Рускоговорящи и употребата им
В приветственото обръщение във връзка 24 май съветският дипломат в България Елеонора Митрофанова съобщи, че " съветският и българският нации не престават да приказват на практика един език. "
Известно е, че вярата и езиковата среда значително дефинират мирогледа на човек, неговите хрумвания за положително и зло, вярно и неправилно. Затова ни е елементарно да се разберем - в последна сметка, в случай че извадим политическата конюнктура и сложността на сегашния миг, съветският и българският нации не престават да приказват на практика на един език.
провокира сериозен интерес, а и провокира голям брой мнения. В тази връзка ви представяме един от последните мнения на " Медуза ", отдаден на тематиката за съветския език и използването му като разбиране в държавната политика.
" Рускоговорящи. Кому принадлежи езика? "
В края на май съветското външно министерство изброи няколко условия, които съветските управляващи считат за нужни за реализиране на мир с Украйна. Това е освен отвод от участие в Европейския съюз и НАТО и признание на окупираните украински територии като част от Русия, само че и определяне на статут за съветския език като държавен.
Защитата на правата на рускоговорящите в Украйна е един от главните причини, употребявани от съветските политици и пропагандисти, с цел да оправаят някакъв метод да оправдаят продължаващата военна експанзия в прилежащата страна. Изглежда малко други въпроси на външната политика имат такава тежест в Русия като статута на съветския език и позицията на рускоезичното население в постсъветското пространство.
" Престъпен курс за изтласкване на съветския език ", " русофобски трендове " и " анулация на съветската просвета " се срещат безусловно на всички места: в балтийските страни, Молдова, Казахстан, Грузия, Узбекистан, Азербайджан. Новата външнополитическа идея на Руската федерация, която Владимир Путин подписа през март тази година, най-общо дефинира " отбраната на правата на рускоговорящите " и " битката с русофобията " за съществени цели на Русия като " ядрото на цивилизационна общественост на съветския свят ".
Рускоговорящи - кой въобще е това?
Това е такава много спекулативна и доста друга група от хора в страните от някогашния Съюз на съветските социалистически републики, а и в Германия и Израел, които назовават руския собствен роден и/или главен всекидневен език.
Казано по-просто, " рускоезичният " или " рускотоворящи " е сурогат на думата " съветски ". " Руснак " е доста комплицирано разбиране: смесва етнос, национална еднаквост, идеологически настройки и даже политическа преданост. " Рускоезичен " разрешава да се избегнете стеснение и излишно напрежение: то дефинира човек съгласно някакъв повече или по-малко справедлив симптом.
Според разнообразни оценки след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики към 25 милиона души в някогашните руски републики са се определили с роден език съветския. В множеството от новите самостоятелни страни (може би като се изключи Беларус) рускоезичните поданици бяха небрежно наречени " руснаци ", следвайки особеностите на руската система за регистрация на популацията. Започвайки от средата на шейсетте години, държавните органи на Съюз на съветските социалистически републики като предписание дефинират етническата принадлежност (в руската терминология - " народност " ) съгласно родния им език, т.е. съгласно езика на другарство в фамилията.
През 90-те години на предишния век, на фона на войните в Югославия, доста европейски политици и откриватели доста внимателно, само че въпреки всичко постоянно допускаха сходен сюжет на кървави въоръжени спорове в постсъветското пространство. Например, в случай че съветската диаспора в балтийските страни стартира да се стреми към политическа автономност или даже самостоятелност и Кремъл би подкрепил сходни претенции.
Не на последно място заради тази опасност - по това време повече мислена, в сравнение с действителна - някои постсъветски страни, основно Естония и Латвия, започнаха да възприемат рускоезичното си население като евентуална опасност за сигурността и новия си суверенитет - и да се стремят към цялостната им асимилация. От позиция на управляващите на балтийските страни, Съюз на съветските социалистически републики нелегално окупира техните територии - и затова локално поданство би трябвало да получат единствено тези, които са го имали преди 1940 година и техните потомци. В други някогашни съюзни страни също са предприемани опити да се ограничи потреблението на съветски език в публичния живот (например в формалната документация), само че на никое място не са били систематични.
До началото на 2000-те години откривателите, постоянно за лична огромна изненада, откриват, че в нито една от постсъветските страни няма единна съветска еднаквост - т.е., самите рускоговорящи не се считат за част от " разграничен съветски народ ".
Оказа се, че е мъчно да се преглеждат рускоезичните като диаспора в класическия смисъл, защото не всички от тях са имали ясно изразени културни, политически или стопански връзки с Русия. Освен това забележителна част от тях въобще не са били етнически руснаци.
Ето за какво понятието " рускоезични " идва да размени " руснаците ", което сплотява най-разнообразните хора, които приказват съветски език, в една единствена и нова постсъветска политическа категория.
Русия постоянно ли смята рускоговорящите за " свои "?
Не. Едва през последното десетилетие и половина съветските управляващи започнаха интензивно да следят спазването на правата на рускоезичното население в постсъветското пространство.
През 90-те години на предишния век Кремъл се отнасяше много хладно към проблемите на рускоговорящите в постсъветското пространство, които се сблъскват с дискриминация, отхвърлят да се асимилират или стават жители на страна, чийто език в никакъв случай не приказват.
Администрацията на Елцин като цяло възприемаше рускоезичните хора, които призоваваха Русия да ги поддържа и оказваше напън върху някогашните руски републики, като тежест. Въпреки това през 1999 година в съветското законодателство се появи понятието " съотечественици ". Тоест тези, които имат " право да се върнат " и да получат съветско поданство по банален метод, защото Русия е историческата татковина на техните предшественици.
Много преди консервативния поврат по време на третия мандат на Путин, " съотечественици " се трансформира повече в политически термин, в сравнение с в непоколебим юридически. Както означават откривателите, доникъде на 2010 година в реториката на съветските управляващи границите сред " руснаци ", " жители на Руската федерация ", " руснаци ", " съотечественици " и " рускоговорящи " последователно бяха изтрити. Освен това политици и пропагандисти започнаха да приказват за руснаците като за " най-големия разграничен народ в света ".
За Кремъл духовната връзка с " съветския свят ", придържането към " обичайните полезности ", владеенето на съветски език и " културен код " е основа за единна групова еднаквост, за която нито има държавни граници, нито нюанси на персонална самоидентификация. Нищо, че в страните от някогашния Съюз на съветските социалистически републики самата концепция за трансграничен " съветски свят " среща недоумение даже измежду рускоезичните жители - и се възприема като интервенция във вътрешните работи на суверенни страни.
Откъде идва тази втренченост в съветския език?
Така се е наслоило исторически. Векове наред съветският език е бил употребен директно или непряко от управляващите на Руската империя, Съюз на съветските социалистически републики или Руската федерация за политически цели. На първо място, за подсилване на личната си власт и поддържане на лоялността на районните и националните елити.
Като цяло дълго време страните въобще не изискваха жителите да са носители на държавния език. Например говоренето на немски език в многоетническата Хабсбургска империя през 18 век отваря доста повече порти и благоприятни условия за кариера, само че не е наложително. Европейските колонизатори не считат за належащо да преподават своите езици на хванатите нации, на които се стремят да " внушат изгодите от цивилизацията ". Едва с появяването на модерните национални страни и появяването на политическия шовинизъм обстановката се трансформира коренно: езиковата концентрация и унификация стават значим императив както за колониалната, по този начин и за вътрешната политика.
Връзката сред владеенето на езика на метрополията на равнище носители на езика и политическата преданост надалеч не е неповторим съветски феномен. Подобно нещо се случва по-специално в Британска Индия. Но съгласно историците съветската езикова политика от епохи остава значително империалистична, светиня от една отминала ера. Някои оферират да се търсят корените на актуалния " рускоезичен национализъм " в политиката на русификация на нерускоезичните елити по времето на Петър I, който претендирал поданиците му да приказват и пишат на " великоруско произношение ".
Според украинския историк Сергей Плохи към края на 18 век в Руската империя стартира да набира известност политическата идея за " приятелски нации ", т.е. концепцията за руснаци, украинци и беларуси като единна нация. Отчасти с нейна помощ, частично благодарение на репресии и забрани на изявления на украински и беларуски език, центърът на империята успява да русифицира политически и културно имперските елити и най-важното - да ги направи лоялни към трона. Руският език е основен знак за такава преданост. Подобно нещо се случва с елитите по време на съветската колонизация на Централна Азия, Сибир и Далечния изток. В същото време по-голямата част от популацията на Руската империя остава необразовано и продължава да приказва на родния си език.
Езиковата политика в ранния Съюз на съветските социалистически републики е доста непоследователна. От една страна, болшевиките организират огромни акции за ограмотяване. През втората половина на 20-те години в страната се прогласява така наречен " коренизация ". По това време националните републики освен позволяват, само че и интензивно предизвикват издаването на социалистическия щемпел и книги на локалните езици; откриват учебни заведения и университети, способстват за развиването на науката на националните култури - при изискване, че останат лоялни към Москва и се придържат към партийната линия. Периодът не продължава дълго и приключва с всеобщи репресии против националната интелигенция в съвсем всички национални републики.
Според Плохи, от Сталин насам руските управляващи поредно следват политика на русификация (често принудителна) единствено с незначителни отстъпки в националните републики по време на размразяването на Хрушчов. Под прикритието на " другарството на народите " политическите елити на Съюз на съветските социалистически републики се пробваха да основат " повсеместен руски човек " - и този човек говореше на първо място съветски. Именно това основава, съгласно историка, изискванията за развиване на постсъветския съветски империализъм на фона на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Като цяло по въпросите на езиковата политика сред Руската империя, Съюз на съветските социалистически републики и Руската федерация в действителност има някаква последователност, казваи Алекс Круглов, професор по славистика в Университетския лицей в Лондон. Круглов разпознава няколко съществени правилото: първо, дейното поощряване на съветския език като lingua franca, т.е. език на другарство сред хората. Например, украинец и литовец в руско време съвсем сигурно са говорели съветски между тях: нито за единия, нито за другия той е роден, само че и двамата го имат. Второ, съзнателно ограничение на развиването на националните езици и районните диалекти, както и мощната концентрация на образованието. Трето, официална поддръжка за двуезичието, като съветският език е доминантен и познаването му е обвързвано с възстановяване на материалния статус и придобиване на специфични привилегии. И най-после, четвърто, в случай че е належащо, съветският език се трансформира във значим инструмент на вътрешната и външната политика, мобилизирайки поддръжници, лоялни към управляващите.
В резултат на това съветският език придобива функционалност в цялото пространство на Съюз на съветските социалистически републики, сходно на испанския, британския и френския - езиците на колонизаторите. В Южна Америка, Африка и Индийския субконтинент милиони хора приказват тези езици, постоянно дружно с локалните езици.
Функцията на lingua franca (или, по руската терминология, езика на междуетническото общуване) е съвсем противоположна на функционалността за образуване на национално единение. Властите на постсъветска Русия наподобява разбираха това дълго време - и по-късно внезапно взеха решение да го не помнят, тъй като имаха потребност от " съветския свят ". В резултат на това съветският език не е придобил нова функционалност, а остарелият бързо се губи - сегашните украинци и литовци ще поддържат връзка повече на британски.
Известно е, че вярата и езиковата среда значително дефинират мирогледа на човек, неговите хрумвания за положително и зло, вярно и неправилно. Затова ни е елементарно да се разберем - в последна сметка, в случай че извадим политическата конюнктура и сложността на сегашния миг, съветският и българският нации не престават да приказват на практика на един език.
провокира сериозен интерес, а и провокира голям брой мнения. В тази връзка ви представяме един от последните мнения на " Медуза ", отдаден на тематиката за съветския език и използването му като разбиране в държавната политика.
" Рускоговорящи. Кому принадлежи езика? "
В края на май съветското външно министерство изброи няколко условия, които съветските управляващи считат за нужни за реализиране на мир с Украйна. Това е освен отвод от участие в Европейския съюз и НАТО и признание на окупираните украински територии като част от Русия, само че и определяне на статут за съветския език като държавен.
Защитата на правата на рускоговорящите в Украйна е един от главните причини, употребявани от съветските политици и пропагандисти, с цел да оправаят някакъв метод да оправдаят продължаващата военна експанзия в прилежащата страна. Изглежда малко други въпроси на външната политика имат такава тежест в Русия като статута на съветския език и позицията на рускоезичното население в постсъветското пространство.
" Престъпен курс за изтласкване на съветския език ", " русофобски трендове " и " анулация на съветската просвета " се срещат безусловно на всички места: в балтийските страни, Молдова, Казахстан, Грузия, Узбекистан, Азербайджан. Новата външнополитическа идея на Руската федерация, която Владимир Путин подписа през март тази година, най-общо дефинира " отбраната на правата на рускоговорящите " и " битката с русофобията " за съществени цели на Русия като " ядрото на цивилизационна общественост на съветския свят ".
Рускоговорящи - кой въобще е това?
Това е такава много спекулативна и доста друга група от хора в страните от някогашния Съюз на съветските социалистически републики, а и в Германия и Израел, които назовават руския собствен роден и/или главен всекидневен език.
Казано по-просто, " рускоезичният " или " рускотоворящи " е сурогат на думата " съветски ". " Руснак " е доста комплицирано разбиране: смесва етнос, национална еднаквост, идеологически настройки и даже политическа преданост. " Рускоезичен " разрешава да се избегнете стеснение и излишно напрежение: то дефинира човек съгласно някакъв повече или по-малко справедлив симптом.
Според разнообразни оценки след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики към 25 милиона души в някогашните руски републики са се определили с роден език съветския. В множеството от новите самостоятелни страни (може би като се изключи Беларус) рускоезичните поданици бяха небрежно наречени " руснаци ", следвайки особеностите на руската система за регистрация на популацията. Започвайки от средата на шейсетте години, държавните органи на Съюз на съветските социалистически републики като предписание дефинират етническата принадлежност (в руската терминология - " народност " ) съгласно родния им език, т.е. съгласно езика на другарство в фамилията.
През 90-те години на предишния век, на фона на войните в Югославия, доста европейски политици и откриватели доста внимателно, само че въпреки всичко постоянно допускаха сходен сюжет на кървави въоръжени спорове в постсъветското пространство. Например, в случай че съветската диаспора в балтийските страни стартира да се стреми към политическа автономност или даже самостоятелност и Кремъл би подкрепил сходни претенции.
Не на последно място заради тази опасност - по това време повече мислена, в сравнение с действителна - някои постсъветски страни, основно Естония и Латвия, започнаха да възприемат рускоезичното си население като евентуална опасност за сигурността и новия си суверенитет - и да се стремят към цялостната им асимилация. От позиция на управляващите на балтийските страни, Съюз на съветските социалистически републики нелегално окупира техните територии - и затова локално поданство би трябвало да получат единствено тези, които са го имали преди 1940 година и техните потомци. В други някогашни съюзни страни също са предприемани опити да се ограничи потреблението на съветски език в публичния живот (например в формалната документация), само че на никое място не са били систематични.
До началото на 2000-те години откривателите, постоянно за лична огромна изненада, откриват, че в нито една от постсъветските страни няма единна съветска еднаквост - т.е., самите рускоговорящи не се считат за част от " разграничен съветски народ ".
Оказа се, че е мъчно да се преглеждат рускоезичните като диаспора в класическия смисъл, защото не всички от тях са имали ясно изразени културни, политически или стопански връзки с Русия. Освен това забележителна част от тях въобще не са били етнически руснаци.
Ето за какво понятието " рускоезични " идва да размени " руснаците ", което сплотява най-разнообразните хора, които приказват съветски език, в една единствена и нова постсъветска политическа категория.
Русия постоянно ли смята рускоговорящите за " свои "?
Не. Едва през последното десетилетие и половина съветските управляващи започнаха интензивно да следят спазването на правата на рускоезичното население в постсъветското пространство.
През 90-те години на предишния век Кремъл се отнасяше много хладно към проблемите на рускоговорящите в постсъветското пространство, които се сблъскват с дискриминация, отхвърлят да се асимилират или стават жители на страна, чийто език в никакъв случай не приказват.
Администрацията на Елцин като цяло възприемаше рускоезичните хора, които призоваваха Русия да ги поддържа и оказваше напън върху някогашните руски републики, като тежест. Въпреки това през 1999 година в съветското законодателство се появи понятието " съотечественици ". Тоест тези, които имат " право да се върнат " и да получат съветско поданство по банален метод, защото Русия е историческата татковина на техните предшественици.
Много преди консервативния поврат по време на третия мандат на Путин, " съотечественици " се трансформира повече в политически термин, в сравнение с в непоколебим юридически. Както означават откривателите, доникъде на 2010 година в реториката на съветските управляващи границите сред " руснаци ", " жители на Руската федерация ", " руснаци ", " съотечественици " и " рускоговорящи " последователно бяха изтрити. Освен това политици и пропагандисти започнаха да приказват за руснаците като за " най-големия разграничен народ в света ".
За Кремъл духовната връзка с " съветския свят ", придържането към " обичайните полезности ", владеенето на съветски език и " културен код " е основа за единна групова еднаквост, за която нито има държавни граници, нито нюанси на персонална самоидентификация. Нищо, че в страните от някогашния Съюз на съветските социалистически републики самата концепция за трансграничен " съветски свят " среща недоумение даже измежду рускоезичните жители - и се възприема като интервенция във вътрешните работи на суверенни страни.
Откъде идва тази втренченост в съветския език?
Така се е наслоило исторически. Векове наред съветският език е бил употребен директно или непряко от управляващите на Руската империя, Съюз на съветските социалистически републики или Руската федерация за политически цели. На първо място, за подсилване на личната си власт и поддържане на лоялността на районните и националните елити.
Като цяло дълго време страните въобще не изискваха жителите да са носители на държавния език. Например говоренето на немски език в многоетническата Хабсбургска империя през 18 век отваря доста повече порти и благоприятни условия за кариера, само че не е наложително. Европейските колонизатори не считат за належащо да преподават своите езици на хванатите нации, на които се стремят да " внушат изгодите от цивилизацията ". Едва с появяването на модерните национални страни и появяването на политическия шовинизъм обстановката се трансформира коренно: езиковата концентрация и унификация стават значим императив както за колониалната, по този начин и за вътрешната политика.
Връзката сред владеенето на езика на метрополията на равнище носители на езика и политическата преданост надалеч не е неповторим съветски феномен. Подобно нещо се случва по-специално в Британска Индия. Но съгласно историците съветската езикова политика от епохи остава значително империалистична, светиня от една отминала ера. Някои оферират да се търсят корените на актуалния " рускоезичен национализъм " в политиката на русификация на нерускоезичните елити по времето на Петър I, който претендирал поданиците му да приказват и пишат на " великоруско произношение ".
Според украинския историк Сергей Плохи към края на 18 век в Руската империя стартира да набира известност политическата идея за " приятелски нации ", т.е. концепцията за руснаци, украинци и беларуси като единна нация. Отчасти с нейна помощ, частично благодарение на репресии и забрани на изявления на украински и беларуски език, центърът на империята успява да русифицира политически и културно имперските елити и най-важното - да ги направи лоялни към трона. Руският език е основен знак за такава преданост. Подобно нещо се случва с елитите по време на съветската колонизация на Централна Азия, Сибир и Далечния изток. В същото време по-голямата част от популацията на Руската империя остава необразовано и продължава да приказва на родния си език.
Езиковата политика в ранния Съюз на съветските социалистически републики е доста непоследователна. От една страна, болшевиките организират огромни акции за ограмотяване. През втората половина на 20-те години в страната се прогласява така наречен " коренизация ". По това време националните републики освен позволяват, само че и интензивно предизвикват издаването на социалистическия щемпел и книги на локалните езици; откриват учебни заведения и университети, способстват за развиването на науката на националните култури - при изискване, че останат лоялни към Москва и се придържат към партийната линия. Периодът не продължава дълго и приключва с всеобщи репресии против националната интелигенция в съвсем всички национални републики.
Според Плохи, от Сталин насам руските управляващи поредно следват политика на русификация (често принудителна) единствено с незначителни отстъпки в националните републики по време на размразяването на Хрушчов. Под прикритието на " другарството на народите " политическите елити на Съюз на съветските социалистически републики се пробваха да основат " повсеместен руски човек " - и този човек говореше на първо място съветски. Именно това основава, съгласно историка, изискванията за развиване на постсъветския съветски империализъм на фона на разпадането на Съюз на съветските социалистически републики.
Като цяло по въпросите на езиковата политика сред Руската империя, Съюз на съветските социалистически републики и Руската федерация в действителност има някаква последователност, казваи Алекс Круглов, професор по славистика в Университетския лицей в Лондон. Круглов разпознава няколко съществени правилото: първо, дейното поощряване на съветския език като lingua franca, т.е. език на другарство сред хората. Например, украинец и литовец в руско време съвсем сигурно са говорели съветски между тях: нито за единия, нито за другия той е роден, само че и двамата го имат. Второ, съзнателно ограничение на развиването на националните езици и районните диалекти, както и мощната концентрация на образованието. Трето, официална поддръжка за двуезичието, като съветският език е доминантен и познаването му е обвързвано с възстановяване на материалния статус и придобиване на специфични привилегии. И най-после, четвърто, в случай че е належащо, съветският език се трансформира във значим инструмент на вътрешната и външната политика, мобилизирайки поддръжници, лоялни към управляващите.
В резултат на това съветският език придобива функционалност в цялото пространство на Съюз на съветските социалистически републики, сходно на испанския, британския и френския - езиците на колонизаторите. В Южна Америка, Африка и Индийския субконтинент милиони хора приказват тези езици, постоянно дружно с локалните езици.
Функцията на lingua franca (или, по руската терминология, езика на междуетническото общуване) е съвсем противоположна на функционалността за образуване на национално единение. Властите на постсъветска Русия наподобява разбираха това дълго време - и по-късно внезапно взеха решение да го не помнят, тъй като имаха потребност от " съветския свят ". В резултат на това съветският език не е придобил нова функционалност, а остарелият бързо се губи - сегашните украинци и литовци ще поддържат връзка повече на британски.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ