Любов или съзависимост?
В неравностойната завладяваща връзка и двете страни влизат непринудено.
„ Не мога и минута да пребивавам без него! ”
„ Не устоявам, не съм го чувала от 5 часа, ще му звънна… ”
„ Той отпътува за две седмици в командировка! Край! Ще умра, няма да устоя без да го виждам… “
Преди време мислех, че фразите чути от мои приятелки показват безграничната обич на изреклите ги към техните половинки. Сега към този момент знам, че тези вопли нямат нищо общо с любовта. Ако не можеш да живееш и секунда без обичания – на това му викат съзависимост.
Повечето от нас считат, че съзависимостта е разбиране, обвързвано с околните и роднините на подвластни. Например, че се отнася за дамата на алкохолика, за децата му, за майката на наркомана, за братовчеда на хазартно подвластния. Да по този начин е, изброените образци в действителност са на съзависими.
Това е изключително положение (според някои психолози заболяване), при което околните получават съществени душевен разстройства и патологични промени в характера, защото са принудени да живеят с болния, да го обгрижват, да покриват вредите породени от обсесията. Но с цел да попадне човек в съзависимо положение, не е наложително да има трета разрушителна мощ като химично вещество изменящо съзнанието – алкохол, таблетки, хероин… Достатъчно е да израсне в токсична любовна атмосфера и да поеме с майчиното мляко някои легенди за „ същинската обич ” .
Като да вземем за пример: „ Задължително би трябвало да си намериш половинката, тъй като без нея любовта не е обич ”, „ Ако се обичате – ще се разбирате и без думи – единствено с взор ”, „ Свързани сме, до момента в който гибелта ни раздели – аз завися от теб и ти зависиш от мен ”.
Съзависимостта е крепко бронирана в нашия нрав и е част от културния ни код. Възможно е тайната да се крие в етимологията на древнославянската дума за обич – „ рачение “. Което означавало усърдие, старание, грижа. В съветските обичаи, а и в българските, любовта не е приятност и наслаждение, а по-скоро събирателно за целия набор от понятия за избавление – от безпокойствие до настойничество, от усърдие и послушание до грижливост и усърдие.
Славяните обичат някак жертвено. А там, където има жертва, разцъфтява съзависимостта. Попадам в съзависимост, когато поставям глава на олтара на „ любовта ”, непринудено приписвам живота си на Другия. Не, не на Бог, а на половинката с основна писмен знак – човек, повдигнат до ранга на провидение. Разбира се, не безкористно, а с тайната мисъл: „ Виждаш ли какъв брой доста върша за теб, отдадох ти живота си, от всичко се лиших поради нашите връзки! Трябва да ми отвърнеш със същото “.
И, естествено, аз „ загивам ”, тъй като на колегата ми даже не му хрумва да ме обича по този начин, както аз си представям, че трябва…
Ще се осмеля да ви предложа фрагмент от описа на Виктория Токарева „ Пет фигури на постамента ”. Във екстаз съм от авторката. В прозата й няма инцидентни думи. Всяко изречение е галактика от смисъл. В този роман има фантастично тъкмо изложение на съзависимост.
„ Мъжът на сътрудничката в отдел „ Писма “ Тамара Круглова още веднъж стартира да пие след 10 години безспорна трезвост… Мъжът й беше не художник, а ваятел. И много прочут. Негови произведения от време в точния момент се купуваха в чужбина и се поставяха по площадите. Считаха го за талантлив…
Ту се купуваха скулптурите му, ту не се купуваха. А да се яде трябваше всеки ден. Както и да се отглежда синът. И Тамара се въртеше на шиш като наденичка, трансформира се в „ лелката с торбите ”. Болеше я кракът от тромбофлебита и тя привикна да върви, като го държеше полусвит. Виждаше се в профил – прегърбена от цялостните торби в двете ръце, навирила гъз, изпъчила гърди, вперила поглед в светлото бъдеще.
Не можеше да трансферира на мъжа си нито едно обвързване. Той е прекомерно надарен, с цел да се занимава с битовизми. Но Тамара се утешаваше с обстоятелството, че не е нито първата, нито последната. В наши дни, през осемдесетте години на ХХ век, фамилията се крепи на дамата. Затова дамите са като бурлаците на Волга. А мъжете получиха опция да бъдат почтени и неподкупни и да не печелят пари…
Разбира се, че можеше да се разведе, само че тогава й се струваше, че той ще пропадне. Можеше и да остане, само че тогава самата тя щеше да пропадне. Животът с пияч е като война. Предвижване из околност, в която се стреля. Изтичваш няколко метра и падаш. Пак ставаш, тичаш и още веднъж падаш. И в никакъв случай не знаеш какво ще е на следващия ден. И дори през днешния ден вечерта.
На пръв взор всичко наподобява цветущо: благополучна жена, и не чия да е, а на надарен човек, дано да не е знаменит, само че с име в Европа. Майка на десетгодишен наследник. Дъщеря на своята любяща майка. Това всичко – на пръв взор. А в действителност: битка за живот денем и сиротна постелка през нощта. Тамара към този момент беше не запомнила от кой жанр е. Промеждутъчен някакъв. Нито мъж, нито жена. И мъж, и жена…
Тамариният мъж имаше фантазия: да се прибере един път вкъщи и тъщата да я няма. Къде ли е? Неизвестно. Може би е умряла. Може би е в старешки дом. Или се е омъжила. Всъщност, не. А Тамара, догаждайки се за фантазиите на брачна половинка си, беше подготвена да взриви цялото му ателие дружно със скулптурите му поради един косъм от главата на майка си. Майка й беше единственият човек, който я обичаше и й помагаше. Но при цялата си дъщерна обич Тамара се изморяваше от майчиния абсолютизъм и от нелепостта й. Майката не се отличаваше с доста разум и в младите си години, а с възрастта оглупя окончателно…
Тамара не умееше да живее за себе си. Не беше се научила.Тя искаше непременно да е жена на звезда. Искаха й се висока нематериалност и богатства, които се поставят за тази висока нематериалност. Но най-много – авторитет, с цел да се възхищават всички, да завиждат мъничко и да изискат да са на нейно място.
Така си и беше. На банкета всички пиха за тяхно здраве. И скулпторът също пи. Когато хората си тръгваха, той заспиваше с лице в чинията и се постановяваше да го мъкне на гръб…
Скулпторът беше некадърен в любовта. Като че ли нямаше слух за живота. Можеше единствено да работи. А да обича, да принадлежи на различен човек, да се разтвори в него, той не умееше…
Все отново, неподходящата приемственост можеше да се прояви във всяка една възраст и във всеки един тип. Тамара от самото начало обезпокоително се вглеждаше в сина си… Альоша й се отплащаше със същото. Като че ли имаха общо кръвообращение като във времето, когато той беше в нея “.
И по този начин, какво е належащо, с цел да разцъфти съзависимостта , тя да стане зряла, да изкласи и стартира да ръководи човешки животи?
– Много твърда и целеустремена майка-ръководител, която не е се е научила да живее за себе си. Такава майка вижда задачата и смисъла на живота си в това да служи, да бъде нужна и незаменима. За нея това е любовта. Важното е, че неразривната връзка с майката продължава до самия й край, съвсем като симбиоза е. За дъщерята това е световният модел за отношение с мъж. „ Ние сме близки, значи всичко би трябвало да ни е общо – пари, пространство, другари, увлечения и кръвоносна система. ”
– Страх от загуба на колегата като разследване от симбиозата. С него е неприятно, само че без него – невероятно. Тежко е да го носиш, само че ти е жалост да го изхвърлиш – като куфар без ръкохватка. Жертвата, наречена съзависим, в никакъв случай не хвърля „ куфара си ”, тъй като единствено в случай че връзката с него е неразривна ще може да осъществя своя ръководещ и контролиращ капацитет.
– Крайно ниска самокритика, с която би трябвало да се поддържа значимостта на Другия. Желателно е той да е сполучлив и популярен. Съзависимата жертва не може да се осъществя независимо, тъй като няма устойчива позитивна визия за себе си. Трябва да откри добър магьосник, който непрекъснато, ден след ден ще отразява значимостта на съзависимата жена. „ Без него съм нищо! И в случай че аз мога да налучквам всичките му стремежи, ще съм му нужна още и той няма да ме остави. “
– Слаб, желателно подвластен от нездравословен табиет сътрудник. Макар че за съзависимите съществуването на пороци или заболявания не е наложително. Важното е дамата по дух да е спасителка, изнасяща на нежните си рамене и тромбофлебитните си крайници всички проблеми на близките. Повишено равнище на отговорност и хиперконтрол – това са значимите съставни елементи на съзависимостта. Става дума за моделите „ Без мен ще пропадне “ и „ Ако не съм аз да се грижа за него, кой? “.
Същността на съзависимата обич е: да се обичате значи да си принадлежите един на различен. Безусловно. Да сте неразделни. Да се разтваряте един в различен. Нормалната отбрана на персоналните граници на другия и стремежът за отстояване на своите лични стремежи се възприема от съзависимости не просто като липса на обич, а като изменничество. Трябва де е ясно едно – съзависимите сътрудници са като късчета от една мозайка. Те постоянно ще се намерят. Това са безконечните „ идеални ” двойки. Силната жена и слабият мъж. Дъщерята на алкохолика и брачният партньор й – наркоман. Контролиращата жена и подчиненият мъж. Те се търсят и се намират един различен с сензитивния си вътрешен компас.
Има дами, които ще трансфорат всеки мъж в пияч. Разбира се, той пък ще избере нея за жена не инцидентно.
Всички изброени двойки в връзките си слагат като водещ базисния модел за любовта-симбиоза с обичаната майка. Съзависимата обич е да вървиш по крайчеца на своя боязън да бъдеш зарязан и да търсиш същия мъченик като теб. Да се вкопчиш за Другия с вярата да получиш гаранции за най-здравата връзка на света, а след това да си режеш вените от отчаяние от този Друг. Да се отдадеш всецяло на другия и да се обиждаш, когато той не е оценил твоята жертва. Да приспиваш душата си, която знае какъв брой е скъпа и да я накараш покорно да се включи във възвеличаването на Другия.
Списание Осем
