Откъс от сборника "Жената на писателя" на Георги Тенев
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от сборника " Жената на писателя " с създател Георги Тенев, възложен от Издателство " Колибри ".
Авторът на " Български рози " и " Партиен дом " Георги Тенев се завръща със сборника " Жената на писателя ", пример за мощна, безкомпромисна литература!
Това не са разкази, а разкази-трилъри. Романс в прегръдка с неоготика, истории за модерни грехове и подвизи на тялото и духа. " Жената на писателя " е искрено политическа, предизвикателна в жанрово отношение книга, безмилостно изправяща читателя пред сюрреалистичното огледало, в което се отразяват българските рецесии от последните години.
Между кориците се подвизават романтици и мракобесници, антигерои и представители на висшия църковен клир, шпиони и съвременни феодали, рано пораснали деца и нежни любовни двойки... Болезнено отекващи, майсторски изпипани разкази, следващо доказателство за острата обществена сензитивност на създателя.
Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК " Константин-Кирил Философ " и Софийския университет " Св. Климент Охридски ", по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите " Партиен дом " (Награда за български разказ на годината на фондация " ВИК ", 2007), " Кристо и свободната обич ", " Господин М. ", " Български рози " и на сборника с разкази " Свещена светлина " (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Георги Тенев – " Жената на писателя ", алманах с разкази
Откъс от описа " Негово Светейшество "
...В мъгливия правоъгълник на отворената врата се издигат кълбета пара. Пръстите на Олечка са изранени в този момент от химикалите и горещата вода.
Негово Светейшество не че не изпитва горест, не че не напират сълзи в очите му, само че колкото тъжно, толкоз и сладостно му става.
Олечка беше почнала да го учи на съветски, първите стотина думи. Може да се каже, че тя бе повода за кариерата му като преводач и богослов. Оттам беше почнало. В дома на свещеника съветски никой не беше учил. Църковнославянският, на който се пееше и бе написан Псалтирът, богослужебният език, беше непосредствен с езика на руснаците, и въпреки всичко. За Наум, за Атанас тогава, съветският беше език, приближаващ от детско гласче, звънтящ: " головка ", " ветерок ", " клад ", " глаза ", " летит ", " солнце ", " девушка "...
След това той вървеше все по детските стъпки, даже след това, когато се задълбочи в съветското богословие. А то му се отвори като разлистена книга. Не беше ли всичко с помощта на първите уроци на Олечка сред черешите, в разградените овощни градини на брега на реката? Топлите протяжни и незалязващи вечери. Лятото в годината на Народния съд, когато овдовялата майка на Атанас отпъждаше детето от къщи, с цел да не я слуша по какъв начин плаче, забила глава върху китеника на бащиното му легло. Майката лежеше като куп черни облекла под иконата с кандило, което към този момент съвсем не палеше. От боязън, че ще строшат прозорците им, като видят светлинка, диря от живот. А и от сиромашия. Дървено масло към този момент въобще нямаха.
Трябваше ли да се разделят с Олечка? Краят на света беше ли причина и те да се отделят? Възможно ли e равновесието да продължава постоянно?
Бащата беше в пандиза по това време. В лятото след Страшния съд. Какво помнеше Негово Светейшество от своя татко? Малко и спорадично е, един неясен бащин портрет. Ръце с едри пръсти, загрубяла кожа, необятни длани. Черна плетена броеница постоянно там, на лявата китка. Обувките на татко си също помнеше, зиме и лете все същите. В студовете и поледицата той нахлузваше над тях плетен пълен чорап, с цел да не се пързалят. За огромните калища слагаше гумените галоши.
Кожените обувки на татко му дълго време бяха фантазия за дребния Атанас. Негови лични му купиха чак в осми гимназиален клас. Помнеше брадата на татко си, черна в профил на бузите, побеляла изпод, под устните и на брадичката. Помнеше ушите на баща си, прищипнати в крайчетата, които той обичаше да стиска с дребните си пръстчета, дребни, само че рискови, когато се нахвърляше ненадейно от засада. Не помнеше тъкмо растежа на татко си. Не би могъл да каже невисок ли беше, или висок.
За носа и устните – никакъв спомен. Помнеше отчетливо едни стъпки на татко си в снега. Малкият Атанас вървеше тогава след него. Стъпка след стъпка. " Ходи в моите дири ", сподели един път татко му. Тези стъпки не беше не запомнил, дупките в дълбокия компактен сняг, на които не се виждаше дъното. Помнеше още благословението на трапезата преди ястие. Пазеше нагръдния кръст на татко си. В един миг и тази благосъстоятелност му натежа и подари кръста на Историческия музей в Сливен.
Там пазеха портрет на татко му като боен духовник, рисуван на фронта от Константин Щъркелов. Поставиха кръста във витрината под пастелния портрет. Отец Сивриев гледаше от изображението с живи очи, брадата му беше към момента напълно черна. Млад човек в униформа без пагони, с епитрахил през врата.
Поохлузен и гладен, само че жилест и жив. Мъж, който е надалеч от късните години и достолепието на свещеноиконом, с каквото се беше сдобил малко преди да отиде на Страшния съд. Този същият кръст, в този момент във витрината, бяха го върнали от пандиза през 1945-а дружно с дребното походно Евангелие. Не можело задържаният да задържи железни предмети и книги, по този начин споделили на майката на Атанас.
На Негово Светейшество не му е обещано да познае старческата самотност. Не и онази на родителите, които се въртят към мълчащия телефон, наглеждат през посивелия прозорец пътя, по който не идват децата им. Патриархът постоянно е заобиколен с имена, с лица, той има сериозен лист. Да не си дарен с наследници, да нямаш към този момент живи родственици, само че да имаш толкоз доста имена и отговорности, свързани с тях, помени, годишнини. Пет години след възкачването си на най-високия трон патриархът избра да следва Антиохийския правилник от IV век.
* * *
– Ето ме. Помниш ли ме?
Той гледа дамата и тя го гледа. Мълчи. Негово Светейшество чува някаква позната ария от заведението наоколо. Разпознава ли песента? Не би могло да я е чувал различен път, това е танцова музика. Или по-точно рокмузика. На Негово Светейшество не му доближава подготвеност, с цел да дефинира песента като балада. Но това е балада. Далечно и непознато нещо, недопустимо за реда и тишината, в които живее патриархът. Може би на път, в залите на аерогарите, някой инцидентен ден...
Станало е съвпадане, при което тази мелодия се е прилепила в паметта му, без той да разбере. Или самата памет го лъже. Жената го гледа – с вързопчето пране в ръце. Колко надалеч е това време, войната. И през Втората, както и през Първата война, до момента в който силите на остарелия и новия свят си разпределяха картата, приютите се пълнеха и изпразваха с ужасна експедитивност. Такава скорост може да реализира единствено гибелта. Тази жена не е рускинчето. Малката Олечка си е отишла от света доста от дълго време.
А Наум не е знаел. Не е добавил името ѝ към другите имена на покойници, които загатва всеки ден в молитвата си. Затова ли пристигна тук? Тази паника ли го подвигна на крайник и го накара да бяга, прикрит в непозната дреха? Всъщност името на Олечка не може да бъде добавено към лист. С него може единствено да се стартира. После той би спрял, би се препънал, би секнал вътрешният му глас. Туберкулозата беше доста страшна и открадна доста деца по време на войните и по-късно. Недохранени деца, малчугани без фамилии, най-много тях.
Да, Наум схваща, че бърка, че се е заблудил. Това не е тя. Било е наивно дори да го допуска. И тогава в сърцето му става празно и неистинско, като че ли и въздухът, който вдишва, и светлината, която влиза в очите му, е лъжлива. Някакъв лъжовен пейзаж, лукаво изместен пред погледа, с цел да закрие същинския свят. И не е даже съзнателна машинация, не е капан, подложен от нещо или някого, а елементарен феномен на естествената случайност.
Фрагмент от хаоса на света. Видял е несъществуващи очертания, нещо познато върху силуета на изцяло непознатото. Краят го чака, споделила му е ненадейно вечността със своя глас, леден и отдалечен. " Краят те чака ", повтаря си мислено Наум, преповтаря още веднъж и още веднъж това, до момента в който крачи с вдървени стъпки назад. Прибира се. Дори не вижда паниката пред централния вход на болничното заведение, където тази заран е паркиран черният мерцедес на Светия Синод. В отделението към този момент са се разтревожили, че Негово Светейшество не дава отговор, а вратата е заключена от вътрешната страна и даже май подпряна с нещо.
* * *
Бяха му звънели към този момент седем пъти по вътрешния телефон. Тогава им хрумна да погледнат от другата страна на постройката, където са терасите на стаите. Видяха прозореца с пердето, спуснато доникъде, видяха и отворената врата към балкона. С надигане на пръсти вътре мярнаха, по този начин най-малко им се стори, тъмната фигура на остарелия мъж, облечен в расото. Ужасиха се, без да знаят от какво. Възложиха задачата на най-младия асистент на секретаря, преди малко приключил семинарист с ниско остриган врат.
Момъкът, крепко момче от Карлово, се изкачи по стъпалата от врачански камък. Когато се озова на края на терасата, спря. Обърна се нерешително, само че изпод протосингелът и секретарят на Синода му даваха знаци да не се мае, а да продължава. Момчето пристъпи към вратата. " Ваше Светейшество, дядо Науме, отче свети... ", повтаряше си младежът думите, които трябваше да каже. Но тъкмо от тоя идващ момент и от тези реплики го беше най-вече боязън, тъй като едно е да похлопаш, а друго е и да би трябвало нещо да приказваш. Семинаристът пристъпи към открехнатата врата.
Стаята бе огромна, само че Наум беше покрай прозореца, така че младежът незабавно го разпозна. Спря се. Това ли било? Патриархът бе коленичил и се молеше. Момчето се обърна, погледна към двора. Отдолу чифтове очи чакаха да им извести какво става там вътре.
Но патриархът не се молеше. Той препрочиташе страница, записана в дневника му. Накрая дръпна хартията и листът се откъсна. Прегъна го, пръстите му леко трепереха като от мраз. Прибра листа под расото си. Тази страница можеше и да не остава в синодалния списък. Защото другояче всичко щеше да отиде там, рано или късно. Наследството, написано от патриарсите, писма, персонални и служебни, се пазеха. Някой ден щеше да пристигна времето да приберат архива и на Наум в стаята с дървени лавици. В Константинопол го правели след петнайсет години, в Александрия – след петдесет. Сега нямаше твърдо предписание, само че някой ден и това щеше да стане. Какъвто и да бе изходът от кардиограмата, от ангиографията, от консултациите, за които го чакаха с неспокойствие. Все едно, всичко е в Божиите ръце. Бог не боледува от заболяването на времето.
За да опише на някого, би трябвало някой да повярва. Изповедник на патриарха е монахът Инокентий, само че даже и той не знае за книгата. Патриархът самичък написа книга, събира я от години. Това са елементи от дневника, който беше почнал да води още като семинарист. И след това бе траял, към този момент повече от шест десетилетия. В нея разказва работата си, преводите, науката, обобщи новопрочетените книги. Там са стиховете, за които не подозира никой.
Знае ли се какво направи Наум тези дни, откакто излезе от болничното заведение? Той самият събра една тънка брошура. Сложи ѝ заглавие и име на създателя, само че не своето. Надписа я като превод, един нов труд от Авенагор Морадзе. Никой в издателството " Витезда " нямаше да се усъмни и нямаше да ревизира изворите. Авенагор е стихотворец от Иверия, живял през 30-те години на XX век. След всички деликатно готови от Наум студии, след педантично направените преводи през годините, препрочетени и редактирани от самия него по два и три пъти, в този момент за първи път си служеше с машинация. Макар и това да не беше машинация и шикалкавене. Откакто бе патриарх, той пишеше и подписваше само патриаршеските послания, проповедите си, изказванията, когато в редки случаи се постановяваше гласът му да прозвучи по малкия екран.
Потърсете тази книга. Казва се " Олечка ".
А същинската Олечка? Тя беше заровена в дребен ковчег от тънки дъски, небоядисани, с пирографиран кръст на капака. Когато се бе запътил към мърлявата фасада на пералнята в загърбения заден двор на Медицинската академия, воден от странна непостижимост, Негово Светейшество не знаеше, той въобще не знаеше, че една душа го чака.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (773)
Авторът на " Български рози " и " Партиен дом " Георги Тенев се завръща със сборника " Жената на писателя ", пример за мощна, безкомпромисна литература!
Това не са разкази, а разкази-трилъри. Романс в прегръдка с неоготика, истории за модерни грехове и подвизи на тялото и духа. " Жената на писателя " е искрено политическа, предизвикателна в жанрово отношение книга, безмилостно изправяща читателя пред сюрреалистичното огледало, в което се отразяват българските рецесии от последните години.
Между кориците се подвизават романтици и мракобесници, антигерои и представители на висшия църковен клир, шпиони и съвременни феодали, рано пораснали деца и нежни любовни двойки... Болезнено отекващи, майсторски изпипани разкази, следващо доказателство за острата обществена сензитивност на създателя.
Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК " Константин-Кирил Философ " и Софийския университет " Св. Климент Охридски ", по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите " Партиен дом " (Награда за български разказ на годината на фондация " ВИК ", 2007), " Кристо и свободната обич ", " Господин М. ", " Български рози " и на сборника с разкази " Свещена светлина " (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Георги Тенев – " Жената на писателя ", алманах с разкази
Откъс от описа " Негово Светейшество "
...В мъгливия правоъгълник на отворената врата се издигат кълбета пара. Пръстите на Олечка са изранени в този момент от химикалите и горещата вода.
Негово Светейшество не че не изпитва горест, не че не напират сълзи в очите му, само че колкото тъжно, толкоз и сладостно му става.
Олечка беше почнала да го учи на съветски, първите стотина думи. Може да се каже, че тя бе повода за кариерата му като преводач и богослов. Оттам беше почнало. В дома на свещеника съветски никой не беше учил. Църковнославянският, на който се пееше и бе написан Псалтирът, богослужебният език, беше непосредствен с езика на руснаците, и въпреки всичко. За Наум, за Атанас тогава, съветският беше език, приближаващ от детско гласче, звънтящ: " головка ", " ветерок ", " клад ", " глаза ", " летит ", " солнце ", " девушка "...
След това той вървеше все по детските стъпки, даже след това, когато се задълбочи в съветското богословие. А то му се отвори като разлистена книга. Не беше ли всичко с помощта на първите уроци на Олечка сред черешите, в разградените овощни градини на брега на реката? Топлите протяжни и незалязващи вечери. Лятото в годината на Народния съд, когато овдовялата майка на Атанас отпъждаше детето от къщи, с цел да не я слуша по какъв начин плаче, забила глава върху китеника на бащиното му легло. Майката лежеше като куп черни облекла под иконата с кандило, което към този момент съвсем не палеше. От боязън, че ще строшат прозорците им, като видят светлинка, диря от живот. А и от сиромашия. Дървено масло към този момент въобще нямаха.
Трябваше ли да се разделят с Олечка? Краят на света беше ли причина и те да се отделят? Възможно ли e равновесието да продължава постоянно?
Бащата беше в пандиза по това време. В лятото след Страшния съд. Какво помнеше Негово Светейшество от своя татко? Малко и спорадично е, един неясен бащин портрет. Ръце с едри пръсти, загрубяла кожа, необятни длани. Черна плетена броеница постоянно там, на лявата китка. Обувките на татко си също помнеше, зиме и лете все същите. В студовете и поледицата той нахлузваше над тях плетен пълен чорап, с цел да не се пързалят. За огромните калища слагаше гумените галоши.
Кожените обувки на татко му дълго време бяха фантазия за дребния Атанас. Негови лични му купиха чак в осми гимназиален клас. Помнеше брадата на татко си, черна в профил на бузите, побеляла изпод, под устните и на брадичката. Помнеше ушите на баща си, прищипнати в крайчетата, които той обичаше да стиска с дребните си пръстчета, дребни, само че рискови, когато се нахвърляше ненадейно от засада. Не помнеше тъкмо растежа на татко си. Не би могъл да каже невисок ли беше, или висок.
За носа и устните – никакъв спомен. Помнеше отчетливо едни стъпки на татко си в снега. Малкият Атанас вървеше тогава след него. Стъпка след стъпка. " Ходи в моите дири ", сподели един път татко му. Тези стъпки не беше не запомнил, дупките в дълбокия компактен сняг, на които не се виждаше дъното. Помнеше още благословението на трапезата преди ястие. Пазеше нагръдния кръст на татко си. В един миг и тази благосъстоятелност му натежа и подари кръста на Историческия музей в Сливен.
Там пазеха портрет на татко му като боен духовник, рисуван на фронта от Константин Щъркелов. Поставиха кръста във витрината под пастелния портрет. Отец Сивриев гледаше от изображението с живи очи, брадата му беше към момента напълно черна. Млад човек в униформа без пагони, с епитрахил през врата.
Поохлузен и гладен, само че жилест и жив. Мъж, който е надалеч от късните години и достолепието на свещеноиконом, с каквото се беше сдобил малко преди да отиде на Страшния съд. Този същият кръст, в този момент във витрината, бяха го върнали от пандиза през 1945-а дружно с дребното походно Евангелие. Не можело задържаният да задържи железни предмети и книги, по този начин споделили на майката на Атанас.
На Негово Светейшество не му е обещано да познае старческата самотност. Не и онази на родителите, които се въртят към мълчащия телефон, наглеждат през посивелия прозорец пътя, по който не идват децата им. Патриархът постоянно е заобиколен с имена, с лица, той има сериозен лист. Да не си дарен с наследници, да нямаш към този момент живи родственици, само че да имаш толкоз доста имена и отговорности, свързани с тях, помени, годишнини. Пет години след възкачването си на най-високия трон патриархът избра да следва Антиохийския правилник от IV век.
* * *
– Ето ме. Помниш ли ме?
Той гледа дамата и тя го гледа. Мълчи. Негово Светейшество чува някаква позната ария от заведението наоколо. Разпознава ли песента? Не би могло да я е чувал различен път, това е танцова музика. Или по-точно рокмузика. На Негово Светейшество не му доближава подготвеност, с цел да дефинира песента като балада. Но това е балада. Далечно и непознато нещо, недопустимо за реда и тишината, в които живее патриархът. Може би на път, в залите на аерогарите, някой инцидентен ден...
Станало е съвпадане, при което тази мелодия се е прилепила в паметта му, без той да разбере. Или самата памет го лъже. Жената го гледа – с вързопчето пране в ръце. Колко надалеч е това време, войната. И през Втората, както и през Първата война, до момента в който силите на остарелия и новия свят си разпределяха картата, приютите се пълнеха и изпразваха с ужасна експедитивност. Такава скорост може да реализира единствено гибелта. Тази жена не е рускинчето. Малката Олечка си е отишла от света доста от дълго време.
А Наум не е знаел. Не е добавил името ѝ към другите имена на покойници, които загатва всеки ден в молитвата си. Затова ли пристигна тук? Тази паника ли го подвигна на крайник и го накара да бяга, прикрит в непозната дреха? Всъщност името на Олечка не може да бъде добавено към лист. С него може единствено да се стартира. После той би спрял, би се препънал, би секнал вътрешният му глас. Туберкулозата беше доста страшна и открадна доста деца по време на войните и по-късно. Недохранени деца, малчугани без фамилии, най-много тях.
Да, Наум схваща, че бърка, че се е заблудил. Това не е тя. Било е наивно дори да го допуска. И тогава в сърцето му става празно и неистинско, като че ли и въздухът, който вдишва, и светлината, която влиза в очите му, е лъжлива. Някакъв лъжовен пейзаж, лукаво изместен пред погледа, с цел да закрие същинския свят. И не е даже съзнателна машинация, не е капан, подложен от нещо или някого, а елементарен феномен на естествената случайност.
Фрагмент от хаоса на света. Видял е несъществуващи очертания, нещо познато върху силуета на изцяло непознатото. Краят го чака, споделила му е ненадейно вечността със своя глас, леден и отдалечен. " Краят те чака ", повтаря си мислено Наум, преповтаря още веднъж и още веднъж това, до момента в който крачи с вдървени стъпки назад. Прибира се. Дори не вижда паниката пред централния вход на болничното заведение, където тази заран е паркиран черният мерцедес на Светия Синод. В отделението към този момент са се разтревожили, че Негово Светейшество не дава отговор, а вратата е заключена от вътрешната страна и даже май подпряна с нещо.
* * *
Бяха му звънели към този момент седем пъти по вътрешния телефон. Тогава им хрумна да погледнат от другата страна на постройката, където са терасите на стаите. Видяха прозореца с пердето, спуснато доникъде, видяха и отворената врата към балкона. С надигане на пръсти вътре мярнаха, по този начин най-малко им се стори, тъмната фигура на остарелия мъж, облечен в расото. Ужасиха се, без да знаят от какво. Възложиха задачата на най-младия асистент на секретаря, преди малко приключил семинарист с ниско остриган врат.
Момъкът, крепко момче от Карлово, се изкачи по стъпалата от врачански камък. Когато се озова на края на терасата, спря. Обърна се нерешително, само че изпод протосингелът и секретарят на Синода му даваха знаци да не се мае, а да продължава. Момчето пристъпи към вратата. " Ваше Светейшество, дядо Науме, отче свети... ", повтаряше си младежът думите, които трябваше да каже. Но тъкмо от тоя идващ момент и от тези реплики го беше най-вече боязън, тъй като едно е да похлопаш, а друго е и да би трябвало нещо да приказваш. Семинаристът пристъпи към открехнатата врата.
Стаята бе огромна, само че Наум беше покрай прозореца, така че младежът незабавно го разпозна. Спря се. Това ли било? Патриархът бе коленичил и се молеше. Момчето се обърна, погледна към двора. Отдолу чифтове очи чакаха да им извести какво става там вътре.
Но патриархът не се молеше. Той препрочиташе страница, записана в дневника му. Накрая дръпна хартията и листът се откъсна. Прегъна го, пръстите му леко трепереха като от мраз. Прибра листа под расото си. Тази страница можеше и да не остава в синодалния списък. Защото другояче всичко щеше да отиде там, рано или късно. Наследството, написано от патриарсите, писма, персонални и служебни, се пазеха. Някой ден щеше да пристигна времето да приберат архива и на Наум в стаята с дървени лавици. В Константинопол го правели след петнайсет години, в Александрия – след петдесет. Сега нямаше твърдо предписание, само че някой ден и това щеше да стане. Какъвто и да бе изходът от кардиограмата, от ангиографията, от консултациите, за които го чакаха с неспокойствие. Все едно, всичко е в Божиите ръце. Бог не боледува от заболяването на времето.
За да опише на някого, би трябвало някой да повярва. Изповедник на патриарха е монахът Инокентий, само че даже и той не знае за книгата. Патриархът самичък написа книга, събира я от години. Това са елементи от дневника, който беше почнал да води още като семинарист. И след това бе траял, към този момент повече от шест десетилетия. В нея разказва работата си, преводите, науката, обобщи новопрочетените книги. Там са стиховете, за които не подозира никой.
Знае ли се какво направи Наум тези дни, откакто излезе от болничното заведение? Той самият събра една тънка брошура. Сложи ѝ заглавие и име на създателя, само че не своето. Надписа я като превод, един нов труд от Авенагор Морадзе. Никой в издателството " Витезда " нямаше да се усъмни и нямаше да ревизира изворите. Авенагор е стихотворец от Иверия, живял през 30-те години на XX век. След всички деликатно готови от Наум студии, след педантично направените преводи през годините, препрочетени и редактирани от самия него по два и три пъти, в този момент за първи път си служеше с машинация. Макар и това да не беше машинация и шикалкавене. Откакто бе патриарх, той пишеше и подписваше само патриаршеските послания, проповедите си, изказванията, когато в редки случаи се постановяваше гласът му да прозвучи по малкия екран.
Потърсете тази книга. Казва се " Олечка ".
А същинската Олечка? Тя беше заровена в дребен ковчег от тънки дъски, небоядисани, с пирографиран кръст на капака. Когато се бе запътил към мърлявата фасада на пералнята в загърбения заден двор на Медицинската академия, воден от странна непостижимост, Негово Светейшество не знаеше, той въобще не знаеше, че една душа го чака.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (773)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ