други дами, освен това омъжени. Едната беше по-млада от мен, другата – по-възрастна. И двете бяха в курса по изобразяване, който водех.
Когато усетих, че моментът е подобаващ, ги поканих да спят с мен (нещо, което нормално не върша, тъй като съм доста нерешителен и тези работи не са ми присъщи). Те не ми отхвърлиха. Не съм сигурен за какво, само че не изпитвах съвсем никакви скрупули – преди време ми се струваше закономерно. Не ме мъчеше виновност, че съм поканил свои ученички да вършат секс с мен. Струваше ми се нещо напълно нормално – като да попиташ минувач какъв брой е часът.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1085)
Излиза от щемпел дълго чаканият нов разказ на Харуки Мураками " Убийството на Командора " - самобитен писателски поклон пред шедьовъра на Ф. С. Фицджералд " Великият Гетсби "!
" Убийството на Командора " е магична сага за обич и самотност, за разрушителността на войната и съзидателната мощ на изкуството.
Измамно семплото изложение показва млад портретист, зарязан от брачната половинка си, който напуща Токио и се настанява в планинския дом на фамозния художник Томохико Амада. След като открива в мансардата на къщата незнайна картина на маестрото и се потапя в света на операта, младият художник несъзнателно задейства поредност от тайнствени събития и благодарение на старинно звънче и на материалното проявяване на една Идея се насочва в отвъдна действителност, обитаема с подли двойни метафори. Помагат му екстравагантен богат предприемач и проницателно тринайсетгодишно момиче.
Вече няколко десетилетия Харуки Мураками е съвършеният дипломат на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа и се продават в милионни тиражи. Освен че е публицист с ослепителен, различим почерк, притежател на няколко международни литературни награди, той е бележит преводач и " фанатик " на тематика джаз. Последното вероятно изяснява ониризма и полифоничната кройка на множеството му творби. " Гардиън " дефинира създателя на " Спутник, моя обич ", " Норвежка гора " и " Кафка на плажа " като един от най-авторитетните представители на постмодернизма. Сборниците " Мъже без дами " и " Изчезването на слона " са удостоверение, че разказваческата заложба на Мураками не признава жанрови граници.
превод Надежда Розова
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка ту к
Харуки Мураками – " Убийството на Командора ", Откъс
Ако повърхността е замъглена
От май до началото на идната година живях на планински връх покрай началото на тясна котловина. Дълбоко в долината през лятото валеше безспирно, само че отвън нея нормално беше слънчево с помощта на югозападния океански бриз. В долината навлизаха влажни облаци, тласкани от вятъра, и носеха дъжд, а след това се плъзгаха нагоре по скатовете. Къщата беше издигната навръх лимита, по тази причина постоянно начело беше слънчево, а откъм гърба валеше проливно. Отпърво това ме смущаваше, само че когато привикнах, го намирах за естествено.
Над близките планини бяха провиснали разпокъсани облаци. Задуха ли вятър, те се рееха несигурно над планинските скатове като бродещи духове от предишното в търсене на изгубени мемоари. Чистият бял дъжд като дребен снежец се вихреше беззвучно напразно и защото бризът в никакъв случай не утихваше, даже през лятото не пусках климатик. Къщата беше остаряла и дребна, само че откъм гърба имаше просторна градина. Оставиш ли я без грижи, в нея избуяваха зелени плевели и се заселваше семейство котки. Когато идваше градинар да окоси тревата, котките се местеха другаде.
Вероятно на показ се усещаха застрашени. Семейството се състоеше от стара котка на линии и трите ѝ котенца. Майката беше слаба и гледаше свъсено, все едно животът ѝ беше поднесъл неприятен чоп.
Къщата се намираше на планински връх и когато изляза на терасата и се обърна на югозапад, сред дърветата провиждах океана. От там изглеждаше като вода в чиния, дребна порция от големия Пасифик. Мой прочут сътрудник по недвижими парцели ми изясни, че даже да се вижда напълно малко от океана, както от моята къща, това оказва голямо значение върху цената на парцела.
Не че ми пукаше за морската панорама. Отдалеч линията вода приличаше просто на непрозрачен пай олово. Не проумявах за какво хората толкоз държат да виждат океана. Предпочитах да се любувам на заобикалящите ме планини. Възвишенията отвъд долината се променяха непрестанно, преобразяваха се според от сезона и времето, а на мен това многообразие в никакъв случай не ми омръзваше.
По това време със брачната половинка ми бяхме прекратили брака си и документите за развода бяха подписани, само че след това се случиха всякакви неща и ние си дадохме втори късмет като съпрузи.
Не мога да го обясня. Причината и следствията убягват даже на директно забърканите, само че в случай че би трябвало да обобщя в резюме, ще прибягна до извънредно изтърканото пояснение, че двамата се " сдобрихме ". Обаче деветмесечната разлъка преди още веднъж да станем съпрузи (с други думи, след разпадането на първия ни опит за семейство и началото на втория), зееше като бездънен канал на провлак.
Девет месеца Нямах визия дълга или къса разлъка е това. По-късно, обърнех ли взор обратно, от време на време ми се струваше, че е траяла цяла безкрайност, само че пък и като че ли бе отлетяла за момент. Усещанията ми се променяха в другите дни. Когато хората снимат нещо, постоянно поставят до него кутия цигари, с цел да основат визия за действителната му величина, единствено че условната кутия цигари до облиците в паметта ми се уголемяваше и смаляваше според от настроението ми в съответния миг.
Подобно на предметите и събитията, които непрестанно се трансформират, или пък назад на тях, нещо, което би трябвало да бъде стабилно мерило в рамката на паметта ми, като че ли непрекъснато се видоизменяше.
Не се пробвам да внуша, че всичките ми мемоари бяха случайни, че се разширяваха или свиваха безсистемно. Животът ми в съществени линии беше спокоен, открит и в по-голямата си част разумен. Онези девет месеца обаче бяха разнообразни – време на непонятен безпорядък и комплициране. Периодът беше изключение във всеки смисъл на думата, не приличаше на различен през живота ми – като че ли бях плувец в умерено море, ненадейно попаднал във въртоп.
Може би заради тази причина, замисля ли се за това време (досетили сте се, че всичко се случи преди няколко години), смисъла, гледната точка и връзките сред събитията от време на време са променливи и в случай че откъсна очи от тях даже за секунда, поредността, в която ги виждам, бързо се оказва сменена от нещо друго.
Все отново тук се стремя да направя най-хубавото по силите си и да предложа пореден и логически роман. Усилието може да се окаже безплодно, само че все пак ми се желае да се придържам компактно към хипотетичното мерило, което съм съумял да си изградя. Като беззащитен плувец, който се носи по водата, вкопчен в парче дърво.
Когато се реалокирах в онази къща, на първо време си купих евтина кола на остаряло. Предишната безусловно я помлях и я дадох за скрап, по тази причина се наложи да си взема нова. В покрайнините на града, изключително в случай че живееш самичък в планината, ти би трябвало кола, с цел да си пазаруваш. Отидох в автокъща за тойоти втора употреба и си купих доста преференциално корола комби. Търговецът дефинира цвета като бледосиньо, само че на мен ми подсещаше бледината на болник.
Колата беше единствено на трийсет и пет хиляди километра, само че беше аварирала, по тази причина бяха понижили цената значително. Направих пробна обиколка, спирачките и гумите ми се сториха наред. Не имах намерение да я карам доста по автомагистралата, по тази причина реших, че ще свърши работа.
Наел бях къщата от Масахико Амада. Учихме дружно в художествената академия. Беше с две години по-голям от мен и един от малцината, с които се разбирах добре, по тази причина се виждахме от време на време и откакто завършихме. Той се отхвърли да става художник и работеше в рекламна организация като графичен дизайнер. Когато научи, че с жена ми сме се разделили, че аз съм напуснал дома си и нямам покрив над главата, той ми сподели, че къщата на татко му е свободна, и предложи да се настаня там и да се грижа за нея.
Баща му беше Томохико Амада, прочут художник на японска живопис. Къщата (в която имаше и ателие) се намираше в планината край Одавара, а след гибелта на брачната половинка си татко му беше живял в нея самичък десетина години. Напоследък обаче страдал от деменция и го настанили в първокласна клиника в Идзу Коген. От няколко месеца къщата стояла празна.
– На върха на едно нагорнище е и в близост няма нищо, местоположението сигурно не е най-удобното, само че е безшумно. Гарантирам ти – сподели Масахико. – Идеална конюнктура за изобразяване. Нищо няма да те разсейва.
Наемът беше алегоричен.
– Ако къщата е празна, ще се разпадне, боязън ме е и да не влязат крадци или да стане пожар. За мен ще бъде една грижа по-малко. Знам, че ще ти бъде неудобно да не плащаш наем, по тази причина ще ти желая ниска сума, при едно изискване – че може да се наложи да те помоля да напуснеш с доста малко предупреждение.
Съгласих се. Всичките ми притежания се побираха в багажника на дребен автомобил и в случай че Масахико ме помолеше да напусна, още на идващия ден щях да се изнеса. Нанесох се в къщата при започване на май, незабавно след празниците от Златната седмица. Къщата беше едноетажна сграда в западен жанр, приличаше повече на уютна вила, само че сигурно беше задоволително просторна за самичък човек.
Намираше се на върха на приблизително високо нагорнище, заобиколена беше от гори и даже Масахико не беше сигурен тъкмо до каква степен се простира парцелът. В задната градина растяха високи борове с дебели клони, разперени във всички направления. Тук-там имаше камъни за прекосяване и прелестен банан до японски каменен фенер.
Масахико беше прав, че мястото е умерено. Обаче в този момент, като се замисля, не бих споделил, че нямаше какво да ме разсейва.
През осемте месеца, откакто се разделих със брачната половинка си и живях в онази котловина, спах с две други дами, освен това омъжени. Едната беше по-млада от мен, другата – по-възрастна. И двете бяха в курса по изобразяване, който водех.
Когато усетих, че моментът е подобаващ, ги поканих да спят с мен (нещо, което нормално не върша, тъй като съм доста нерешителен и тези работи не са ми присъщи). Те не ми отхвърлиха. Не съм сигурен за какво, само че не изпитвах съвсем никакви скрупули – преди време ми се струваше закономерно. Не ме мъчеше виновност, че съм поканил свои ученички да вършат секс с мен. Струваше ми се нещо напълно нормално – като да попиташ минувач какъв брой е часът.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1085)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ