Режисьорката Адела Пеева пред „Труд“: Изследвам тънката граница между патриотизма и национализма
В най-новия си филм „ Да живее България “ известната документалистка изследва щекотливата тематика за национализма като социално-политическо събитие на съвремието ни. Герои на творбата са младежи и техни сподвижници от разнообразни генерации – възрастни и деца. Без каквото и да било авторско вмешателско и симптом на преднамереност режисьорката наблюдава процесите на възникване и изяви на така наречен шовинизъм в тяхната трудност и противоречивост. Този филм, както и досегашните на Адела Пеева , дава обещание полемика, заложена и в това изявление.
– Г-жо Пеева, кое ви притегли да вършиме филм за нашенския шовинизъм, таман в този момент, а не примерно преди 10-20-30-години? Той има многозначителни проявления още от зората на демократичния поврат, не по-малко примамливи за писмено кино?
– За да отговоря на този въпрос, който ми звучи като обвиняване, би трябвало да поговорим за креативния развой или по какъв начин, по кое време и за какво върша филмите си.
Аз започвам да върша филм единствено тогава, когато „ срещна “ тематика, история или ориси на хора, които да ме развълнуват. Тогава нещо стартира да ме тормози от вътрешната страна и ме подтиква да направя филм – без да се преценявам с конюнктурата на времето. Просто стартирам, върша всичко допустимо, с цел да направя филм. Както виждате, тази тематика ме изчака и освен това: тя се разви и разрасна и аз направих нужното, с цел да стане филмът. Снимките продължиха цели три години.
Но тематиката за национализма участва по някакъв метод и в другите ми филми – в емблематичния „ Чия е тази ария? “ и във „ В търсене на Списаревски “. А в случай че въпреки всичко би трябвало да се извинявам за какво не съм направила този филм по-рано, ето какво ме вълнуваше през тези 10-20-30 години и защо направих филми: кино лентата „ Излишните ” за живота на три фамилии и следствията от преименуването по време на Възродителния развой, „ Чия е тази ария? ” за проблемите с нашата балканска еднаквост и назадничавост на балканските нации един към различен, „ Развод по албански ” за трагичните последици от уродливата политика на комунистически деспот в Албания и изстраданата орис на три фамилии със смесени бракове. Така да се каже, след идването на демокрацията имаше толкоз доста неща, за които трябваше да се вършат филми, че тематиката за националистите просто трябваше да изчака да? пристигна времето. И то пристигна.
– Заглавието на творбата ви е „ Да живее България “. Това със благосклонност към родолюбивия възторг на екзалтираните младежи във кино лентата ли го сложихте, или като предизвестие за рисково фашизиодно уродство?
– Не виждам смисъл нещата да се натоварват с по-сложно значение в сравнение с те имат в реалност. „ Да живее България “ е един от постоянно употребяваните лозунги и възгласи по време на събирания и шествия на националистите. Едновременно с това, той е и най-често употребяваният родолюбив девиз. И в двата случая той е изваден от контекса на епохата на хъшовете и всичко това се прави в името на България. И защото филмът си слага за цел да изследва тънката граница сред патриотизма и национализма, коства ми се, че това заглавие най-точно подхожда на кино лентата.
– Неутрална, безпристрастна ли сте към тази рискова тематика, или щеш не щеш сте под въздействие на така наречен политическа уместност?
– Във кино лентата няма нито едно авторско изречение, няма дикторски текст, нито една моя дума. Говорят единствено героите – младежи от Стара Загора, Пловдив и София, чието развиване сме наблюдавали с камерата в продължение на три години. Говорят и деца, които дефинират себе си като патриоти и се оказват във факелните редици на национализма. Те сигурно не се преценяват с политическата уместност, а споделят това, което мислят. Аз върша филмите си по този начин както мисля и споделям с тях това което мисля. Не разбирам какво значи „ да си щеш не щеш под въздействие на политическата уместност? “ Никога не съм правила нещо срещу волята си, съобразявайки се или оправдавайки се с една или друга режисура, даже с цената на това филмите ми да бъдат неразрешени – както това стана преди повече от 30 години с кино лентата ми „ В името на спорта “. Спазвайки същите си правила, без ангажименти и двусмислия направих и „ Да живее България “. Остава да забележим, дали това ще сътвори проблеми на мен или на кино лентата. Или и двете.
– Носят ли обръщение към фена фрагментите с дефилиращи и скандиращи буйно млади родолюбци в „ одежди “ (фланелки, де) с американски щампи на гърдите?
– Трябва да ви призная, че не разбирам въпроса. Между „ дефилиращите и скандиращите буйно млади родолюбци “ няма никой „ в одежди с американски щампи “.
– Няма да диспутирам с вас, може да са ми са привидели… А в този момент, позволете ми непозволени за автор-документалист въпроси. Докато общувахте с героите си, кой от тях ви пристигна най-присърце? Не може да няма подобен! Споделете за него.
– Когато върша филмите си и когато поддържам връзка с героите си – било то по време на изследвания или по време на фотоси, без значение дали става дума – както е признато да се споделя – за позитивен или негативен воин, аз постоянно се отнасям към тях с схващане и интерес. Винаги се пробвам да схвана какво мислят, какво усещат. Никога не стоя пред тях с авансово готова теза или хипотеза, че някой е неприятен или добър. В този смисъл всичките ми герои са за мен еднообразно значими.
– Пък на мен ми хареса един от хлапаците във кино лентата, който сподели: „ Във всеки един от нас има един задремал Апостол “. Може би пък по някакъв недопустим за демократичните поправки похват там е разковничето – в разбуждането на Апостола, толерантния народен воин?
– Радвам се, в случай че мислите по този начин. Това единствено поддържа казаното нагоре за моето отношение и почитание към всички герои и метода ми към тях. Както споделих, в никакъв случай не демонстрирам героите си в черно-бели краски. Това момче, говорещо за заспалия деятел, в идващия кадър в припадък на гняв възпламенява и по-късно стреля с револвер в транспаранта на организация, която подкрепя децата на бежанците „ тъй като в нея членуват хора с разнообразни хрумвания, които са против българщината и нашата идея. Затова ще го запалителен и разгласяваме война на тях “, декларира в прав текст той.
– Знаете ли кое ми се щеше да бъде край на вашия филм, майсторски изработен, признавам. С една бележчица, наместо угрозата от колаборации на българския със западноевропейския шовинизъм, краят да бъде с нашенчето, което горчиво споделя преди митинга: „ Има 150 факли, само че няма хора! “. Липсват носачи на факлите, а, г-жо Пеева?
– Ще ви отговоря по този начин: Веднага след този кадър, който вие, съгласно мен, натоварвате с доста повече наличие в сравнение с той носи – следва сцената, в която се вижда дългата колона със запалени факли – едно внушителното нощно шествие, проведено от тези момчета.
Така че, има носачи на факли, г-жо Бойчева, и те не са малко.
– И най-накрая да ви запитвам, до момента в който монтирахте кино лентата, чувахте ли гласа на автоцензурата?
– Монтажът на кино лентата е доста сложна и от време на време мъчителна за режисьора активност. Ти би трябвало да се лишиш от доста фрагменти, ти си в непрестанен разговор и спор самичък със себe си. Понякога си корав в решенията си, от време на време се колебаеш. В този развой ти чуваш доста гласове – на героите си, личния си интуиция. Трябва непрестанно да си поставяш въпроси и да отговаряш на тях, лишавайки се постоянно от хубави и забавни неща от снимания материал. Но точният отговор на този въпрос се съдържа в отговора на по-рано поставения въпрос за политическата обстановка.
Ако „ щеш не щеш “ се съобразявах с политическата обстановка, нямаше да направя филмите си такива каквито са известни. Така и по отношение на кино лентата „ Да живее България “ аз не виждам никаква причина да си натрапвам автоцензура. Имам задоволително опит с филмите ми, които направих преди 10 ноември и проблемите ми идваха тъкмо от това, че не желаех и не умеех да си натрапвам автоцензура. Единственото, което постоянно ме е интересувало, е по какъв начин филмите ми ще се възприемат от феновете.
Вярно е, че тематиката на „ Да живее България “ е доста деликатна и конфликтна. Затова, както и при другите си филми, върших работни прожекции пред по този начин наречените фокус групи, с цел да чуя по какъв начин хората възприемат кино лентата. В взаимозависимост от мненията и реакциите им, преценявах дали и какви промени да направя. Не желая и няма потребност да се върша на воин. Показах нещата както ги виждам и дадох думата на всички, участващи във кино лентата, без какъвто и да е коментар от моя страна. Но има нещо, което бих желала да кажа: гледайте „ Да живее България “ колкото се може по скоро: по време на премиерата му на Киномания на 24 ноември в кино „ Люмиер “ или по-късно, в няколко софийски кина. Надявам се, че ще ви е забавно да видите този филм, основан без автоцензура и без вземане предвид с политическата обстановка.
– Пожелавам ви многолюдна аудитория на премиерата на 24 ноември и горещи полемики. Струва си.
– Г-жо Пеева, кое ви притегли да вършиме филм за нашенския шовинизъм, таман в този момент, а не примерно преди 10-20-30-години? Той има многозначителни проявления още от зората на демократичния поврат, не по-малко примамливи за писмено кино?
– За да отговоря на този въпрос, който ми звучи като обвиняване, би трябвало да поговорим за креативния развой или по какъв начин, по кое време и за какво върша филмите си.
Аз започвам да върша филм единствено тогава, когато „ срещна “ тематика, история или ориси на хора, които да ме развълнуват. Тогава нещо стартира да ме тормози от вътрешната страна и ме подтиква да направя филм – без да се преценявам с конюнктурата на времето. Просто стартирам, върша всичко допустимо, с цел да направя филм. Както виждате, тази тематика ме изчака и освен това: тя се разви и разрасна и аз направих нужното, с цел да стане филмът. Снимките продължиха цели три години.
Но тематиката за национализма участва по някакъв метод и в другите ми филми – в емблематичния „ Чия е тази ария? “ и във „ В търсене на Списаревски “. А в случай че въпреки всичко би трябвало да се извинявам за какво не съм направила този филм по-рано, ето какво ме вълнуваше през тези 10-20-30 години и защо направих филми: кино лентата „ Излишните ” за живота на три фамилии и следствията от преименуването по време на Възродителния развой, „ Чия е тази ария? ” за проблемите с нашата балканска еднаквост и назадничавост на балканските нации един към различен, „ Развод по албански ” за трагичните последици от уродливата политика на комунистически деспот в Албания и изстраданата орис на три фамилии със смесени бракове. Така да се каже, след идването на демокрацията имаше толкоз доста неща, за които трябваше да се вършат филми, че тематиката за националистите просто трябваше да изчака да? пристигна времето. И то пристигна.
– Заглавието на творбата ви е „ Да живее България “. Това със благосклонност към родолюбивия възторг на екзалтираните младежи във кино лентата ли го сложихте, или като предизвестие за рисково фашизиодно уродство?
– Не виждам смисъл нещата да се натоварват с по-сложно значение в сравнение с те имат в реалност. „ Да живее България “ е един от постоянно употребяваните лозунги и възгласи по време на събирания и шествия на националистите. Едновременно с това, той е и най-често употребяваният родолюбив девиз. И в двата случая той е изваден от контекса на епохата на хъшовете и всичко това се прави в името на България. И защото филмът си слага за цел да изследва тънката граница сред патриотизма и национализма, коства ми се, че това заглавие най-точно подхожда на кино лентата.
– Неутрална, безпристрастна ли сте към тази рискова тематика, или щеш не щеш сте под въздействие на така наречен политическа уместност?
– Във кино лентата няма нито едно авторско изречение, няма дикторски текст, нито една моя дума. Говорят единствено героите – младежи от Стара Загора, Пловдив и София, чието развиване сме наблюдавали с камерата в продължение на три години. Говорят и деца, които дефинират себе си като патриоти и се оказват във факелните редици на национализма. Те сигурно не се преценяват с политическата уместност, а споделят това, което мислят. Аз върша филмите си по този начин както мисля и споделям с тях това което мисля. Не разбирам какво значи „ да си щеш не щеш под въздействие на политическата уместност? “ Никога не съм правила нещо срещу волята си, съобразявайки се или оправдавайки се с една или друга режисура, даже с цената на това филмите ми да бъдат неразрешени – както това стана преди повече от 30 години с кино лентата ми „ В името на спорта “. Спазвайки същите си правила, без ангажименти и двусмислия направих и „ Да живее България “. Остава да забележим, дали това ще сътвори проблеми на мен или на кино лентата. Или и двете.
– Носят ли обръщение към фена фрагментите с дефилиращи и скандиращи буйно млади родолюбци в „ одежди “ (фланелки, де) с американски щампи на гърдите?
– Трябва да ви призная, че не разбирам въпроса. Между „ дефилиращите и скандиращите буйно млади родолюбци “ няма никой „ в одежди с американски щампи “.
– Няма да диспутирам с вас, може да са ми са привидели… А в този момент, позволете ми непозволени за автор-документалист въпроси. Докато общувахте с героите си, кой от тях ви пристигна най-присърце? Не може да няма подобен! Споделете за него.
– Когато върша филмите си и когато поддържам връзка с героите си – било то по време на изследвания или по време на фотоси, без значение дали става дума – както е признато да се споделя – за позитивен или негативен воин, аз постоянно се отнасям към тях с схващане и интерес. Винаги се пробвам да схвана какво мислят, какво усещат. Никога не стоя пред тях с авансово готова теза или хипотеза, че някой е неприятен или добър. В този смисъл всичките ми герои са за мен еднообразно значими.
– Пък на мен ми хареса един от хлапаците във кино лентата, който сподели: „ Във всеки един от нас има един задремал Апостол “. Може би пък по някакъв недопустим за демократичните поправки похват там е разковничето – в разбуждането на Апостола, толерантния народен воин?
– Радвам се, в случай че мислите по този начин. Това единствено поддържа казаното нагоре за моето отношение и почитание към всички герои и метода ми към тях. Както споделих, в никакъв случай не демонстрирам героите си в черно-бели краски. Това момче, говорещо за заспалия деятел, в идващия кадър в припадък на гняв възпламенява и по-късно стреля с револвер в транспаранта на организация, която подкрепя децата на бежанците „ тъй като в нея членуват хора с разнообразни хрумвания, които са против българщината и нашата идея. Затова ще го запалителен и разгласяваме война на тях “, декларира в прав текст той.
– Знаете ли кое ми се щеше да бъде край на вашия филм, майсторски изработен, признавам. С една бележчица, наместо угрозата от колаборации на българския със западноевропейския шовинизъм, краят да бъде с нашенчето, което горчиво споделя преди митинга: „ Има 150 факли, само че няма хора! “. Липсват носачи на факлите, а, г-жо Пеева?
– Ще ви отговоря по този начин: Веднага след този кадър, който вие, съгласно мен, натоварвате с доста повече наличие в сравнение с той носи – следва сцената, в която се вижда дългата колона със запалени факли – едно внушителното нощно шествие, проведено от тези момчета.
Така че, има носачи на факли, г-жо Бойчева, и те не са малко.
– И най-накрая да ви запитвам, до момента в който монтирахте кино лентата, чувахте ли гласа на автоцензурата?
– Монтажът на кино лентата е доста сложна и от време на време мъчителна за режисьора активност. Ти би трябвало да се лишиш от доста фрагменти, ти си в непрестанен разговор и спор самичък със себe си. Понякога си корав в решенията си, от време на време се колебаеш. В този развой ти чуваш доста гласове – на героите си, личния си интуиция. Трябва непрестанно да си поставяш въпроси и да отговаряш на тях, лишавайки се постоянно от хубави и забавни неща от снимания материал. Но точният отговор на този въпрос се съдържа в отговора на по-рано поставения въпрос за политическата обстановка.
Ако „ щеш не щеш “ се съобразявах с политическата обстановка, нямаше да направя филмите си такива каквито са известни. Така и по отношение на кино лентата „ Да живее България “ аз не виждам никаква причина да си натрапвам автоцензура. Имам задоволително опит с филмите ми, които направих преди 10 ноември и проблемите ми идваха тъкмо от това, че не желаех и не умеех да си натрапвам автоцензура. Единственото, което постоянно ме е интересувало, е по какъв начин филмите ми ще се възприемат от феновете.
Вярно е, че тематиката на „ Да живее България “ е доста деликатна и конфликтна. Затова, както и при другите си филми, върших работни прожекции пред по този начин наречените фокус групи, с цел да чуя по какъв начин хората възприемат кино лентата. В взаимозависимост от мненията и реакциите им, преценявах дали и какви промени да направя. Не желая и няма потребност да се върша на воин. Показах нещата както ги виждам и дадох думата на всички, участващи във кино лентата, без какъвто и да е коментар от моя страна. Но има нещо, което бих желала да кажа: гледайте „ Да живее България “ колкото се може по скоро: по време на премиерата му на Киномания на 24 ноември в кино „ Люмиер “ или по-късно, в няколко софийски кина. Надявам се, че ще ви е забавно да видите този филм, основан без автоцензура и без вземане предвид с политическата обстановка.
– Пожелавам ви многолюдна аудитория на премиерата на 24 ноември и горещи полемики. Струва си.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ