"Александрийски квартет" на Лорънс Дърел
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Александрийски квартет ", с създатели Лорънс Дърел, възложен от Издателство " Лист "
Легенди за пристрастеността, прочетени по улиците на Александрия. Шедьовърът на Лорънс Дърел " Александрийски квартет " излезе в два тома с логото на " Лист "
Улиците на Александрия миришат на сласт, пот и прахуляк, сърцето ѝ е болно за обич. Мистичният град, учреден преди двайсет и пет века от завоевателя Александър, е люлка на литературния шедьовър " Александрийски квартет " - поредност от четири романа на английския публицист Лорънс Дърел. Отделните елементи - " Жюстин ", " Балтазар ", " Маунтолив " и " Клия ", са оповестени сред 1957 и 1960 година, преди броени дни излезе новото им издание на български език с превъзходния превод на Иглика Василева и логото на " Лист ". Квартетът е в два тома, кориците им са дело на Калина Мухова.
Всяко от творбите споделя от позиция на съответния воин за едни и същи събития в града. Основен наблюдаващ е Дарли, който води мемоари за преломите в живота на тези, които обича и познава. В " Жюстин ", " Балтазар " и " Маунтолив " действието се развива в Александрия навечерието на Втората международна война, сред страниците на " Клия " отеква канонадата на вражеския флот в пристанището на града.
В първия разказ Дарли събира отломките на сърцето си след бурна спекулация, а в последния - " Клия ", изцелената му душа още веднъж открива любовта, само че с друга жена.
Героите в тази творба, както и обликът на разказвача, са измислени и нямат никаква аналогия с живи лица. Само градът е същински, прецизира в бележи към обособените елементи Лорънс Дърел.
През 1959 година в изявление за The Paris Review - англоезично списание, излизащо във френската столица, той разказва концепциите, стоящи зад " Квартета ", като доближаване на източната и западната метафизика, учредено на преобръщането на остарелия мироглед за материалната галактика от Айнщайн и на същото, което Фройд прави с концепцията за стабилната персона, което води до нова идея за действителността.
" Чрез изкуството си ние, хората актьори, обилно прощаваме всички рани и провали на всекидневието; по този метод ние не заобикаляме ориста си, както непрестанно се мъчат да вършат елементарните хора, а я изпълваме с капацитета на същинското ѝ наличие - въображението. Защо другояче ще се нараняваме един различен? ", пък отбелязва Дарли в " Жюстин ".
И критиците, и читателите, одобряват благосклонно " Александрийски квартет " и тетралогията остава най-популярната творба на Лорънс Дърел. Макар да твърди, че героите в нея са плод на въображението, създателят нанася в някои от тях линии от личния си живот. Години наред Дърел е на дипломатическа работа към английското държавно управление и по време на Втората международна война е аташе по печата към английските посолства, първо в Кайро, а по-късно в Александрия.Тъкмо в Александрия той се среща с еврейката Ив (Ивет) Коен, която го въодушевява за облика на Жюстин.
Сред най-влиятелните фигури в обкръжението му е писателят Хенри Милър, по-възрастен от него с двайсет години. Когато през 1935-а прочита романа му " Тропик на Рака ", Дърел неотложно му написа писмо с откровените си възторзи. Милър му отвръща и по този начин стартира другарството им, траяло четири декади. Освен този образец за писателско роднинство по желание, в биографията на Дърел има и значимо роднинство по кръв - той е по-голям брат на естествоизпитателя и публицист Джералд Даръл. Разликата във семейството е поради пристигналото през съветски наречие на семейството на създателя на " Моето семейство и други животни ".
БЪРЗ ФАКТ
През 2012 година, когато архивите на Нобеловия комитет са отворени след 50 години, излиза наяве, че Лорънс Дърел е бил номиниран за Нобелова премия за литература през 1961 година, само че не е попаднал в окончателния лист. Тогава оценката отива при Джон Стайнбек.
Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Александрийски квартет - II томС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Александрийски квартет " на Лорънс Дърел
Морето и през днешния ден е бурно и пронизващият вятър духа на вълни. Зима е, само че към този момент се усеща поривът на пролетта. До обяд - небе от оцъклени голи перли, притаили се на завет щурци, а в този момент и вятърът - съблича ширналата се низина, тършува навсякъде из нея...
Избягах на този остров с няколко книги и детето - детето на Мелиса. Не знам за какво употребявам думата " избягах ". Хората от селото се майтапят, че единствено болен човек би избрал толкоз отдалечено място, с цел да се възвръща. Да, само че аз дойдох тук, с цел да се церя, да изцелявам себе си, в случай че по този начин предпочитате...
Нощем, когато вятърът вие и детето спи умерено в дървеното си креватче, възпламенявам лампа до камината, в която отекват стенания, потеглям да вървя напред-назад и мисля за приятелите си - за Жюстин и Несим, за Мелиса и Балтазар.
По стоманените окови на паметта, частица по частица, се връщам обратно в града, който и тримата населявахме за малко време: градът, който ни използваше за своя флора, породи у нас спорове, които бяха негови, само че които ние в неведението си неправилно взехме за наши: прелестната Александрия!
Наистина трябваше да дойда чак тук, с цел да схвана всичко! Едва откакто заживях на този гол нос, всеки ден изтръгвайки нощта от мрака благодарение на Арктур*, надалеч от напоения с мирис на лимони прахуляк на тези летни следобеди, най-сетне съумях да проумея, че никой от нас не можеше да бъде съден за случилото се тогава. Единствено градът бе отговорен, макар че ние, неговите деца, трябваше да платим цената.
* Арктур - най-ярката звезда в съзвездието Воловар. - Бел. прочие
Преди всичко какво съставлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прахуляк улици. Днес той е притежание на мухите и просяците - както и на тези, избрали промеждутъчното битие измежду тях.
Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, само че наподобява, единствено демотическият гръцки прави разлика сред тях. Сексуалното предложение, хвърлило котва в този град, изобилства от многообразие на формите. Но все пак той няма тип на нехаен кей на удоволствията.
Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо напълно друго, по-скоро андрогинно, или трансформирало се в своята диаметралност. Ориентът не може да се любува на сладостната безредица на тялото, тъй като от дълго време го е надживял. Спомням си Несим, който един път сподели - май просто цитираше някого, - че Александрия е огромната винарска преса на любовта; тези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците - т.е. надълбоко наранените в своя секс.
Бележки за нюансите на пейзажа... Редуващи се картини с темпера. Светлина, която се процежда през лимонова есенция. Въздухът, цялостен с прахуляк от тухли, със сладкия мирис на тухлен прахуляк и мириса на парещ, окъпан с вода плочник. Леки, въздушни прокъсани облаци, надвиснали ниско над земята, които обаче рядко донасяха дъжд. Над това прашно алено, прашно зелено и тебеширеномораво, постоянно напоявано аленеещо езеро. През лятото морската влага придаваше лек искра на въздуха. Всичко лежеше под леплив пласт.
А през есента сухият пулсиращ въздух, напоен със статично електричество, елементарно възбужда тялото през тънките облекла. Плътта се раздвижва, оживява, пробва се да счупи решетките на своя затвор. Пияна развратница броди из тъмните улици нощем и от устните ѝ като цветчета се отронват откъслечни мелодии. Сигурно по този начин и Антоний е доловил струните на онази музика, под звуците на която сърцето замира, и вечно се е предал, вдигнал е ръце пред стените на града, в който е бил влюбен.
Навъсените тела на младите потеглят на лов за гола плът и в тези дребни кафенета, в които Балтазар постоянно се отбиваше със остарелия стихотворец на града*, момчетата неспокойно играеха табла под газените лампи: раздразнени от оня изсъхнал необитаем вятър - по този начин мнителен, неромантичен, - обезпокоително оглеждаха всеки чужд минувач. С тъга си поемаха мирис и във всяка лятна целувка откриваха усета на негасена вар...
* Тук, както и в цялата книга, когато става дума за " остарелия стихотворец на града ", се схваща гръцкият стихотворец Константинос Петру Кавафис, роден в Александрия, 1863 - 1933 година - Бел. авт.
Трябваше да дойда тук, с цел да съградя отначало този град в мозъка си - тъжни, меланхолични обиталища, които съгласно стареца* бяха цялостни с " черните руини " на неговия живот. Дрънченето на трамваите, които потръпваха в металните си вени, прорязващи мейдана** в Мазарита с цвят на йод. Злато, фосфор и магнезий. Толкова постоянно се срещахме тук. През лятото - край една дребна цветна сергия с резени от любеница и плодов сладолед, който тя обичаше.
Тя, несъмнено, постоянно закъсняваше - по всяка възможност освежена след изпълненото си обвързване в притъмнената стаичка - нещо, за което избрах да не мисля; но толкоз свежа, толкоз млада, разтвореният цвят на устните ѝ, който пада върху моите, бе като неутолено лято. Мъжът, който бе оставила, несъмнено още стоеше зашеметен, припомняйки си претърпените сцени; а тя ме гледаше, към момента поръсена с цветния прашец на неговите целувки. Мелиса!
Не знам за какво, само че това като че нямаше съвсем никакво значение, усетих нежната ѝ тежест, когато се облегна върху ръката ми и се усмихна с откритата откровеност на човек, от дълго време завършил с всевъзможни потайности. Хубаво ми беше да заставам тук, вцепенен и обезпокоен, запъхтян, тъй като и двамата знаехме какво желаеме един от различен. Посланията, подминавайки съвестта, идваха напряко от плътта на устните, от очите, сладоледа, цветната сергия. Да стоим по този начин, с преплетени кутрета, вдишвайки от камфорния мирис на напредналия следобяд, на тази част от града...
* Отново става дума за Константинос Петру Кавафис. - Бел. авт.
** Място за разходка, крайбрежен бул. или алея край морски бряг в градина. - Бел. прочие
Тази вечер преглеждах записките си. Някои от листовете бяха отишли за кухненска приложимост, други бяха разпокъсани от детето. Тази форма на цензуриране ми хареса, тъй като крие в себе си безразличието на природата към построенията на изкуството - равнодушие, което бях почнал да споделям. В края на краищата какъв е смисълът от една проникновена метафора за Мелиса, откакто тя лежи заровена сходно мумия в плиткия топъл пясък на черното речно устие?
Тези грижливо непокътнати от мен мемоари са трите тома, в които Жюстин водеше своя дневник, както и фолиото, свидетелстващо за лудостта на Несим. Несим ги погледна, когато си тръгвах, кимна и рече:
- Вземи тези мемоари, да, прочети ги. В тях има доста неща за нас. Сигурно ще ти оказват помощ да подкрепяш Жюстин без съмнение, както трябваше да върша и аз. - Това се случи в Летния замък след гибелта на Мелиса, когато ние към момента вярвахме, че Жюстин ще се върне при него.
Често си мисля, и постоянно с прочут боязън, за любовта на Несим към Жюстин. Може ли да има нещо по-всеобхватно, по-здраво и мощно единствено по себе си? Тя обагряше нещастието му с нещо като възторг - блажените рани, които човек си мисли, че са присъщи единствено на светците, а не на някакви си най-обикновени любовници. Ала малко възприятие за комизъм би го избавило от това извънредно всепоглъщащо страдалчество. Знам, че е елементарно да се подлага на критика. Знам.
В глухата тишина на тези зимни вечери има единствено един часовник: морето. Мрачната му натрапчива еднообразност е фугата, на чийто декор аз пиша. Тягостният темп на солената вода, която ближе личните си рани, разпенва се по устието на Делтата и кипи край безлюдните плажове - опустели завинаги под полета на чайките: бели драскулки по сивия, сдъвкан от облаци здрач. Тук, появят ли се платна, умират, преди сушата да ги е приютила. Крушение, изхвърлено по островни брегове, последната черупка, подвластна на всеядното време, щръкнала за момент в синята паст на водата... само че не щеш ли и тя изчезва!
С изключение на сбръчканата остаряла селянка, която идва всеки ден от селото, яхнала муле, с цел да чисти, ние с детето сме напълно сами. То е щастливо и постоянно намира с какво да се занимава измежду непознатата му среда. Още не съм го кръстил. Разбира се, че ще се споделя Жюстин - по какъв начин другояче?
Що се отнася до мен, аз не съм нито благополучен, нито нещастен; лежа, като че ли висящ сред небето и земята, повлечен като косъм или перо от облачните смесици на паметта. Споменах за безполезността на изкуството, само че забравих да кажа истината за утехата, която то носи. Утехата на работата, която правя с мозъка и със сърцето си, се състои в това, че единствено там, в безмълвието на художника или писателя, действителността може да бъде преподредена, модифицирана и показана откъм забележителната ѝ страна.
Нашите общи дейности в действителността не съставляват нищо друго с изключение на власеницата, която покрива сърмения брокат - смисълът на схемата. Чрез изкуството си ние, хората актьори, обилно прощаваме всички рани и провали на всекидневието; по този метод ние не заобикаляме ориста си, както непрестанно се мъчат да вършат елементарните хора, а я изпълваме с капацитета на същинското ѝ наличие - въображението. Защо другояче ще се нараняваме един различен?
Не, опрощението, което диря и може би ще намеря, не е това, което постоянно ще виждам в блесналите другарски очи на Мелиса или в мрачния умислен поглед на Жюстин. Всички ние към този момент поехме по разнообразни пътеки; само че в това, в първото огромно разтърсване на моята зрялост, чувствам нови лимити за моето изкуство, а и животът ми е извънредно обогатен от загатна за тях.
В мисълта си аз още веднъж ги имам; като че ли единствено тук - на тази дървена маса под маслината, откъдето се вижда морето, единствено тук мога да им придам цялото това благосъстояние, което заслужават. Така че, с цел да има усет, това писание би трябвало да вземе нещо и от своите живи субекти - техния мирис, кожа, глас - и да ги вплете в меката гъвкава тъкан на загатна. Желанието ми те да заживеят още веднъж е стигнало до оня кръстопът, където болката се трансформира в изкуство... Може би ще се окаже, че това е един ненужен напор. Не знам. Но би трябвало да опитам.
Днес дружно с детето сложихме каменната плоча на огнището и до момента в който работехме, разговаряхме. Говоря ѝ, но по този начин, като че ли съм самичък, като че ли приказвам на себе си; тя ми отвръща на някакъв претенциозен език, който сама си е измислила. Заровихме пръстените, които Коен бе купил за Мелиса, в земята под камъка, както е обичаят на този остров. За шанс на жителите на къщата.
Може да се каже, че когато срещнах Жюстин, бях съвсем благополучен човек. Ненадейно ми се откри опция за непосредственост с Мелиса - една интимна връзка, напълно непредвидена и незаслужена, без обаче това да я прави по-малко прелестна. Като всички егоисти и аз не мога да пребивавам сам; а последната година на моето ергенство напряко ме унищожи - фактът, че не умеех да се оправям с семейството, с облеклото си, с храната, нито с парите, ме влудяваше и отчайваше. Направо ми се гадеше при типа на пълчищата хлебарки в стаите, където за мен сякаш трябваше да се грижи едноокият Хамид, моят прислужник бербер*.
* Бербери - народ, който живее в Алжир, Мароко и Либия (общо към 12 млн.); мюсюлмани. - Бел. прочие
Мелиса разруши така и така запуснатата ми защита не с някое качество, което човек чака да открие в държанка - обаяние, изключителна хубост или просветеност, - напълно не, а по-скоро със силата на това, което мога да нарека единствено състрадание, само че в смисъла, който гърците влагат в тази дума. Спомних си я, тъй като и преди я бях виждал - бледа, слаба, загърната в износено палто от тюленова кожа, да разхожда дребното си кученце по улиците през зимата.
Туберкулозните ѝ ръце, прорязани от сини вени, и по този начин нататък. Изрисуваните, извити като дъга вежди подчертаваха красивите ѝ, храбро почтени очи. Месеци наред я бях виждал, без да се трогвам от навъсената ѝ анилинова хубост. Ден след ден се разминавахме по пътя ми към кафенето " Ал Актар ", където Балтазар ме чакаше с черна шапка на главата, с цел да ми даде " инструкции ". Никога не съм си и помислял, че ще стана неин ухажор.
Знаех, че в миналото е била манекенка в Ателието - наложително се минава през това, - а в този момент беше танцьорка; даже освен това, знаех, че е държанка на възрастен търговец на кожи - пълен, недодялан, пошъл мъж, една от звездите на града. Споменавам го, с цел да отбележа, че това бе един откъслек от моя живот, който се откърти и потъна в морето. Мелиса! Мелиса!
Мисля си за това време, когато за нас четиримата забележимият свят съвсем не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго с изключение на шпации сред сънищата, шпации сред движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите преживявания...
Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, безцелни, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго с изключение на невъзможното - да си останем такива. Жюстин би споделила, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекомерно мощна и преднамерена, с цел да бъде човешка - гравитационното поле, в което Александрия улавя всички тези, които е избрала да бъдат неин първообраз...
Шест часът. Фигури, загърнати в бели плебеи, се тътрят откъм гарата. Дюкяните се пълнят и изпразват като белите дробове на улица " Сьор ". Бледите удължени лъчи на следобедното слънце размиват необятните извивки на Еспланадата, а заслепените гълъби, като подгонени от вятъра хартии, литват над минаретата, с цел да поемат залеза върху разперените си криле. Звън на сребро откъм сарафските сергии. Желязната оградка пред банката е толкоз нагорещена, че чак пари.
Тропот на копита от конски карети - държавните чиновници с червени фесове отиват към крайбрежните кафенета. Това е часът, който най-трудно се понася. И тогава най-неочаквано я съзирам от балкона си - поклаща се мудно и повърхностно, отива към града с белите си сандали, още неразсънена. Жюстин! Като престаряла костенурка градът раздипля нагънатия си врат и мързеливо се озърта. За момент напуща прокъсаните дрипи на плътта, а от някакъв прикрит сокак край кланицата, над стенанията и ревовете на добитъка се понася провлаченото носово стържене на сирийска любовна песен; пискливата тоналност на четвъртините проечава, като че ли мелят синусите в улична латерна.
Уморени мъже отварят кепенците на балконите и примижавайки, излизат на бледата гореща светлина - повехнали цветя на мъчителни следобеди, прекарани в хвърляне върху потни постели, бинтовани в тягостни сънища. Аз също се трансфорах в един от тези клети служители на съвестта, жител на Александрия. Тя мина под прозореца ми, усмихна се, като че вътрешно удовлетворена от нещо, и продължи да размахва дребното тръстиково ветрило пред лицето си.
Сигурно в никакъв случай повече няма да видя тази нейна усмивка, защото в компания тя има навика единствено да се смее, показвайки прелестните си бели зъби. Но тази къса тъжна усмивка издава качество, което човек не допуска, че е допустимо да има - способността ѝ да сплетничи и злослови. Някой по-скоро би я взел за трагическа натура, даже за лишена от възприятие за комизъм. Само натрапчивият спомен за тази усмивка щеше да подклажда подозренията ми през дните, които предстояха.
Аз, несъмнено, притежавах много такива мимолетни усещания от Жюстин - всяко уловено в друг момент - и в действителност добре я знаех доста преди да бъдем показани един на различен: в нашия град хората с приход от над двеста лири годишно не можеха да останат незнайни. Бях я виждал да седи самотна на морския бряг, да чете вестник, да яде ябълка; или пък във фоайето на хотел " Сесил ", измежду прашните палми, облечена в опъната по тялото ѝ рокля от сребристи мъниста, да държи прелестната си кожена пелерина на гърба, както селяните премятат палтото си през рамо - закачена на дългия ѝ, сгънат като кука показалец.
Несим стоеше на прага на обляната в музика и светлина бална зала. Бяха се разминали. Под палмите в една дълбока ниша седяха двама старци и играеха шах. Жюстин бе спряла да ги погледа. Тя не разбираше нищо от тази игра, само че безмълвната съсредоточеност, която цареше в нишата, наподобява, я бе омагьосала. Дълго остана там - сред двамата замислени играчи и света на музиката, като че ли се колебаеше какво да избра. Най-накрая Несим се приближи безшумно и я подхвана за лакътя. Постояха по този начин известно време един до различен, тя - загледана в играчите на шах, той - в нея. После тя безшумно въздъхна и потегли тихо и насилствено, сетне внимателно прекрачи в света на светлината.
Но при други условия тази съобразителна мъжкарана можеше да бъде трогателна, отстъпчива и женствена, въпреки това да ѝ струваше доста повече старания, в сравнение с ни изглеждаше на нас, останалите. Тя ми подсещаше за тези чудовищни кралици, които са оставили след себе си единствено амонячния аромат на кръвосмесителните си похождения, да тегне като облак над александрийското подсъзнание и до ден сегашен. Гигантските човекоядни котки като Арсиное бяха същинските ѝ сестри.
Въпреки това зад дейностите на Жюстин се криеше нещо друго, родено от една по-късна и трагична философия, в която моралните съображения несъмнено са наклонили везните в ущърб на злотворната ѝ натура. Тя бе жертва на същински мъчителни подозрения. Въпреки това продължавах да виждам директна връзка сред облика на Жюстин, наведена над мръсния умивалник с ембриона в него, и клетата София на Валентин, която бе умряла от една обич, толкоз съвършена, колкото и твърдоглава.
По това време делях дребен апартамент на улица " Наби Даниил " с Жорж-Гастон Помбал, малък чиновник в консулството. Сред дипломатите минаваше за странна птица, тъй като за разлика от останалите, като че притежаваше гръбначен дирек. За него тягостните отговорности на протокола и приемите - по този начин прилични на халюцинационен призрачен сън - не бяха лишени от екзотична хубост. Той като че гледаше на дипломацията през очите на един Русо, митничаря Русо. Наслаждаваше ѝ се, само че в никакъв случай не позволяваше да погълне това, което бе останало от интелекта му. Предполагам, че тайната на триумфа му се криеше в неговата неимоверна, съвсем свръхестествена леност.
Киснеше в Генералното консулство на едно бюро, което бе постоянно поръсено като с конфети от визитни картички на негови сътрудници. Беше извънредно ленив, голям, ленив, предан на дългите следобедни сиести и на Кребийон-син*. Носните му кърпи ухаеха на " Португалска вода ". Любимата му тематика на диалог бяха дамите и евентуално говореше от опит, тъй като върволицата от посетителки в дребния апартамент нямаше край, освен това човек рядко можеше да се види едно и също лице два пъти.
" За един французин предлаганата тук обич е много забавна. Първо се работи, след това се мисли. А когато пристигна ред на подозренията и угризенията, човек е по този начин отпаднал от жегата, че не са му останали сили за тях. На тукашната обич ѝ липсва финес, изисканост, само че тази нейна животинска природа ми подхожда. И сърцето, и мозъкът ми са към този момент износени от обич и копнеят за отдих - най-много, скъпи ми приятелю, да бъдат пощадени от тази безконечна семитско-коптска фикс идея за дисекция, за анализиране на субекта. Искам, когато се върна във фермата си в Нормандия, сърцето ми да е цяло. "
* Клод-Проспер Кребийон (1707 - 1777) - френски публицист, създател на елегантни по жанр романи и разговори с безнравствено съдържание; наследник на Проспер Жолио Кребийон (1674 - 1762) френски стихотворец драматург, член на Френската академия. - Бел. прочие
През зимата той нормално отсъстваше дълго време - отпуски, по време на които дребният сенчест апартамент бе напълно на мое разположение и аз постоянно оставах до късно вечерта, с цел да коригирам домашните извършения. Само хъркащият Хамид ми правеше компания. През тази последна година се озовах в някаква задънена улица. Нямах воля за нищо - нито да работя интензивно, с цел да подобря ситуацията си в обществото, нито да пиша, нито даже да се любя. Не можех да схвана какво става с мен. За пръв път изживявах същински срив. Пълно слабоволие за живот. Понякога преглеждах купчината листове на един мой ръкопис или старите коректури на разказ или стихосбирка с неприкрито отвращение; с горест, като човек, който преглежда остарял паспорт.
От време на време някое от безбройните девойки на Жорж попадаше внезапно в моята мрежа, като се отбиваше да го посети тъкмо когато го нямаше, и тези мимолетни случки единствено изостряха погнусата ми от живота. В това отношение Жорж демонстрираше освен предвидливост, само че и благотворителност, защото, преди да отпътува (и като знаеше оскъдните ми средства), той постоянно плащаше авансово на някоя от сирийките в заведението на Голфо, нареждайки ѝ да прекара една-две нощи в оставения разполагаем апартамент, както самичък се показваше.
Задължението ѝ беше да ме развеселява - напълно нелека задача, тъй като на външен тип у мен нищо не издаваше потребността от ободряване. Общият диалог се бе трансформирал в изцяло автоматизиран и много комфортен метод на другарство, който продължаваше и откакто си престанал да изпитваш нужда от него; при случай аз можех и да се любя за многообразие, защото тук не се спи доста добре: само че без пристрастеност, без даже да обръщам внимание на индивида под мен.
Някои от тези срещи с бедните, изтощени създания, подготвени на всичко в името на физическото си оцеляване, бяха забавни, даже вълнуващи, но аз, наподобява, бях изгубил всевъзможен интерес, до момента в който се пробвах да подредя възприятията си, тъй че пред мен те отново дефилираха като плоски, като че ли прожектирани върху екран, лишени от триизмерност фигури. " На този свят дамата може да бъде употребена единствено за три неща - обичаше да споделя Клия. - Да я любиш, да страдаш по нея и да я превърнеш в литература. " Аз изживявах неуспех и в трите упоменати сфери.
Споменавам всичко това с единствената цел да покажа извънредно необещаващия човешки материал, с който Мелиса бе избрала да работи - да вдъхне живот у мен. И без друго надали ѝ е било елементарно да носи двойното задължение на личната си беднотия и болест. Да одобри и моите неволи, прибавени към нейните - за това в действителност се искаше храброст. Може би тази храброст идваше от отчаянието, тъй като и тя като мен бе стигнала до задънена улица в своя живот. Усещането за провал ни сближаваше.
В продължение на седмици нейният ухажор, остарелият кожар, ме преследваше по улиците с револвер, който тежеше в увисналия джоб на палтото му. С утешение научих от една от приятелките на Мелиса, че не бил зареден, само че въпреки всичко това следене ме изтормози. Почти на всеки ъгъл в града двамата се застрелвахме един различен въображаемо. Аз просто не можех да претърпявам надупченото му от шарка лице с измъчените, постоянно навъсени скотски черти - скупчени на едно място и размазани върху физиономията му, - противна ми бе и мисълта за грубиянската му фамилиарност с Мелиса, за потните му дребни ръце, покрити с остра черна козина като на бодливо свинче.
Това продължи много дълго време, а след това, след няколко месеца, сред нас се породи огромна непосредственост. При всяка среща си кимахме и се усмихвахме един на различен. Веднъж го срещнах в един бар и останах да седнал съм до него съвсем час; още малко, и щяхме да си проговорим, само че като че никой от двама ни не събра кураж да стартира. Нямахме обща тематика на диалог, като се изключи Мелиса. На потегляне го зърнах в едно от дългите огледала - беше навел глава и гледаше в чашата си с вино.
Нещо в позата му - трогателната мудност на питомен тюлен, който се бори с човешките си усеща - ме пречупи и тогава за пръв път си дадох сметка, че и той обича Мелиса не по-малко от мен. Съжалих грозотата му и мъчителната тъпа беззащитност да проумее такива напълно нови и непознати за него чувства като ревнивост и отнемането на мечтана държанка.
По-късно, когато претърсваха джобовете му, измежду извадените дреболии и боклучета видях едно малко празно шишенце от евтиния парфюм, който използваше Мелиса; взех го и вкъщи го сложих върху лавицата над камината, където заставам няколко месеца, преди Хамид да го изхвърли по време на пролетното почистване. Никога не споделих за това на Мелиса; само че постоянно, когато оставах самичък нощем, до момента в който тя танцуваше, а може би по нужда и спеше с някой от феновете си, аз се заглеждах в шишенцето и тъжен размишлявах върху тази буйна обич на стареца, като я сравнявах с моята; и индиректно усещах отчаянието, което кара човек да стиска в ръцете си един дребен пренебрегнат предмет, който към момента е напоен със загатна за изменника.
Намерих Мелиса, прогизнала като полуудавена птица, на пустия бряг на Александрия, полово объркана...
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Легенди за пристрастеността, прочетени по улиците на Александрия. Шедьовърът на Лорънс Дърел " Александрийски квартет " излезе в два тома с логото на " Лист "
Улиците на Александрия миришат на сласт, пот и прахуляк, сърцето ѝ е болно за обич. Мистичният град, учреден преди двайсет и пет века от завоевателя Александър, е люлка на литературния шедьовър " Александрийски квартет " - поредност от четири романа на английския публицист Лорънс Дърел. Отделните елементи - " Жюстин ", " Балтазар ", " Маунтолив " и " Клия ", са оповестени сред 1957 и 1960 година, преди броени дни излезе новото им издание на български език с превъзходния превод на Иглика Василева и логото на " Лист ". Квартетът е в два тома, кориците им са дело на Калина Мухова.
Всяко от творбите споделя от позиция на съответния воин за едни и същи събития в града. Основен наблюдаващ е Дарли, който води мемоари за преломите в живота на тези, които обича и познава. В " Жюстин ", " Балтазар " и " Маунтолив " действието се развива в Александрия навечерието на Втората международна война, сред страниците на " Клия " отеква канонадата на вражеския флот в пристанището на града.
В първия разказ Дарли събира отломките на сърцето си след бурна спекулация, а в последния - " Клия ", изцелената му душа още веднъж открива любовта, само че с друга жена.
Героите в тази творба, както и обликът на разказвача, са измислени и нямат никаква аналогия с живи лица. Само градът е същински, прецизира в бележи към обособените елементи Лорънс Дърел.
През 1959 година в изявление за The Paris Review - англоезично списание, излизащо във френската столица, той разказва концепциите, стоящи зад " Квартета ", като доближаване на източната и западната метафизика, учредено на преобръщането на остарелия мироглед за материалната галактика от Айнщайн и на същото, което Фройд прави с концепцията за стабилната персона, което води до нова идея за действителността.
" Чрез изкуството си ние, хората актьори, обилно прощаваме всички рани и провали на всекидневието; по този метод ние не заобикаляме ориста си, както непрестанно се мъчат да вършат елементарните хора, а я изпълваме с капацитета на същинското ѝ наличие - въображението. Защо другояче ще се нараняваме един различен? ", пък отбелязва Дарли в " Жюстин ".
И критиците, и читателите, одобряват благосклонно " Александрийски квартет " и тетралогията остава най-популярната творба на Лорънс Дърел. Макар да твърди, че героите в нея са плод на въображението, създателят нанася в някои от тях линии от личния си живот. Години наред Дърел е на дипломатическа работа към английското държавно управление и по време на Втората международна война е аташе по печата към английските посолства, първо в Кайро, а по-късно в Александрия.Тъкмо в Александрия той се среща с еврейката Ив (Ивет) Коен, която го въодушевява за облика на Жюстин.
Сред най-влиятелните фигури в обкръжението му е писателят Хенри Милър, по-възрастен от него с двайсет години. Когато през 1935-а прочита романа му " Тропик на Рака ", Дърел неотложно му написа писмо с откровените си възторзи. Милър му отвръща и по този начин стартира другарството им, траяло четири декади. Освен този образец за писателско роднинство по желание, в биографията на Дърел има и значимо роднинство по кръв - той е по-голям брат на естествоизпитателя и публицист Джералд Даръл. Разликата във семейството е поради пристигналото през съветски наречие на семейството на създателя на " Моето семейство и други животни ".
БЪРЗ ФАКТ
През 2012 година, когато архивите на Нобеловия комитет са отворени след 50 години, излиза наяве, че Лорънс Дърел е бил номиниран за Нобелова премия за литература през 1961 година, само че не е попаднал в окончателния лист. Тогава оценката отива при Джон Стайнбек.
Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от " Александрийски квартет " на Лорънс Дърел
Морето и през днешния ден е бурно и пронизващият вятър духа на вълни. Зима е, само че към този момент се усеща поривът на пролетта. До обяд - небе от оцъклени голи перли, притаили се на завет щурци, а в този момент и вятърът - съблича ширналата се низина, тършува навсякъде из нея...
Избягах на този остров с няколко книги и детето - детето на Мелиса. Не знам за какво употребявам думата " избягах ". Хората от селото се майтапят, че единствено болен човек би избрал толкоз отдалечено място, с цел да се възвръща. Да, само че аз дойдох тук, с цел да се церя, да изцелявам себе си, в случай че по този начин предпочитате...
Нощем, когато вятърът вие и детето спи умерено в дървеното си креватче, възпламенявам лампа до камината, в която отекват стенания, потеглям да вървя напред-назад и мисля за приятелите си - за Жюстин и Несим, за Мелиса и Балтазар.
По стоманените окови на паметта, частица по частица, се връщам обратно в града, който и тримата населявахме за малко време: градът, който ни използваше за своя флора, породи у нас спорове, които бяха негови, само че които ние в неведението си неправилно взехме за наши: прелестната Александрия!
Наистина трябваше да дойда чак тук, с цел да схвана всичко! Едва откакто заживях на този гол нос, всеки ден изтръгвайки нощта от мрака благодарение на Арктур*, надалеч от напоения с мирис на лимони прахуляк на тези летни следобеди, най-сетне съумях да проумея, че никой от нас не можеше да бъде съден за случилото се тогава. Единствено градът бе отговорен, макар че ние, неговите деца, трябваше да платим цената.
* Арктур - най-ярката звезда в съзвездието Воловар. - Бел. прочие
Преди всичко какво съставлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прахуляк улици. Днес той е притежание на мухите и просяците - както и на тези, избрали промеждутъчното битие измежду тях.
Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, само че наподобява, единствено демотическият гръцки прави разлика сред тях. Сексуалното предложение, хвърлило котва в този град, изобилства от многообразие на формите. Но все пак той няма тип на нехаен кей на удоволствията.
Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо напълно друго, по-скоро андрогинно, или трансформирало се в своята диаметралност. Ориентът не може да се любува на сладостната безредица на тялото, тъй като от дълго време го е надживял. Спомням си Несим, който един път сподели - май просто цитираше някого, - че Александрия е огромната винарска преса на любовта; тези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците - т.е. надълбоко наранените в своя секс.
Бележки за нюансите на пейзажа... Редуващи се картини с темпера. Светлина, която се процежда през лимонова есенция. Въздухът, цялостен с прахуляк от тухли, със сладкия мирис на тухлен прахуляк и мириса на парещ, окъпан с вода плочник. Леки, въздушни прокъсани облаци, надвиснали ниско над земята, които обаче рядко донасяха дъжд. Над това прашно алено, прашно зелено и тебеширеномораво, постоянно напоявано аленеещо езеро. През лятото морската влага придаваше лек искра на въздуха. Всичко лежеше под леплив пласт.
А през есента сухият пулсиращ въздух, напоен със статично електричество, елементарно възбужда тялото през тънките облекла. Плътта се раздвижва, оживява, пробва се да счупи решетките на своя затвор. Пияна развратница броди из тъмните улици нощем и от устните ѝ като цветчета се отронват откъслечни мелодии. Сигурно по този начин и Антоний е доловил струните на онази музика, под звуците на която сърцето замира, и вечно се е предал, вдигнал е ръце пред стените на града, в който е бил влюбен.
Навъсените тела на младите потеглят на лов за гола плът и в тези дребни кафенета, в които Балтазар постоянно се отбиваше със остарелия стихотворец на града*, момчетата неспокойно играеха табла под газените лампи: раздразнени от оня изсъхнал необитаем вятър - по този начин мнителен, неромантичен, - обезпокоително оглеждаха всеки чужд минувач. С тъга си поемаха мирис и във всяка лятна целувка откриваха усета на негасена вар...
* Тук, както и в цялата книга, когато става дума за " остарелия стихотворец на града ", се схваща гръцкият стихотворец Константинос Петру Кавафис, роден в Александрия, 1863 - 1933 година - Бел. авт.
Трябваше да дойда тук, с цел да съградя отначало този град в мозъка си - тъжни, меланхолични обиталища, които съгласно стареца* бяха цялостни с " черните руини " на неговия живот. Дрънченето на трамваите, които потръпваха в металните си вени, прорязващи мейдана** в Мазарита с цвят на йод. Злато, фосфор и магнезий. Толкова постоянно се срещахме тук. През лятото - край една дребна цветна сергия с резени от любеница и плодов сладолед, който тя обичаше.
Тя, несъмнено, постоянно закъсняваше - по всяка възможност освежена след изпълненото си обвързване в притъмнената стаичка - нещо, за което избрах да не мисля; но толкоз свежа, толкоз млада, разтвореният цвят на устните ѝ, който пада върху моите, бе като неутолено лято. Мъжът, който бе оставила, несъмнено още стоеше зашеметен, припомняйки си претърпените сцени; а тя ме гледаше, към момента поръсена с цветния прашец на неговите целувки. Мелиса!
Не знам за какво, само че това като че нямаше съвсем никакво значение, усетих нежната ѝ тежест, когато се облегна върху ръката ми и се усмихна с откритата откровеност на човек, от дълго време завършил с всевъзможни потайности. Хубаво ми беше да заставам тук, вцепенен и обезпокоен, запъхтян, тъй като и двамата знаехме какво желаеме един от различен. Посланията, подминавайки съвестта, идваха напряко от плътта на устните, от очите, сладоледа, цветната сергия. Да стоим по този начин, с преплетени кутрета, вдишвайки от камфорния мирис на напредналия следобяд, на тази част от града...
* Отново става дума за Константинос Петру Кавафис. - Бел. авт.
** Място за разходка, крайбрежен бул. или алея край морски бряг в градина. - Бел. прочие
Тази вечер преглеждах записките си. Някои от листовете бяха отишли за кухненска приложимост, други бяха разпокъсани от детето. Тази форма на цензуриране ми хареса, тъй като крие в себе си безразличието на природата към построенията на изкуството - равнодушие, което бях почнал да споделям. В края на краищата какъв е смисълът от една проникновена метафора за Мелиса, откакто тя лежи заровена сходно мумия в плиткия топъл пясък на черното речно устие?
Тези грижливо непокътнати от мен мемоари са трите тома, в които Жюстин водеше своя дневник, както и фолиото, свидетелстващо за лудостта на Несим. Несим ги погледна, когато си тръгвах, кимна и рече:
- Вземи тези мемоари, да, прочети ги. В тях има доста неща за нас. Сигурно ще ти оказват помощ да подкрепяш Жюстин без съмнение, както трябваше да върша и аз. - Това се случи в Летния замък след гибелта на Мелиса, когато ние към момента вярвахме, че Жюстин ще се върне при него.
Често си мисля, и постоянно с прочут боязън, за любовта на Несим към Жюстин. Може ли да има нещо по-всеобхватно, по-здраво и мощно единствено по себе си? Тя обагряше нещастието му с нещо като възторг - блажените рани, които човек си мисли, че са присъщи единствено на светците, а не на някакви си най-обикновени любовници. Ала малко възприятие за комизъм би го избавило от това извънредно всепоглъщащо страдалчество. Знам, че е елементарно да се подлага на критика. Знам.
В глухата тишина на тези зимни вечери има единствено един часовник: морето. Мрачната му натрапчива еднообразност е фугата, на чийто декор аз пиша. Тягостният темп на солената вода, която ближе личните си рани, разпенва се по устието на Делтата и кипи край безлюдните плажове - опустели завинаги под полета на чайките: бели драскулки по сивия, сдъвкан от облаци здрач. Тук, появят ли се платна, умират, преди сушата да ги е приютила. Крушение, изхвърлено по островни брегове, последната черупка, подвластна на всеядното време, щръкнала за момент в синята паст на водата... само че не щеш ли и тя изчезва!
С изключение на сбръчканата остаряла селянка, която идва всеки ден от селото, яхнала муле, с цел да чисти, ние с детето сме напълно сами. То е щастливо и постоянно намира с какво да се занимава измежду непознатата му среда. Още не съм го кръстил. Разбира се, че ще се споделя Жюстин - по какъв начин другояче?
Що се отнася до мен, аз не съм нито благополучен, нито нещастен; лежа, като че ли висящ сред небето и земята, повлечен като косъм или перо от облачните смесици на паметта. Споменах за безполезността на изкуството, само че забравих да кажа истината за утехата, която то носи. Утехата на работата, която правя с мозъка и със сърцето си, се състои в това, че единствено там, в безмълвието на художника или писателя, действителността може да бъде преподредена, модифицирана и показана откъм забележителната ѝ страна.
Нашите общи дейности в действителността не съставляват нищо друго с изключение на власеницата, която покрива сърмения брокат - смисълът на схемата. Чрез изкуството си ние, хората актьори, обилно прощаваме всички рани и провали на всекидневието; по този метод ние не заобикаляме ориста си, както непрестанно се мъчат да вършат елементарните хора, а я изпълваме с капацитета на същинското ѝ наличие - въображението. Защо другояче ще се нараняваме един различен?
Не, опрощението, което диря и може би ще намеря, не е това, което постоянно ще виждам в блесналите другарски очи на Мелиса или в мрачния умислен поглед на Жюстин. Всички ние към този момент поехме по разнообразни пътеки; само че в това, в първото огромно разтърсване на моята зрялост, чувствам нови лимити за моето изкуство, а и животът ми е извънредно обогатен от загатна за тях.
В мисълта си аз още веднъж ги имам; като че ли единствено тук - на тази дървена маса под маслината, откъдето се вижда морето, единствено тук мога да им придам цялото това благосъстояние, което заслужават. Така че, с цел да има усет, това писание би трябвало да вземе нещо и от своите живи субекти - техния мирис, кожа, глас - и да ги вплете в меката гъвкава тъкан на загатна. Желанието ми те да заживеят още веднъж е стигнало до оня кръстопът, където болката се трансформира в изкуство... Може би ще се окаже, че това е един ненужен напор. Не знам. Но би трябвало да опитам.
Днес дружно с детето сложихме каменната плоча на огнището и до момента в който работехме, разговаряхме. Говоря ѝ, но по този начин, като че ли съм самичък, като че ли приказвам на себе си; тя ми отвръща на някакъв претенциозен език, който сама си е измислила. Заровихме пръстените, които Коен бе купил за Мелиса, в земята под камъка, както е обичаят на този остров. За шанс на жителите на къщата.
Може да се каже, че когато срещнах Жюстин, бях съвсем благополучен човек. Ненадейно ми се откри опция за непосредственост с Мелиса - една интимна връзка, напълно непредвидена и незаслужена, без обаче това да я прави по-малко прелестна. Като всички егоисти и аз не мога да пребивавам сам; а последната година на моето ергенство напряко ме унищожи - фактът, че не умеех да се оправям с семейството, с облеклото си, с храната, нито с парите, ме влудяваше и отчайваше. Направо ми се гадеше при типа на пълчищата хлебарки в стаите, където за мен сякаш трябваше да се грижи едноокият Хамид, моят прислужник бербер*.
* Бербери - народ, който живее в Алжир, Мароко и Либия (общо към 12 млн.); мюсюлмани. - Бел. прочие
Мелиса разруши така и така запуснатата ми защита не с някое качество, което човек чака да открие в държанка - обаяние, изключителна хубост или просветеност, - напълно не, а по-скоро със силата на това, което мога да нарека единствено състрадание, само че в смисъла, който гърците влагат в тази дума. Спомних си я, тъй като и преди я бях виждал - бледа, слаба, загърната в износено палто от тюленова кожа, да разхожда дребното си кученце по улиците през зимата.
Туберкулозните ѝ ръце, прорязани от сини вени, и по този начин нататък. Изрисуваните, извити като дъга вежди подчертаваха красивите ѝ, храбро почтени очи. Месеци наред я бях виждал, без да се трогвам от навъсената ѝ анилинова хубост. Ден след ден се разминавахме по пътя ми към кафенето " Ал Актар ", където Балтазар ме чакаше с черна шапка на главата, с цел да ми даде " инструкции ". Никога не съм си и помислял, че ще стана неин ухажор.
Знаех, че в миналото е била манекенка в Ателието - наложително се минава през това, - а в този момент беше танцьорка; даже освен това, знаех, че е държанка на възрастен търговец на кожи - пълен, недодялан, пошъл мъж, една от звездите на града. Споменавам го, с цел да отбележа, че това бе един откъслек от моя живот, който се откърти и потъна в морето. Мелиса! Мелиса!
Мисля си за това време, когато за нас четиримата забележимият свят съвсем не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго с изключение на шпации сред сънищата, шпации сред движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите преживявания...
Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, безцелни, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго с изключение на невъзможното - да си останем такива. Жюстин би споделила, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекомерно мощна и преднамерена, с цел да бъде човешка - гравитационното поле, в което Александрия улавя всички тези, които е избрала да бъдат неин първообраз...
Шест часът. Фигури, загърнати в бели плебеи, се тътрят откъм гарата. Дюкяните се пълнят и изпразват като белите дробове на улица " Сьор ". Бледите удължени лъчи на следобедното слънце размиват необятните извивки на Еспланадата, а заслепените гълъби, като подгонени от вятъра хартии, литват над минаретата, с цел да поемат залеза върху разперените си криле. Звън на сребро откъм сарафските сергии. Желязната оградка пред банката е толкоз нагорещена, че чак пари.
Тропот на копита от конски карети - държавните чиновници с червени фесове отиват към крайбрежните кафенета. Това е часът, който най-трудно се понася. И тогава най-неочаквано я съзирам от балкона си - поклаща се мудно и повърхностно, отива към града с белите си сандали, още неразсънена. Жюстин! Като престаряла костенурка градът раздипля нагънатия си врат и мързеливо се озърта. За момент напуща прокъсаните дрипи на плътта, а от някакъв прикрит сокак край кланицата, над стенанията и ревовете на добитъка се понася провлаченото носово стържене на сирийска любовна песен; пискливата тоналност на четвъртините проечава, като че ли мелят синусите в улична латерна.
Уморени мъже отварят кепенците на балконите и примижавайки, излизат на бледата гореща светлина - повехнали цветя на мъчителни следобеди, прекарани в хвърляне върху потни постели, бинтовани в тягостни сънища. Аз също се трансфорах в един от тези клети служители на съвестта, жител на Александрия. Тя мина под прозореца ми, усмихна се, като че вътрешно удовлетворена от нещо, и продължи да размахва дребното тръстиково ветрило пред лицето си.
Сигурно в никакъв случай повече няма да видя тази нейна усмивка, защото в компания тя има навика единствено да се смее, показвайки прелестните си бели зъби. Но тази къса тъжна усмивка издава качество, което човек не допуска, че е допустимо да има - способността ѝ да сплетничи и злослови. Някой по-скоро би я взел за трагическа натура, даже за лишена от възприятие за комизъм. Само натрапчивият спомен за тази усмивка щеше да подклажда подозренията ми през дните, които предстояха.
Аз, несъмнено, притежавах много такива мимолетни усещания от Жюстин - всяко уловено в друг момент - и в действителност добре я знаех доста преди да бъдем показани един на различен: в нашия град хората с приход от над двеста лири годишно не можеха да останат незнайни. Бях я виждал да седи самотна на морския бряг, да чете вестник, да яде ябълка; или пък във фоайето на хотел " Сесил ", измежду прашните палми, облечена в опъната по тялото ѝ рокля от сребристи мъниста, да държи прелестната си кожена пелерина на гърба, както селяните премятат палтото си през рамо - закачена на дългия ѝ, сгънат като кука показалец.
Несим стоеше на прага на обляната в музика и светлина бална зала. Бяха се разминали. Под палмите в една дълбока ниша седяха двама старци и играеха шах. Жюстин бе спряла да ги погледа. Тя не разбираше нищо от тази игра, само че безмълвната съсредоточеност, която цареше в нишата, наподобява, я бе омагьосала. Дълго остана там - сред двамата замислени играчи и света на музиката, като че ли се колебаеше какво да избра. Най-накрая Несим се приближи безшумно и я подхвана за лакътя. Постояха по този начин известно време един до различен, тя - загледана в играчите на шах, той - в нея. После тя безшумно въздъхна и потегли тихо и насилствено, сетне внимателно прекрачи в света на светлината.
Но при други условия тази съобразителна мъжкарана можеше да бъде трогателна, отстъпчива и женствена, въпреки това да ѝ струваше доста повече старания, в сравнение с ни изглеждаше на нас, останалите. Тя ми подсещаше за тези чудовищни кралици, които са оставили след себе си единствено амонячния аромат на кръвосмесителните си похождения, да тегне като облак над александрийското подсъзнание и до ден сегашен. Гигантските човекоядни котки като Арсиное бяха същинските ѝ сестри.
Въпреки това зад дейностите на Жюстин се криеше нещо друго, родено от една по-късна и трагична философия, в която моралните съображения несъмнено са наклонили везните в ущърб на злотворната ѝ натура. Тя бе жертва на същински мъчителни подозрения. Въпреки това продължавах да виждам директна връзка сред облика на Жюстин, наведена над мръсния умивалник с ембриона в него, и клетата София на Валентин, която бе умряла от една обич, толкоз съвършена, колкото и твърдоглава.
По това време делях дребен апартамент на улица " Наби Даниил " с Жорж-Гастон Помбал, малък чиновник в консулството. Сред дипломатите минаваше за странна птица, тъй като за разлика от останалите, като че притежаваше гръбначен дирек. За него тягостните отговорности на протокола и приемите - по този начин прилични на халюцинационен призрачен сън - не бяха лишени от екзотична хубост. Той като че гледаше на дипломацията през очите на един Русо, митничаря Русо. Наслаждаваше ѝ се, само че в никакъв случай не позволяваше да погълне това, което бе останало от интелекта му. Предполагам, че тайната на триумфа му се криеше в неговата неимоверна, съвсем свръхестествена леност.
Киснеше в Генералното консулство на едно бюро, което бе постоянно поръсено като с конфети от визитни картички на негови сътрудници. Беше извънредно ленив, голям, ленив, предан на дългите следобедни сиести и на Кребийон-син*. Носните му кърпи ухаеха на " Португалска вода ". Любимата му тематика на диалог бяха дамите и евентуално говореше от опит, тъй като върволицата от посетителки в дребния апартамент нямаше край, освен това човек рядко можеше да се види едно и също лице два пъти.
" За един французин предлаганата тук обич е много забавна. Първо се работи, след това се мисли. А когато пристигна ред на подозренията и угризенията, човек е по този начин отпаднал от жегата, че не са му останали сили за тях. На тукашната обич ѝ липсва финес, изисканост, само че тази нейна животинска природа ми подхожда. И сърцето, и мозъкът ми са към този момент износени от обич и копнеят за отдих - най-много, скъпи ми приятелю, да бъдат пощадени от тази безконечна семитско-коптска фикс идея за дисекция, за анализиране на субекта. Искам, когато се върна във фермата си в Нормандия, сърцето ми да е цяло. "
* Клод-Проспер Кребийон (1707 - 1777) - френски публицист, създател на елегантни по жанр романи и разговори с безнравствено съдържание; наследник на Проспер Жолио Кребийон (1674 - 1762) френски стихотворец драматург, член на Френската академия. - Бел. прочие
През зимата той нормално отсъстваше дълго време - отпуски, по време на които дребният сенчест апартамент бе напълно на мое разположение и аз постоянно оставах до късно вечерта, с цел да коригирам домашните извършения. Само хъркащият Хамид ми правеше компания. През тази последна година се озовах в някаква задънена улица. Нямах воля за нищо - нито да работя интензивно, с цел да подобря ситуацията си в обществото, нито да пиша, нито даже да се любя. Не можех да схвана какво става с мен. За пръв път изживявах същински срив. Пълно слабоволие за живот. Понякога преглеждах купчината листове на един мой ръкопис или старите коректури на разказ или стихосбирка с неприкрито отвращение; с горест, като човек, който преглежда остарял паспорт.
От време на време някое от безбройните девойки на Жорж попадаше внезапно в моята мрежа, като се отбиваше да го посети тъкмо когато го нямаше, и тези мимолетни случки единствено изостряха погнусата ми от живота. В това отношение Жорж демонстрираше освен предвидливост, само че и благотворителност, защото, преди да отпътува (и като знаеше оскъдните ми средства), той постоянно плащаше авансово на някоя от сирийките в заведението на Голфо, нареждайки ѝ да прекара една-две нощи в оставения разполагаем апартамент, както самичък се показваше.
Задължението ѝ беше да ме развеселява - напълно нелека задача, тъй като на външен тип у мен нищо не издаваше потребността от ободряване. Общият диалог се бе трансформирал в изцяло автоматизиран и много комфортен метод на другарство, който продължаваше и откакто си престанал да изпитваш нужда от него; при случай аз можех и да се любя за многообразие, защото тук не се спи доста добре: само че без пристрастеност, без даже да обръщам внимание на индивида под мен.
Някои от тези срещи с бедните, изтощени създания, подготвени на всичко в името на физическото си оцеляване, бяха забавни, даже вълнуващи, но аз, наподобява, бях изгубил всевъзможен интерес, до момента в който се пробвах да подредя възприятията си, тъй че пред мен те отново дефилираха като плоски, като че ли прожектирани върху екран, лишени от триизмерност фигури. " На този свят дамата може да бъде употребена единствено за три неща - обичаше да споделя Клия. - Да я любиш, да страдаш по нея и да я превърнеш в литература. " Аз изживявах неуспех и в трите упоменати сфери.
Споменавам всичко това с единствената цел да покажа извънредно необещаващия човешки материал, с който Мелиса бе избрала да работи - да вдъхне живот у мен. И без друго надали ѝ е било елементарно да носи двойното задължение на личната си беднотия и болест. Да одобри и моите неволи, прибавени към нейните - за това в действителност се искаше храброст. Може би тази храброст идваше от отчаянието, тъй като и тя като мен бе стигнала до задънена улица в своя живот. Усещането за провал ни сближаваше.
В продължение на седмици нейният ухажор, остарелият кожар, ме преследваше по улиците с револвер, който тежеше в увисналия джоб на палтото му. С утешение научих от една от приятелките на Мелиса, че не бил зареден, само че въпреки всичко това следене ме изтормози. Почти на всеки ъгъл в града двамата се застрелвахме един различен въображаемо. Аз просто не можех да претърпявам надупченото му от шарка лице с измъчените, постоянно навъсени скотски черти - скупчени на едно място и размазани върху физиономията му, - противна ми бе и мисълта за грубиянската му фамилиарност с Мелиса, за потните му дребни ръце, покрити с остра черна козина като на бодливо свинче.
Това продължи много дълго време, а след това, след няколко месеца, сред нас се породи огромна непосредственост. При всяка среща си кимахме и се усмихвахме един на различен. Веднъж го срещнах в един бар и останах да седнал съм до него съвсем час; още малко, и щяхме да си проговорим, само че като че никой от двама ни не събра кураж да стартира. Нямахме обща тематика на диалог, като се изключи Мелиса. На потегляне го зърнах в едно от дългите огледала - беше навел глава и гледаше в чашата си с вино.
Нещо в позата му - трогателната мудност на питомен тюлен, който се бори с човешките си усеща - ме пречупи и тогава за пръв път си дадох сметка, че и той обича Мелиса не по-малко от мен. Съжалих грозотата му и мъчителната тъпа беззащитност да проумее такива напълно нови и непознати за него чувства като ревнивост и отнемането на мечтана държанка.
По-късно, когато претърсваха джобовете му, измежду извадените дреболии и боклучета видях едно малко празно шишенце от евтиния парфюм, който използваше Мелиса; взех го и вкъщи го сложих върху лавицата над камината, където заставам няколко месеца, преди Хамид да го изхвърли по време на пролетното почистване. Никога не споделих за това на Мелиса; само че постоянно, когато оставах самичък нощем, до момента в който тя танцуваше, а може би по нужда и спеше с някой от феновете си, аз се заглеждах в шишенцето и тъжен размишлявах върху тази буйна обич на стареца, като я сравнявах с моята; и индиректно усещах отчаянието, което кара човек да стиска в ръцете си един дребен пренебрегнат предмет, който към момента е напоен със загатна за изменника.
Намерих Мелиса, прогизнала като полуудавена птица, на пустия бряг на Александрия, полово объркана...
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ