Откъс от "Макара със син конец" на Ан Тайлър
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Макара със наследник конец ", с създател Ан Тайлър, възложен от Издателство " Колибри "
Авторката на " Уроци по дишане " и " Турист непредпазливо " Ан Тайлър се завръща с романа " Макара със наследник конец " - финалист за премията " Букър ", една от най-хубавите книги на 2015 година за " Вашингтон Пост ", " Пийпъл " и " Чикаго Трибюн ".
" Макара със наследник конец " ни среща с Аби Уитшенк посредством описа й за оня юлски ден през 1959 година, в който се е влюбила в брачна половинка си Ред. Макар Уитшенкови да са уверени, че не са като другите, най-малко в това отношение те са едно напълно нормално семейство и историите, които си описват, разкриват единствено част от цялата истина. През годините сред Аби, Ред и четирите им пораснали деца са се натрупали освен мигове на деликатност, смях и забавление, а и ревнивост, отчаяние и деликатно защитавани секрети.
В този разказ, написан с ведро възприятие за комизъм и човешка топлота, пред нас се изправят четири генерации на една фамилия – от родителите на Ред, пристигнали в Балтимор в годините на Голямата меланхолия, до внуците, прекрачили прага на двайсет и първи век, – чийто живот се върти към огромната, уютна къща, която постоянно е била техният кей и с която в този момент би трябвало да се разделят.
Ан Тайлър е измежду най-уважаваните и награждавани стилисти на модерна Америка, нищо че заобикаля светлините на прожекторите. Романът й " Вечеря в ресторант " Носталгия " е финалист по едно и също време за премията " Пулицър " и за влиятелното литературно отличие ПЕН/Фолкнър, а " Турист непредпазливо " получава Националната премия на критиците за най-хубава книга и също е финалист за " Пулицър ". За " Уроци по дишане ", публикуван у нас от " Колибри ", Ан Тайлър печели " Пулицър " през 1988 година. Проникновен и трогателен, без да е прочувствен, " Макара със наследник конец " е измежду любимците за премията " Букър " и става рекордьор по номинации за литературни оценки, в това число за медала " Андрю Карнеги " за белетристика през 2016 година
превод Владимир Молев
Ан Тайлър - " Макара със наследник конец ", фрагмент
Първа глава
ДЕНИ, синът на Ред и Аби Уитшенк, се обади по телефона една вечер през юли 1994 година. Те таман се приготвяха да си лягат. Аби беше по комбинезон пред тоалетката и измъкваше фибите от към този момент поразпадналия се кок. Ред, тъмнокос, жилест мъж по раирано долнище на пижама и бяла тениска, беше седнал на леглото да си смъкна чорапите и когато телефонът на нощното шкафче звънна, той незабавно подвигна.
– Семейство Уитшенк.
След момент добави:
– А, здрасти!
Аби се завъртя, както беше със заровени в косата пръсти.
– Какво – рече Ред, само че без въпросителна интонация. – А? Е, стига, Дени!
Аби отпусна ръце.
– Ало? – извика той. – Не ми... Ало? Ало?
Ред замълча, след това остави слушалката.
– Какво става? – попита Аби.
– Каза, че е гей.
– Какво?!
– Каза, че трябвало да ми каже нещо, бил гей.
– И ти му затвори!
– Не, Аби, той ми затвори. Аз единствено възкликнах: " Е, стига, Дени! " и той ми затвори. Ей по този начин, щрак и готово.
– О, Ред, по какъв начин можа! – изрева жално Аби.
Тя се обърна и взе халата си, по изтънелия с годините хавлиен плат мъчно можеше да се познае, че в миналото е бил розов. Облече го и стегна крепко колана.
– Какво ти става, за какво му приказваш по този начин?
– Не го споделих с неприятно! Когато някой ти изтърси нещо такова, обикновено е да възкликнеш: " Е, стига! ", нали?
Аби стисна в шепа падналите над челото кичури.
– Мисълта ми беше – продължи Ред, – " Е стига, какво ще ни сервираш идващия път, Дени? Какво още ще измислиш да ни тревожиш? ". И той знаеше, че това имах поради. Повярвай ми, доста добре го знаеше. Но в този момент може да ме изкара мен отговорен, да упреква моето тесногръдство, моята назадничавост или както там реши да я назова. Ясно беше, че се зарадва на реакцията ми. Пролича си по това по какъв начин незабавно ми затвори, навръх подобен отговор се е надявал.
– Добре... – измърмори Аби и превключи на практична вълна. – Откъде се обади?
– Откъде да знам? Няма непрекъснат адрес, не сме го виждали цяло лято, към този момент два пъти си сменя работата – най-малко за толкоз знаем, а за още какъв брой не знаем... Той е единствено на деветнайсет, а нямаме визия в коя част на планетата се намира! Няма по какъв начин да не се запиташ какво тук не е наред, нали?
– Звучеше ли като междуградски диалог? Чуваше ли се това пращене, сещаш се, нали? Мисли! Или пък е тук, в Балтимор?
– Не знам, Аби.
Тя седна до него. Матракът потъна, Аби беше едра, здрава жена.
– Трябва да го намерим – рече тя. След момент добави: – Трябва да си сложим това, по какъв начин се споделяше, за изписване на номера, от който ти се обаждат. – Тя се приведе напред и се взря упорито в телефона. – О, в случай че можехме незабавно да го създадем!
– И защо ти е? Да му се обадиш и той да не ти вдигне?
– Ще вдигне. Ще се сети, че съм аз. Ако знае, че съм аз, ще вдигне.
Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад по персийската пътека, която в средата беше протъркана и олисяла от хилядите сходни кръстосвания по нея. Стаята беше хубава, просторна и добре обзаведена, излъчваше улегналото успокоение на помещение, чиито жители от дълго време са престанали да му обръщат внимание.
– Как звучеше гласът му? – попита тя. – Притеснен ли беше? Смутен?
– Добре звучеше.
– Така ти се е сторило. Да не е бил пиян?
– Не знам.
– Имаше ли други хора към него?
– Не знам, Аби.
– Или е бил със своя... другар? Той я стрелна с взор. – Нали не смяташ, че приказва съществено?
– Разбира се, че приказва съществено! Иначе за какво да ти се обажда?
– Той не е гей, Аби.
– Откъде знаеш?
– Просто не е. Помни ми думата. После ще се чувстваш неуместно и ще се тюхкаш, че си се хванала на въдицата.
– Ще ти се да е по този начин.
– Къде отиде женската ти вътрешен глас? Та той вкара в пакост едно момиче още в гимназията!
– Е, това нищо не значи. Даже може да е било знак за другото.
– В какъв смисъл?
– Човек няма по какъв начин да знае какви влечения изпитват тези към него.
– И популярност богу – измърмори Ред.
Той се наведе, пъшкайки, и измъкна отдолу под леглото чехлите си. Междувременно Аби беше престанала да крачи напред-назад и още веднъж се взираше в телефона. Сложи ръка на слушалката. Поколеба се. След това я подвигна внезапно и я притисна към ухото, след това я затръшна назад на вилката.
– Онова за различаване на номера, от който ти се обаждат – заприказва Ред сякаш на себе си, – е някакво увъртане на дребно. Като вдигне, човек поема риск и би трябвало да е подготвен за това. В общи линии това е концепцията на телефоните, най-малко съгласно мен.
Той се надигна и пое към банята. Зад гърба му Аби се обади:
– Това би обяснило доста неща. Нали? Ако се окаже, че е хомосексуален.
Ред към този момент затваряше вратата на банята, само че подаде глава и я изгледа тъмно. Тънките му черни вежди, които нормално бяха в две прави линии, в този момент съвсем се бяха слели.
– Понякога – рече той – ужасно скърбя, че се ожених за обществен служащ.
И по-късно затръшна вратата.
Когато Ред излезе от банята, Аби седеше в леглото по нощница със скръстени на гърдите ръце.
– Не се и опитвай да хвърлиш виновността за проблемите на Денис на моята специалност – поде тя.
– Исках да кажа, че от време на време човек може да прекали – отвърна той. – Да бъде прекомерно съчувствен и милосърден. Непрестанно да човърка в душата на детето.
– Няма такова нещо като " прекомерно съчувствен ".
– Е, тъкмо по този начин считат обществените служащи.
Тя изсумтя сопнато и още веднъж хвърли взор към телефона. Той беше от страната на Ред, не от нейната. Ред подвигна завивката и се мушна в леглото, препречвайки погледа й. Протегна ръка и угаси лампата на нощното шкафче. Стаята потъна в мрак, едва зарево обрисуваше двата високи прозореца с транспарантни пердета, гледащи към моравата.
Ред се беше изтегнал по тил, Аби обаче още беше седнала.
– Мислиш ли, че ще ни се обади отново? – попита внезапно тя.
– О, да. Рано или късно.
– Трябвало е да събере всичката си храброст, с цел да вземе телефона и да набере номера – продължи тя. – Може да не му е останала повече.
– Смелост? Каква храброст? Ние сме неговите родители! За какво му е притрябвала храброст, с цел да се обади на родителите си?
– Заради теб има потребност от храброст – рече Аби.
– Глупости. И пестник не съм му удрял.
– Да, само че го гледаш неблагоприятно. Все му намираш недостатъци. С девойките си мек като памук, Стем е същият като теб, а Дени... С Дени ти е мъчно. Даже от време на време ми се коства, че не го харесваш.
– Стига, Аби. Знаеш, че това не е правилно.
– Не, обичаш го, в това няма подозрение. Но съм те хващала по какъв начин го гледаш, все едно се чудиш от кое място се е взел, и никак не си мисли, че той не го е забелязал.
– А за какво става по този начин, че той все се пробва да избяга не от различен, а от теб?
– Не се пробва да избяга от мен!
– Още от пет-шестгодишен не ти даваше да влизаш в стаята му. Предпочиташе самичък да си сменя чаршафите, в сравнение с да те пусне ти да го направиш! Почти не водеше другари вкъщи, криеше имената им, дори не ти отговаряше какво са правили в учебно заведение. Все ти повтаряше да го оставиш на мира, да не му се бъркаш в живота, да не му се месиш.
" Престани да ми дишаш във врата ", по този начин ти викаше, нали? Онази брошура, която не харесваше, дето я накъса цялата, за дребното зайче, което искаше да се трансформира в риба или в облак, с цел да избяга, а майка зайка му отговаряше, че тя също ще се трансформира в риба или в облак и ще тръгне след него... Дени толкоз я мразеше, че накъса на ей такива късчета дебелите картонени страници!
– Това няма нищо общо с...
– И в този момент се чудиш за какво е станал гей. Не че е станал, само че даже и да беше, даже и да му е минало през мозъка, че това е превъзходен метод да ни пощури, повода за това е единствено една. И аз ще ти кажа каква е тя: майката. Винаги е поради майката орлица.
– О! – извика Аби. – Това е толкоз остаряло и неуместно, и... погрешно, не си коства дори да ти давам отговор.
– Не си коства, но ми отговаряш.
– А бащата, щом държиш да се върнем към Средновековието с твоите теории? Какво ще кажеш за мачото, бащата строител, който единствено навиква сина си да се стегне в кръста, да покаже малко хъс, да престане да мрънка за нелепости, да се качи на покрива и да закове керемидите?
– Керемидите не се коват, Аби.
– Е, какво ще кажеш?
– Добре, добре. Така беше. Аз бях най-лошият татко на света. Било, каквото било. Възцари се безмълвие. В тишината се долавяше шумът извън, по улицата минаваше кола.
– Не съм споделила, че си неприятен татко – рече Аби.
– Е...
Отново безмълвие.
Аби попита:
– Нямаше ли някакъв номер, който, като го набереш, ти споделят номера, с който последно си приказвал?
– Звезда, шест, девет – отвърна незабавно Ред. Прокашля се безшумно. – Но ти няма да го направиш.
– Защо?
– Денис ми затвори, постави завършек на диалога, в случай че ми позволиш да ти припомня.
– Защото си го засегнал – отвърна Аби.
– Ако го бях засегнал, нямаше да ми затвори. Нямаше толкоз бързо да завърши. Той като че ли едвам чакаше да тресне слушалката. Едва ли не потриваше предостатъчно ръчички! Започна напряко: " Искам да ти кажа нещо... ".
– Не беше ли " Трябва да ти кажа нещо "?
– Ами или едното, или другото – отвърна Ред.
– И въпреки всичко?
– Има ли значение?
– Има.
Той се замисли. Замърмори под нос:
– Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо.... Тате, желая да ти... Честно казано, не помня.
– Би ли набрал звезда, шест, девет, апелирам?
– Но не ми е ясно какво си е мислил. Знае, че нямам нищо срещу хомосексуалните. Даже за чорбаджия на гипсокартонаджиите съм назначил гей, по дяволите! И Дени го знае. Не мога да схвана за какво е решил, че това ще ме тормози. Ясно е, че няма да заподскачам от наслада. Човек постоянно желае животът на детето му да е елементарен. Но...
– Подай ми телефона – прекъсна го Аби.
Телефонът звънна.
Ред сграбчи слушалката в мига, в който Аби се хвърли към нея. Той първи я хвана, само че в последвалото блъскане някак си слушалката се озова в нея. Аби се изправи и рече:
– Дени?
След това сподели:
– О... Джийни...
Ред още веднъж се отпусна по тил.
– Не, не сме си легнали още. – Няколко секунди безмълвие. – Разбира се. Какво й е на твоята? – Отново безмълвие. – Не, не е проблем. Утре в осем. Лека.
Аби подаде слушалката на Ред, той я взе и се пресегна да я остави на мястото й.
– Иска да вземе моята кола – сподели тя и се върна в своята половина от леглото. След това добави с ням, посърнал глас: – И в този момент към този момент не можем да се обадим на звезда, шест, девет, нали?
– Да – отвърна Ред, – няма смисъл.
– О, Ред, какво ще вършим? Никога повече няма да го забележим! Няма да ни даде втори късмет!
– Недей, скъпа. Ще го забележим, давам обещание ти.
Той се пресегна, придърпа я леко и тя отпусна глава на рамото му.
Полежаха по този начин известно време, последователно Аби замря и дишането й стана надълбоко и умерено. Ред обаче продължаваше да се кокори в мрака. В някакъв миг замърмори безшумно, като че ли искаше да опитва по какъв начин ще прозвучат думите, изречени на глас: " Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо... Татко, желая да... Татко, би трябвало да... ". Завъртя глава изнервено на другата страна и подхвана още веднъж: "...да ти кажа нещо: аз съм гей... да ти кажа нещо: мисля, че съм гей... Аз съм гей... Мисля, че съм гей... Мисля, че може и да съм гей... Аз съм гей... "
Но най-после и Ред замълча и сънят го обори.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (885)
Авторката на " Уроци по дишане " и " Турист непредпазливо " Ан Тайлър се завръща с романа " Макара със наследник конец " - финалист за премията " Букър ", една от най-хубавите книги на 2015 година за " Вашингтон Пост ", " Пийпъл " и " Чикаго Трибюн ".
" Макара със наследник конец " ни среща с Аби Уитшенк посредством описа й за оня юлски ден през 1959 година, в който се е влюбила в брачна половинка си Ред. Макар Уитшенкови да са уверени, че не са като другите, най-малко в това отношение те са едно напълно нормално семейство и историите, които си описват, разкриват единствено част от цялата истина. През годините сред Аби, Ред и четирите им пораснали деца са се натрупали освен мигове на деликатност, смях и забавление, а и ревнивост, отчаяние и деликатно защитавани секрети.
В този разказ, написан с ведро възприятие за комизъм и човешка топлота, пред нас се изправят четири генерации на една фамилия – от родителите на Ред, пристигнали в Балтимор в годините на Голямата меланхолия, до внуците, прекрачили прага на двайсет и първи век, – чийто живот се върти към огромната, уютна къща, която постоянно е била техният кей и с която в този момент би трябвало да се разделят.
Ан Тайлър е измежду най-уважаваните и награждавани стилисти на модерна Америка, нищо че заобикаля светлините на прожекторите. Романът й " Вечеря в ресторант " Носталгия " е финалист по едно и също време за премията " Пулицър " и за влиятелното литературно отличие ПЕН/Фолкнър, а " Турист непредпазливо " получава Националната премия на критиците за най-хубава книга и също е финалист за " Пулицър ". За " Уроци по дишане ", публикуван у нас от " Колибри ", Ан Тайлър печели " Пулицър " през 1988 година. Проникновен и трогателен, без да е прочувствен, " Макара със наследник конец " е измежду любимците за премията " Букър " и става рекордьор по номинации за литературни оценки, в това число за медала " Андрю Карнеги " за белетристика през 2016 година
превод Владимир Молев
Ан Тайлър - " Макара със наследник конец ", фрагмент
Първа глава
ДЕНИ, синът на Ред и Аби Уитшенк, се обади по телефона една вечер през юли 1994 година. Те таман се приготвяха да си лягат. Аби беше по комбинезон пред тоалетката и измъкваше фибите от към този момент поразпадналия се кок. Ред, тъмнокос, жилест мъж по раирано долнище на пижама и бяла тениска, беше седнал на леглото да си смъкна чорапите и когато телефонът на нощното шкафче звънна, той незабавно подвигна.
– Семейство Уитшенк.
След момент добави:
– А, здрасти!
Аби се завъртя, както беше със заровени в косата пръсти.
– Какво – рече Ред, само че без въпросителна интонация. – А? Е, стига, Дени!
Аби отпусна ръце.
– Ало? – извика той. – Не ми... Ало? Ало?
Ред замълча, след това остави слушалката.
– Какво става? – попита Аби.
– Каза, че е гей.
– Какво?!
– Каза, че трябвало да ми каже нещо, бил гей.
– И ти му затвори!
– Не, Аби, той ми затвори. Аз единствено възкликнах: " Е, стига, Дени! " и той ми затвори. Ей по този начин, щрак и готово.
– О, Ред, по какъв начин можа! – изрева жално Аби.
Тя се обърна и взе халата си, по изтънелия с годините хавлиен плат мъчно можеше да се познае, че в миналото е бил розов. Облече го и стегна крепко колана.
– Какво ти става, за какво му приказваш по този начин?
– Не го споделих с неприятно! Когато някой ти изтърси нещо такова, обикновено е да възкликнеш: " Е, стига! ", нали?
Аби стисна в шепа падналите над челото кичури.
– Мисълта ми беше – продължи Ред, – " Е стига, какво ще ни сервираш идващия път, Дени? Какво още ще измислиш да ни тревожиш? ". И той знаеше, че това имах поради. Повярвай ми, доста добре го знаеше. Но в този момент може да ме изкара мен отговорен, да упреква моето тесногръдство, моята назадничавост или както там реши да я назова. Ясно беше, че се зарадва на реакцията ми. Пролича си по това по какъв начин незабавно ми затвори, навръх подобен отговор се е надявал.
– Добре... – измърмори Аби и превключи на практична вълна. – Откъде се обади?
– Откъде да знам? Няма непрекъснат адрес, не сме го виждали цяло лято, към този момент два пъти си сменя работата – най-малко за толкоз знаем, а за още какъв брой не знаем... Той е единствено на деветнайсет, а нямаме визия в коя част на планетата се намира! Няма по какъв начин да не се запиташ какво тук не е наред, нали?
– Звучеше ли като междуградски диалог? Чуваше ли се това пращене, сещаш се, нали? Мисли! Или пък е тук, в Балтимор?
– Не знам, Аби.
Тя седна до него. Матракът потъна, Аби беше едра, здрава жена.
– Трябва да го намерим – рече тя. След момент добави: – Трябва да си сложим това, по какъв начин се споделяше, за изписване на номера, от който ти се обаждат. – Тя се приведе напред и се взря упорито в телефона. – О, в случай че можехме незабавно да го създадем!
– И защо ти е? Да му се обадиш и той да не ти вдигне?
– Ще вдигне. Ще се сети, че съм аз. Ако знае, че съм аз, ще вдигне.
Тя скочи от леглото и закрачи напред-назад по персийската пътека, която в средата беше протъркана и олисяла от хилядите сходни кръстосвания по нея. Стаята беше хубава, просторна и добре обзаведена, излъчваше улегналото успокоение на помещение, чиито жители от дълго време са престанали да му обръщат внимание.
– Как звучеше гласът му? – попита тя. – Притеснен ли беше? Смутен?
– Добре звучеше.
– Така ти се е сторило. Да не е бил пиян?
– Не знам.
– Имаше ли други хора към него?
– Не знам, Аби.
– Или е бил със своя... другар? Той я стрелна с взор. – Нали не смяташ, че приказва съществено?
– Разбира се, че приказва съществено! Иначе за какво да ти се обажда?
– Той не е гей, Аби.
– Откъде знаеш?
– Просто не е. Помни ми думата. После ще се чувстваш неуместно и ще се тюхкаш, че си се хванала на въдицата.
– Ще ти се да е по този начин.
– Къде отиде женската ти вътрешен глас? Та той вкара в пакост едно момиче още в гимназията!
– Е, това нищо не значи. Даже може да е било знак за другото.
– В какъв смисъл?
– Човек няма по какъв начин да знае какви влечения изпитват тези към него.
– И популярност богу – измърмори Ред.
Той се наведе, пъшкайки, и измъкна отдолу под леглото чехлите си. Междувременно Аби беше престанала да крачи напред-назад и още веднъж се взираше в телефона. Сложи ръка на слушалката. Поколеба се. След това я подвигна внезапно и я притисна към ухото, след това я затръшна назад на вилката.
– Онова за различаване на номера, от който ти се обаждат – заприказва Ред сякаш на себе си, – е някакво увъртане на дребно. Като вдигне, човек поема риск и би трябвало да е подготвен за това. В общи линии това е концепцията на телефоните, най-малко съгласно мен.
Той се надигна и пое към банята. Зад гърба му Аби се обади:
– Това би обяснило доста неща. Нали? Ако се окаже, че е хомосексуален.
Ред към този момент затваряше вратата на банята, само че подаде глава и я изгледа тъмно. Тънките му черни вежди, които нормално бяха в две прави линии, в този момент съвсем се бяха слели.
– Понякога – рече той – ужасно скърбя, че се ожених за обществен служащ.
И по-късно затръшна вратата.
Когато Ред излезе от банята, Аби седеше в леглото по нощница със скръстени на гърдите ръце.
– Не се и опитвай да хвърлиш виновността за проблемите на Денис на моята специалност – поде тя.
– Исках да кажа, че от време на време човек може да прекали – отвърна той. – Да бъде прекомерно съчувствен и милосърден. Непрестанно да човърка в душата на детето.
– Няма такова нещо като " прекомерно съчувствен ".
– Е, тъкмо по този начин считат обществените служащи.
Тя изсумтя сопнато и още веднъж хвърли взор към телефона. Той беше от страната на Ред, не от нейната. Ред подвигна завивката и се мушна в леглото, препречвайки погледа й. Протегна ръка и угаси лампата на нощното шкафче. Стаята потъна в мрак, едва зарево обрисуваше двата високи прозореца с транспарантни пердета, гледащи към моравата.
Ред се беше изтегнал по тил, Аби обаче още беше седнала.
– Мислиш ли, че ще ни се обади отново? – попита внезапно тя.
– О, да. Рано или късно.
– Трябвало е да събере всичката си храброст, с цел да вземе телефона и да набере номера – продължи тя. – Може да не му е останала повече.
– Смелост? Каква храброст? Ние сме неговите родители! За какво му е притрябвала храброст, с цел да се обади на родителите си?
– Заради теб има потребност от храброст – рече Аби.
– Глупости. И пестник не съм му удрял.
– Да, само че го гледаш неблагоприятно. Все му намираш недостатъци. С девойките си мек като памук, Стем е същият като теб, а Дени... С Дени ти е мъчно. Даже от време на време ми се коства, че не го харесваш.
– Стига, Аби. Знаеш, че това не е правилно.
– Не, обичаш го, в това няма подозрение. Но съм те хващала по какъв начин го гледаш, все едно се чудиш от кое място се е взел, и никак не си мисли, че той не го е забелязал.
– А за какво става по този начин, че той все се пробва да избяга не от различен, а от теб?
– Не се пробва да избяга от мен!
– Още от пет-шестгодишен не ти даваше да влизаш в стаята му. Предпочиташе самичък да си сменя чаршафите, в сравнение с да те пусне ти да го направиш! Почти не водеше другари вкъщи, криеше имената им, дори не ти отговаряше какво са правили в учебно заведение. Все ти повтаряше да го оставиш на мира, да не му се бъркаш в живота, да не му се месиш.
" Престани да ми дишаш във врата ", по този начин ти викаше, нали? Онази брошура, която не харесваше, дето я накъса цялата, за дребното зайче, което искаше да се трансформира в риба или в облак, с цел да избяга, а майка зайка му отговаряше, че тя също ще се трансформира в риба или в облак и ще тръгне след него... Дени толкоз я мразеше, че накъса на ей такива късчета дебелите картонени страници!
– Това няма нищо общо с...
– И в този момент се чудиш за какво е станал гей. Не че е станал, само че даже и да беше, даже и да му е минало през мозъка, че това е превъзходен метод да ни пощури, повода за това е единствено една. И аз ще ти кажа каква е тя: майката. Винаги е поради майката орлица.
– О! – извика Аби. – Това е толкоз остаряло и неуместно, и... погрешно, не си коства дори да ти давам отговор.
– Не си коства, но ми отговаряш.
– А бащата, щом държиш да се върнем към Средновековието с твоите теории? Какво ще кажеш за мачото, бащата строител, който единствено навиква сина си да се стегне в кръста, да покаже малко хъс, да престане да мрънка за нелепости, да се качи на покрива и да закове керемидите?
– Керемидите не се коват, Аби.
– Е, какво ще кажеш?
– Добре, добре. Така беше. Аз бях най-лошият татко на света. Било, каквото било. Възцари се безмълвие. В тишината се долавяше шумът извън, по улицата минаваше кола.
– Не съм споделила, че си неприятен татко – рече Аби.
– Е...
Отново безмълвие.
Аби попита:
– Нямаше ли някакъв номер, който, като го набереш, ти споделят номера, с който последно си приказвал?
– Звезда, шест, девет – отвърна незабавно Ред. Прокашля се безшумно. – Но ти няма да го направиш.
– Защо?
– Денис ми затвори, постави завършек на диалога, в случай че ми позволиш да ти припомня.
– Защото си го засегнал – отвърна Аби.
– Ако го бях засегнал, нямаше да ми затвори. Нямаше толкоз бързо да завърши. Той като че ли едвам чакаше да тресне слушалката. Едва ли не потриваше предостатъчно ръчички! Започна напряко: " Искам да ти кажа нещо... ".
– Не беше ли " Трябва да ти кажа нещо "?
– Ами или едното, или другото – отвърна Ред.
– И въпреки всичко?
– Има ли значение?
– Има.
Той се замисли. Замърмори под нос:
– Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо.... Тате, желая да ти... Честно казано, не помня.
– Би ли набрал звезда, шест, девет, апелирам?
– Но не ми е ясно какво си е мислил. Знае, че нямам нищо срещу хомосексуалните. Даже за чорбаджия на гипсокартонаджиите съм назначил гей, по дяволите! И Дени го знае. Не мога да схвана за какво е решил, че това ще ме тормози. Ясно е, че няма да заподскачам от наслада. Човек постоянно желае животът на детето му да е елементарен. Но...
– Подай ми телефона – прекъсна го Аби.
Телефонът звънна.
Ред сграбчи слушалката в мига, в който Аби се хвърли към нея. Той първи я хвана, само че в последвалото блъскане някак си слушалката се озова в нея. Аби се изправи и рече:
– Дени?
След това сподели:
– О... Джийни...
Ред още веднъж се отпусна по тил.
– Не, не сме си легнали още. – Няколко секунди безмълвие. – Разбира се. Какво й е на твоята? – Отново безмълвие. – Не, не е проблем. Утре в осем. Лека.
Аби подаде слушалката на Ред, той я взе и се пресегна да я остави на мястото й.
– Иска да вземе моята кола – сподели тя и се върна в своята половина от леглото. След това добави с ням, посърнал глас: – И в този момент към този момент не можем да се обадим на звезда, шест, девет, нали?
– Да – отвърна Ред, – няма смисъл.
– О, Ред, какво ще вършим? Никога повече няма да го забележим! Няма да ни даде втори късмет!
– Недей, скъпа. Ще го забележим, давам обещание ти.
Той се пресегна, придърпа я леко и тя отпусна глава на рамото му.
Полежаха по този начин известно време, последователно Аби замря и дишането й стана надълбоко и умерено. Ред обаче продължаваше да се кокори в мрака. В някакъв миг замърмори безшумно, като че ли искаше да опитва по какъв начин ще прозвучат думите, изречени на глас: " Трябва да ти кажа нещо... Искам да ти кажа нещо... Татко, желая да... Татко, би трябвало да... ". Завъртя глава изнервено на другата страна и подхвана още веднъж: "...да ти кажа нещо: аз съм гей... да ти кажа нещо: мисля, че съм гей... Аз съм гей... Мисля, че съм гей... Мисля, че може и да съм гей... Аз съм гей... "
Но най-после и Ред замълча и сънят го обори.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (885)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ