Негово Светейшество Патриархът на Москва и цяла Русия Кирил: Свободата на духа е истинската свобода за човека
В навечерието на 3 март Негово светейшество Московският и Всеруски патриарх Кирил бе помолен и даде особено изявление за вестник „ Труд “, Българската национална телевизия и Българското национално радио.
В искряща от православна топлина зала на Даниловския манастир влиза Негово Светейшество Патриархът на Москва и цяла Русия Кирил . С ведро лице, което излъчва примирение и което по време на изявлението ще модулира лъчение в цялостен синхрон с тематиките. То е топло при въпроса за България и народа ни, изрично при „ джендър “ отношението, угрижено, само че твърдо при тематиката „ Украйна “, пламенно при разбора на новия информативен кумир – интернет. Всеки жест, всяка фраза, всеки взор изпълват с явен смисъл длъжността му пред индивидите и пред Всевишния – Патриарх.
– Ваше Светейшество, с какво обръщение към българския народ идвате у нас?
– С обръщение, с което нормално съветските патриарси идват в България и с такова обръщение, с което българските патриарси идват в Русия. А точно, че Българската православна църка и Руската православна черква имат дълга история на приятелски връзки. Защото нашите нации в болшинството си са православни, тъй като имат доста общо в своята просвета, в езика. Винаги в Русия България се е възприемала като братска страна. И историята добре удостоверява тази теза. Идвам по отношение на честванията на 140-та годишнина от Освобождението на България. И бих желал да кажа, че точно съветската черква, която е отслужвала молебени в съвсем всички храмове в Русия за страдащия приятелски народ в тези години, е образувала такова публично мнение, което е повлияло за политическите решения във връзка с присъединяване на Русия във военни дейности на Балканите. Без тази поддръжка от долу, без тази общонародна поддръжка, е мъчно да се каже, дали е било готово тогавашното съветското държавно управление да се реши на такива огромни жертви. Та нали са починали десетки хиляди, десетки хиляди са били осакатени, били са лишени от здравето си. И тази жертва е била обяснена с най-главния и мощен мотив – ние отдаваме живота си за нашите братя по религия. Мисля, че както и да се развива политическата обстановка, а тя се развива по друг метод, както и по друг метод са се развивали политическите връзки сред Русия и България, връзките сред съветската и българската църкви постоянно са били приятелски и задоволително топли. Достатъчно е да се каже, че когато е зародила българо-гръцката по този начин наречена схизма и българската черква не се е признавала в фамилията на поместните православни църкви, то през 1945 година решителен е бил, несъмнено, гласът на Руската православна черква в отбрана на българската черква, който е довел до признание на автокефалността на българската черква от международното православие. А през 1953 година същият решителен глас на съветската черква е съдействал за признаването на българския патриархат, който както е знае се прекратил своето битие вследствие на политиката на Турция. И след 1953 година в течение на 8 години е било належащо да се убеждават някои православни църкви българският патриархат да бъде приет от всички. И тук не мога да не си спомня името на своя преподавател митрополит Никодим, човек, който е доста прочут в България или най-малко по това време, който е направил доста за убеждаването на поместните православни църкви за абсолютно признание на българския патриархат. Ето това са епизоди от нашата история. И мисля, че братските връзки сред нашите църкви са устояли на тестванията на времето. Бих желал също по този начин да отбележа и това значимо събитие, че доста българи са получавали обучение в духовните образователни заведения на съветската черква, а съветските православни хора са се учили в България. Съществува наше подворие, съветско подворие в София и българско подворие в Москва. И това са тези връзки, които резервират положителните връзки сред нашите църкви и се надявам въздействат позитивно на връзките сред нашите нации.
– Имало ли е интервали на рецесия в връзките сред двете православни църкви – Руската и Българската. Как се развиват тези връзки през последните години?
– Бих желал да кажа, че спешни връзки сред църквите в никакъв случай не е имало. Кризисни връзки е имало сред страните. Имало е интервал, когато е нямало дипломатически връзки. Имало е интервал, когато по време на военни дейности България и Русия са се намирали от разнообразни страни на барикадата. А църквите постоянно са били дружно. И това е било през цялата история. Вече загатнах поддръжката на съветската черква на българското православие, когато то не се е признавало от гръцкото православие. Когато е била по този начин наречената българо-гръцка схизма. Вече загатнах дейната позиция на съветската черква за обезпечаване на автокефален статут на БПЦ и българския патриархат. Ето за какво тежки или тъмни страници сред нашите междуцърковни връзки не е имало и това е доста значимо. Защото в случай че сред църквите не е имало тежки страници, то и сред народите такива връзки не може да има. Що се отнася до политиката, тя е доста изменящо се събитие. Днес има една политика, на следващия ден друга. Важното е братските нации, без значение от политическия подтекст, да резервират положителните връзки един към различен и обща система от полезности.
– В България има извънредно негативно отношение към т. н. Истанбулска спогодба, по скоро към онази част от нея, която на процедура обезмисля биологичната същина на мъжа и дамата. БПЦ изрично се опълчи на документа. Има ли Руската православна черква отношение към въпроса?
– Има и то съответствува с това на българската православна черква. Този документ, за който говорите, той заявява, че панацея за бедите, които могат да зародят вътре в фамилията – фамилното принуждение, принуждение против дамите, е вмешателството в живота на фамилията от страна на съответните организации. Ние изрично сме срещу това. Държавата, несъмнено, не би трябвало да позволява принуждение. Но под прикритието на битката с насилието не би трябвало да има вмешателство в светая светих на персоналния живот на индивида – фамилните връзки. Същият този документ допуска надлежно отношение към такова събитие като еднополовите съюзи. А православната църка не приема тези еднополови съюзи. Затова по вероучителски, богословни съображения на православните им е доста мъчно да се съгласят с подобен жанр документи. И аз поздравявам това, че Русия не е подписала този документ и не го е утвърдила. С доста огромно схващане и благосклонност се отнасям към позицията на Българската православна черква, която се изрече срещу утвърждението на документа от страна на България.
– Чуваме за проблеми с православни храмове в Украйна и за възможни гонения против православни християни. Има ли истина в това?
– Да, в Украйна е доста тежка обстановката. Истинско гонение на украинската православна черква. За последно време са завладяни със мощ, посредством принуждение 50 храма. Постоянно се случват набези върху храмове, пребиват се свещеници. Има телевизионни фрагменти по какъв начин това се случва. Свещеник в своите духовнически одежди е целият в кръв. Защото го назовават окупант, а той е украинец роден в Украйна, говорещ украински, а него го пребиват единствено за това, че той се намира в каноническата черква на украинската православна черква, която локалните управляващи и националистическите сили назовават църква-окупант. Чудовищна обстановка. За страдание не се чува Украйна да е подложена на критика за нарушение на човешките права и религиозна независимост. Не просто нарушение на правата на индивида и религиозната независимост, а чудовищно нарушаване с приложимост на принуждение. Украинската православна черква през днешния ден е единствената миротворческа мощ в страната. Всъщност украинското общество е доста разграничено. В края на краищата това, което се случва в Донбас, е революция. Част от Украйна не приема това, което се случва в друга част на Украйна. И украинското общество се оказа доста поляризирано. И действително миротворчески сили няма, единствено Украинската православна черква има миротворчески капацитет. Защо? Защото тя има паство и на изток, и на запад, и в центъра на Украйна. Неотдавна Украинската православна черква провежда величествен миротворчески поход. Вярващи от изтока и от запада отидоха в Киев. Стотици хиляди хора. И това беше кръстоносен поход за мир, за помиряване. В това число и вътрешно помиряване на украинското общество. Ето за какво ние доста се надяваме, че всички тези политически турбуленции в Украйна ще преминат и народът още веднъж ще живее умерено. Ще се почитат човешките права и религиозните свободи. Украинската православна черква ще продължи и по-нататък своето служене, имаме такава вяра, молим се за тях.
– Отнема ли интернет – актуалният информативен кумир, духовното у индивида?
– Идолите изобщо ги основават хората. И всяка ера има своите идоли. Съвсем до неотдавна подобен кумир беше малкия екран. Може би тя към момента остава подобен за доста хора. Хората престават да четат книги, дори вестници, цялото си всекидневие те прекарват пред екрана на тв приемника. Затова интернет в дадения случай не е нещо неповторимо. Да попаднеш в робството на интернет или не, зависи от индивида. Да попадаш под властта на алкохолизма или да не попаднеш, отново зависи от индивида. Затова, несъмнено, през всяка ера, във всяко време и при всеки народ хората са се сблъсквали с разнообразни провокации. Задачата на църквата е в това да научи индивида да бъде свободен. Свободен от външен напън. А натискът може да бъде политически, културен, информативен. И може би в този момент най-главната задача на християнството в този актуален свят, при всичките тези гръмогласни заявки, че свободата се явява най-главната човешка полезност е да опази индивида от робството. Защото политическата независимост не обезпечава същинска независимост на духа. Може да бъдеш политически свободен, само че да си пленен от модата, от лъжлива система от полезности, някакви идеали, които интензивно се насаждат, включително и от средствата за всеобща информация, от всеобщата просвета. Християнството дава опция на индивида, опирайки се на системата от християнски полезности, да дава оценка на всичко, което се случва към него. Това значи не просто да се върви в руслото или както ние през днешния ден споделяме, употребявайки британската дума, мейнстрима, в една или друга политическа и осведомителна мода, а да оставаш свободен и да даваш оценка на протичащото се, изхождайки от своите християнски убеждения. Ако църквата се оправи с тази задача, то ние доста ще помогнем на актуалния човек. Да остане свободен. Това значи да запази вяра за цялост на живота, тъй като материално богатият, само че духовно неразполагаем човек не може да бъде благополучен.
– Как гледа Ваше Светейшество на концепцията за икуменизма?
– Понятието икуменизъм е протестантско разбиране и ние го използваме като механически термин. Всъщност става въпрос за междухристиянско съдействие. Ако приказваме за богословската страна на това съдействие, то през днешния ден то е доста затруднено. На първо място от това събитие, че протестантските църкви, които постоянно през цялата история са вървели във фарватера на светската мисъл и са били доста изложени на въздействието на светската власт. Ето и през днешния ден всички тези демократични трендове в протестантското богословие са резултат от въздействието върху протестантските богослови, върху протестантските църкви, на всемирски концепции. В това число правата на индивида, свободите и така нататък, които допускат, включително, и изменение на отношението към половете, еднополовите съюзи и така нататък Затова, за жалост, в богословски проект имаме прекъсване. Не виждам придвижване напред в околните години, за жалост. Но не православните са отговорни за това. Ние непрекъснато приказваме за това на нашите протестантски братя. Трябва да има повече независимост и повече мощ на духа и дарба да се споделя на мощните на света – не. Ето православните са се научили да споделят на мощните на света – не, тъй като ние имахме доста тежка история. В това число в връзките с управляващите. За страдание в протестантския свят през днешния ден ние виждаме капитулация на главните християнски хрумвания пред демократичните метафизичен подходи към човешката персона. А що се отнася да практическото взаимоотношение, то при целия друг прочит на богословието имаме добър опит на взаимоотношение. В разнообразни посоки, в частност в този момент се развива сериозен разговор по взаимоотношение на православната черква, на католическата черква и протестантските църкви по оказване на филантропична помощ на Сирия. Мисля, че фактът на съдействие на православните с протестантите и католиците в филантропичната сфера е доста позитивен и ние би трябвало да го развиваме. Също по този начин мисля, че защото се е стеснило пространството на богословския разговор и ние действително сме изгубили вероятност за реализиране на съглашения в региона на богословието, остават други области, да вземем за пример културния разговор. Религиите постоянно са играли значима роля в културата. И през днешния ден културния разговор през религиозните организации, през църквите, би могъл също да спомага за установяването на по-голямо взаиморазбиране сред хората. Затова виждам, че се съхранява пространството преди всичко по взаимни дейности в филантропичната и в културната сфери.
– Често упрекват православието в цезаропапизъм, казано с други думи – в послушание на църквата по отношение на властта. Какви са връзките на Руската православна черква с страната, къде е мястото на Църквата в страната?
– Православната черква е била под властта на страната, преди всичко в дореволюционното време, в случай че става дума за Русия, да не приказвам за гръцките църкви, които са се намирали на територии, следени от исляма. Там мъчно би могло да се приказва за каквато и да е независимост и самостоятелност на църквата. Но и в Руската империя, според всички закони, които тогава са съществували, започвайки от Петър I, на практика глава на църквата е бил императорът. И църквата е била включена в държавната система, тя е била част от държавната система. И доста е потърпевша от това. Защото църквата е била лишена от опцията да се обръща към обществото с послания, засягащи освен персоналния морал, само че и публични и дори политически въпроси. Защото от името на църквата е приказвал императорът. А църквата е мълчала. И проблемите, които са зародили през XVIII, изключително в XIX и началото на XX век и които са довели до революционните събития, са се образували в изискванията на този вакуум, тъй като църквата не е имала опция директно да се обръща към хората. Нейният глас по най-важните злободневни въпроси на обществото не се е чувал. Това е резултат от цезаропапизма. След това настъпват тежките времена на гоненията, там към този момент не става дума за никакъв цезаропапизъм, става дума за оцеляване. Вие знаете за стотици хиляди мъченици, изповедници, които са починали на територията на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, точно съхранявайки честност към църквата и православната религия. Що се отнася до сегашните условия, то църквата в Русия е отделена от страната и страната по никакъв метод не се бърка в църковните каузи. А църквата не се бърка в държавните каузи. Никога патриархът не разисква с президента назначението на държавни деятели и в никакъв случай, за времето на моето патриаршество, а и знам за времето на предшестващия патриарх Алексей, никой от държавните служители не е обсъждал с патриарха тематиката за назначението на епископи или други църковни чиновници. Ние имаме цялостна автономност по всички вътрешни въпроси. Но църквата играе огромна роля в обществото. И забележителен % от хората се отъждествяват с православието. Много огромен % от хората. Не подобен огромен % от хората вървят в храмовете всяка неделя, макар че вървят хора. Но по последна статистика 80 % от хората са декларирали, че знаят какво е Великият пост. И забележителен % е декларирал, че ще пости по време на Великия пост. И в този момент постно меню може да намерите и в държавните институции, и в светските заведения за хранене. Хората започнаха интензивно да възприемат тези православни обичаи и да вземат участие в тях. От позиция на това, което се схваща под термина цезаропапизъм, то несъмнено нищо сходно в модерна Русия няма. Ние доста ценим нашата опция и дарба да одобряваме решения, които не се дефинират от никаква външна мощ, включително и от страната. Но също така не би трябвало да се не помни, че Московският патриархат е черква освен за Руската федерация, това е черква за Украйна, Беларус, Казахстан и изобщо ние присъстваме в 60 страни от света. Затова за никакъв цезаропапизъм не може да става и дума. Защото в случай че има цезаропапизъм във връзка с една страна, това може да не устройва другата страна. Затова считаме, че църквата би трябвало да бъде самостоятелна от страната в смисъл, че тя би трябвало да остава самостоятелна в приемането на тези решения, които касаят нейния личен живот.
– У нас все по-трудно става да въведем младите във вярата, да укрепваме християнското образование. Имате ли сходен проблем в Русия и по какъв начин се справяте със светския уклон измежду обществото?
– Проблем с младежта съществува. Все отново по-голяма част от младежите не посещават храмовете, това е явно. Но количеството на дейната юноша в църквата пораства. Смятаме, че работата с младежта през днешния ден се явява приоритет за Руската православна черква. И ние сме подхванали съответни стъпки, които ни оказват помощ да подобрим работата си с младежта. Провели сме промяна на енорийския живот в Русия. Настояваме в този момент за това, че във всяка енория, където има включително и материални благоприятни условия, с изключение на свещеника и дякона и други църковни чиновници, да има и виновни за работа с младежта, за обществена работа и мисионерската работа. Ние освен сме провъзгласили този принцип, че във всяка енория би трябвало да има такива деятели, ние сме основали система за подготовка на такива хора. В нашите висши образователни заведения, в нашите университети, институти има съответни факултети, курсове, в които ние приготвяме такива експерти. Но също така, от време на време не всеки човек може да отиде да се учи особено по такава специалност, доста постоянно това са хора, които съвместяват друга работа с работа в енорията. Но все пак те имат потребност да получат обучение. Затова ние сътворяваме краткосрочни курсове за образование и повишение квалификацията на миряни, които работят в обществената, младежката и просветителната сфери. Но в случай че приказваме за основния проблем, той се състои в това, че развиването на актуалната цивилизация не допуска място на Господ в тази цивилизация, става дума за безбожна цивилизация, а не за нерелигиозна цивилизация, която сама себе си напълва с разнообразни полезности. Често пъти това са полезности в кавички или с идоли, както вие казахте. И тези идоли са привлекателни за младежта, по-привлекателни в сравнение с за зрелите хора, които имат към този момент насъбран витален опит. Те могат да отличат едно от друго, положителното от неприятното. Младите хора постоянно се отдават на модата или някакви идоли и несъмнено работата с младежта е не лека работа през днешния ден. Но съм надълбоко уверен в това, че това е най-важният приоритет на църковната активност. Ние би трябвало да се научим да работим с младежта, включително през интернет, през обществените мрежи. Днес доста наши свещеници проповядват в интернет, в обществените мрежи, от време на време доста сполучливо, от време на време, съгласно мен, не доста вярно. Не обичам, когато свещениците се стараят да приказват на езика на младежта, употребявайки юношески сленг. Не би трябвало да се мимикрира младежта. Просто би трябвало да се донасят до младежите тези хрумвания, които за тях ще бъдат привлекателни. Да се научим да приказваме на език, който за тях е разбираем и прелъстителен. Това е задачата на свещеника, задачата на църквата.
Патриарх Кирил е роден на 20 ноември 1946 година в Ленинград в семейство на духовник. От най-ранна детска възраст демонстрира увлечение към богослужението и монашеството. След довеждане докрай на приблизително обучение постъпва в Ленинградската духовна семинария, след което приключва Духовна академия с отличие през 1970 година
На 3 април 1969 година Ленинградският и Новгородски митрополит Никодим го подстригва в монашество с името Кирил. През 1976 година става свещеник на Виборг, а през 1977 година е възведен в ранг архиепископ Смоленски и Вяземски. От 1986 година ръководи общините в Калининградска област, а през 1988 година става Смоленски и Калининградски архиепископ. От 1989 година е ръководител на Отдела за външно-църковни връзки към Московската патриаршия. През 1991 година е нараснал в сан митрополит и става непрекъснат член на Светия синод. На 6 декември 2008 година, един ден след кончината на патриарх Алексий II, е определен за местоблюстител на Московския патриаршески трон.
Крепост на
съветското православие
В Москва, на десния бряг на река Москва, e ситуиран един от най-старите манастири в Русия – Даниловският. Това е първият мъжки манастир, който принадлежи на Руската православна черква. Основан е през 1282 година по заповед на московския княз Даниел, наследник на княз Александър Невски. Строежът е отдаден на небесния настойник на принца – Даниел Столпник.
През 1330 година монашеските братя са трансферирани в Кремъл, с цел да се избави обителта от честите набези на татарите. През 1560 година по заповед на цар Иван Грозни той е възобновен.
През 1918 година манастирът е публично затворен, само че монасите траяли да живеят там до 1931 година След затварянето в постройката е имало затвор на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). През 1983 година комплексът е върнат на съветската православна черква.
Даниловският манастир е публична резиденция на патриарха на Москва и на цяла Русия Кирил.
В искряща от православна топлина зала на Даниловския манастир влиза Негово Светейшество Патриархът на Москва и цяла Русия Кирил . С ведро лице, което излъчва примирение и което по време на изявлението ще модулира лъчение в цялостен синхрон с тематиките. То е топло при въпроса за България и народа ни, изрично при „ джендър “ отношението, угрижено, само че твърдо при тематиката „ Украйна “, пламенно при разбора на новия информативен кумир – интернет. Всеки жест, всяка фраза, всеки взор изпълват с явен смисъл длъжността му пред индивидите и пред Всевишния – Патриарх.
– Ваше Светейшество, с какво обръщение към българския народ идвате у нас?
– С обръщение, с което нормално съветските патриарси идват в България и с такова обръщение, с което българските патриарси идват в Русия. А точно, че Българската православна църка и Руската православна черква имат дълга история на приятелски връзки. Защото нашите нации в болшинството си са православни, тъй като имат доста общо в своята просвета, в езика. Винаги в Русия България се е възприемала като братска страна. И историята добре удостоверява тази теза. Идвам по отношение на честванията на 140-та годишнина от Освобождението на България. И бих желал да кажа, че точно съветската черква, която е отслужвала молебени в съвсем всички храмове в Русия за страдащия приятелски народ в тези години, е образувала такова публично мнение, което е повлияло за политическите решения във връзка с присъединяване на Русия във военни дейности на Балканите. Без тази поддръжка от долу, без тази общонародна поддръжка, е мъчно да се каже, дали е било готово тогавашното съветското държавно управление да се реши на такива огромни жертви. Та нали са починали десетки хиляди, десетки хиляди са били осакатени, били са лишени от здравето си. И тази жертва е била обяснена с най-главния и мощен мотив – ние отдаваме живота си за нашите братя по религия. Мисля, че както и да се развива политическата обстановка, а тя се развива по друг метод, както и по друг метод са се развивали политическите връзки сред Русия и България, връзките сред съветската и българската църкви постоянно са били приятелски и задоволително топли. Достатъчно е да се каже, че когато е зародила българо-гръцката по този начин наречена схизма и българската черква не се е признавала в фамилията на поместните православни църкви, то през 1945 година решителен е бил, несъмнено, гласът на Руската православна черква в отбрана на българската черква, който е довел до признание на автокефалността на българската черква от международното православие. А през 1953 година същият решителен глас на съветската черква е съдействал за признаването на българския патриархат, който както е знае се прекратил своето битие вследствие на политиката на Турция. И след 1953 година в течение на 8 години е било належащо да се убеждават някои православни църкви българският патриархат да бъде приет от всички. И тук не мога да не си спомня името на своя преподавател митрополит Никодим, човек, който е доста прочут в България или най-малко по това време, който е направил доста за убеждаването на поместните православни църкви за абсолютно признание на българския патриархат. Ето това са епизоди от нашата история. И мисля, че братските връзки сред нашите църкви са устояли на тестванията на времето. Бих желал също по този начин да отбележа и това значимо събитие, че доста българи са получавали обучение в духовните образователни заведения на съветската черква, а съветските православни хора са се учили в България. Съществува наше подворие, съветско подворие в София и българско подворие в Москва. И това са тези връзки, които резервират положителните връзки сред нашите църкви и се надявам въздействат позитивно на връзките сред нашите нации.
– Имало ли е интервали на рецесия в връзките сред двете православни църкви – Руската и Българската. Как се развиват тези връзки през последните години?
– Бих желал да кажа, че спешни връзки сред църквите в никакъв случай не е имало. Кризисни връзки е имало сред страните. Имало е интервал, когато е нямало дипломатически връзки. Имало е интервал, когато по време на военни дейности България и Русия са се намирали от разнообразни страни на барикадата. А църквите постоянно са били дружно. И това е било през цялата история. Вече загатнах поддръжката на съветската черква на българското православие, когато то не се е признавало от гръцкото православие. Когато е била по този начин наречената българо-гръцка схизма. Вече загатнах дейната позиция на съветската черква за обезпечаване на автокефален статут на БПЦ и българския патриархат. Ето за какво тежки или тъмни страници сред нашите междуцърковни връзки не е имало и това е доста значимо. Защото в случай че сред църквите не е имало тежки страници, то и сред народите такива връзки не може да има. Що се отнася до политиката, тя е доста изменящо се събитие. Днес има една политика, на следващия ден друга. Важното е братските нации, без значение от политическия подтекст, да резервират положителните връзки един към различен и обща система от полезности.
– В България има извънредно негативно отношение към т. н. Истанбулска спогодба, по скоро към онази част от нея, която на процедура обезмисля биологичната същина на мъжа и дамата. БПЦ изрично се опълчи на документа. Има ли Руската православна черква отношение към въпроса?
– Има и то съответствува с това на българската православна черква. Този документ, за който говорите, той заявява, че панацея за бедите, които могат да зародят вътре в фамилията – фамилното принуждение, принуждение против дамите, е вмешателството в живота на фамилията от страна на съответните организации. Ние изрично сме срещу това. Държавата, несъмнено, не би трябвало да позволява принуждение. Но под прикритието на битката с насилието не би трябвало да има вмешателство в светая светих на персоналния живот на индивида – фамилните връзки. Същият този документ допуска надлежно отношение към такова събитие като еднополовите съюзи. А православната църка не приема тези еднополови съюзи. Затова по вероучителски, богословни съображения на православните им е доста мъчно да се съгласят с подобен жанр документи. И аз поздравявам това, че Русия не е подписала този документ и не го е утвърдила. С доста огромно схващане и благосклонност се отнасям към позицията на Българската православна черква, която се изрече срещу утвърждението на документа от страна на България.
– Чуваме за проблеми с православни храмове в Украйна и за възможни гонения против православни християни. Има ли истина в това?
– Да, в Украйна е доста тежка обстановката. Истинско гонение на украинската православна черква. За последно време са завладяни със мощ, посредством принуждение 50 храма. Постоянно се случват набези върху храмове, пребиват се свещеници. Има телевизионни фрагменти по какъв начин това се случва. Свещеник в своите духовнически одежди е целият в кръв. Защото го назовават окупант, а той е украинец роден в Украйна, говорещ украински, а него го пребиват единствено за това, че той се намира в каноническата черква на украинската православна черква, която локалните управляващи и националистическите сили назовават църква-окупант. Чудовищна обстановка. За страдание не се чува Украйна да е подложена на критика за нарушение на човешките права и религиозна независимост. Не просто нарушение на правата на индивида и религиозната независимост, а чудовищно нарушаване с приложимост на принуждение. Украинската православна черква през днешния ден е единствената миротворческа мощ в страната. Всъщност украинското общество е доста разграничено. В края на краищата това, което се случва в Донбас, е революция. Част от Украйна не приема това, което се случва в друга част на Украйна. И украинското общество се оказа доста поляризирано. И действително миротворчески сили няма, единствено Украинската православна черква има миротворчески капацитет. Защо? Защото тя има паство и на изток, и на запад, и в центъра на Украйна. Неотдавна Украинската православна черква провежда величествен миротворчески поход. Вярващи от изтока и от запада отидоха в Киев. Стотици хиляди хора. И това беше кръстоносен поход за мир, за помиряване. В това число и вътрешно помиряване на украинското общество. Ето за какво ние доста се надяваме, че всички тези политически турбуленции в Украйна ще преминат и народът още веднъж ще живее умерено. Ще се почитат човешките права и религиозните свободи. Украинската православна черква ще продължи и по-нататък своето служене, имаме такава вяра, молим се за тях.
– Отнема ли интернет – актуалният информативен кумир, духовното у индивида?
– Идолите изобщо ги основават хората. И всяка ера има своите идоли. Съвсем до неотдавна подобен кумир беше малкия екран. Може би тя към момента остава подобен за доста хора. Хората престават да четат книги, дори вестници, цялото си всекидневие те прекарват пред екрана на тв приемника. Затова интернет в дадения случай не е нещо неповторимо. Да попаднеш в робството на интернет или не, зависи от индивида. Да попадаш под властта на алкохолизма или да не попаднеш, отново зависи от индивида. Затова, несъмнено, през всяка ера, във всяко време и при всеки народ хората са се сблъсквали с разнообразни провокации. Задачата на църквата е в това да научи индивида да бъде свободен. Свободен от външен напън. А натискът може да бъде политически, културен, информативен. И може би в този момент най-главната задача на християнството в този актуален свят, при всичките тези гръмогласни заявки, че свободата се явява най-главната човешка полезност е да опази индивида от робството. Защото политическата независимост не обезпечава същинска независимост на духа. Може да бъдеш политически свободен, само че да си пленен от модата, от лъжлива система от полезности, някакви идеали, които интензивно се насаждат, включително и от средствата за всеобща информация, от всеобщата просвета. Християнството дава опция на индивида, опирайки се на системата от християнски полезности, да дава оценка на всичко, което се случва към него. Това значи не просто да се върви в руслото или както ние през днешния ден споделяме, употребявайки британската дума, мейнстрима, в една или друга политическа и осведомителна мода, а да оставаш свободен и да даваш оценка на протичащото се, изхождайки от своите християнски убеждения. Ако църквата се оправи с тази задача, то ние доста ще помогнем на актуалния човек. Да остане свободен. Това значи да запази вяра за цялост на живота, тъй като материално богатият, само че духовно неразполагаем човек не може да бъде благополучен.
– Как гледа Ваше Светейшество на концепцията за икуменизма?
– Понятието икуменизъм е протестантско разбиране и ние го използваме като механически термин. Всъщност става въпрос за междухристиянско съдействие. Ако приказваме за богословската страна на това съдействие, то през днешния ден то е доста затруднено. На първо място от това събитие, че протестантските църкви, които постоянно през цялата история са вървели във фарватера на светската мисъл и са били доста изложени на въздействието на светската власт. Ето и през днешния ден всички тези демократични трендове в протестантското богословие са резултат от въздействието върху протестантските богослови, върху протестантските църкви, на всемирски концепции. В това число правата на индивида, свободите и така нататък, които допускат, включително, и изменение на отношението към половете, еднополовите съюзи и така нататък Затова, за жалост, в богословски проект имаме прекъсване. Не виждам придвижване напред в околните години, за жалост. Но не православните са отговорни за това. Ние непрекъснато приказваме за това на нашите протестантски братя. Трябва да има повече независимост и повече мощ на духа и дарба да се споделя на мощните на света – не. Ето православните са се научили да споделят на мощните на света – не, тъй като ние имахме доста тежка история. В това число в връзките с управляващите. За страдание в протестантския свят през днешния ден ние виждаме капитулация на главните християнски хрумвания пред демократичните метафизичен подходи към човешката персона. А що се отнася да практическото взаимоотношение, то при целия друг прочит на богословието имаме добър опит на взаимоотношение. В разнообразни посоки, в частност в този момент се развива сериозен разговор по взаимоотношение на православната черква, на католическата черква и протестантските църкви по оказване на филантропична помощ на Сирия. Мисля, че фактът на съдействие на православните с протестантите и католиците в филантропичната сфера е доста позитивен и ние би трябвало да го развиваме. Също по този начин мисля, че защото се е стеснило пространството на богословския разговор и ние действително сме изгубили вероятност за реализиране на съглашения в региона на богословието, остават други области, да вземем за пример културния разговор. Религиите постоянно са играли значима роля в културата. И през днешния ден културния разговор през религиозните организации, през църквите, би могъл също да спомага за установяването на по-голямо взаиморазбиране сред хората. Затова виждам, че се съхранява пространството преди всичко по взаимни дейности в филантропичната и в културната сфери.
– Често упрекват православието в цезаропапизъм, казано с други думи – в послушание на църквата по отношение на властта. Какви са връзките на Руската православна черква с страната, къде е мястото на Църквата в страната?
– Православната черква е била под властта на страната, преди всичко в дореволюционното време, в случай че става дума за Русия, да не приказвам за гръцките църкви, които са се намирали на територии, следени от исляма. Там мъчно би могло да се приказва за каквато и да е независимост и самостоятелност на църквата. Но и в Руската империя, според всички закони, които тогава са съществували, започвайки от Петър I, на практика глава на църквата е бил императорът. И църквата е била включена в държавната система, тя е била част от държавната система. И доста е потърпевша от това. Защото църквата е била лишена от опцията да се обръща към обществото с послания, засягащи освен персоналния морал, само че и публични и дори политически въпроси. Защото от името на църквата е приказвал императорът. А църквата е мълчала. И проблемите, които са зародили през XVIII, изключително в XIX и началото на XX век и които са довели до революционните събития, са се образували в изискванията на този вакуум, тъй като църквата не е имала опция директно да се обръща към хората. Нейният глас по най-важните злободневни въпроси на обществото не се е чувал. Това е резултат от цезаропапизма. След това настъпват тежките времена на гоненията, там към този момент не става дума за никакъв цезаропапизъм, става дума за оцеляване. Вие знаете за стотици хиляди мъченици, изповедници, които са починали на територията на някогашния Съюз на съветските социалистически републики, точно съхранявайки честност към църквата и православната религия. Що се отнася до сегашните условия, то църквата в Русия е отделена от страната и страната по никакъв метод не се бърка в църковните каузи. А църквата не се бърка в държавните каузи. Никога патриархът не разисква с президента назначението на държавни деятели и в никакъв случай, за времето на моето патриаршество, а и знам за времето на предшестващия патриарх Алексей, никой от държавните служители не е обсъждал с патриарха тематиката за назначението на епископи или други църковни чиновници. Ние имаме цялостна автономност по всички вътрешни въпроси. Но църквата играе огромна роля в обществото. И забележителен % от хората се отъждествяват с православието. Много огромен % от хората. Не подобен огромен % от хората вървят в храмовете всяка неделя, макар че вървят хора. Но по последна статистика 80 % от хората са декларирали, че знаят какво е Великият пост. И забележителен % е декларирал, че ще пости по време на Великия пост. И в този момент постно меню може да намерите и в държавните институции, и в светските заведения за хранене. Хората започнаха интензивно да възприемат тези православни обичаи и да вземат участие в тях. От позиция на това, което се схваща под термина цезаропапизъм, то несъмнено нищо сходно в модерна Русия няма. Ние доста ценим нашата опция и дарба да одобряваме решения, които не се дефинират от никаква външна мощ, включително и от страната. Но също така не би трябвало да се не помни, че Московският патриархат е черква освен за Руската федерация, това е черква за Украйна, Беларус, Казахстан и изобщо ние присъстваме в 60 страни от света. Затова за никакъв цезаропапизъм не може да става и дума. Защото в случай че има цезаропапизъм във връзка с една страна, това може да не устройва другата страна. Затова считаме, че църквата би трябвало да бъде самостоятелна от страната в смисъл, че тя би трябвало да остава самостоятелна в приемането на тези решения, които касаят нейния личен живот.
– У нас все по-трудно става да въведем младите във вярата, да укрепваме християнското образование. Имате ли сходен проблем в Русия и по какъв начин се справяте със светския уклон измежду обществото?
– Проблем с младежта съществува. Все отново по-голяма част от младежите не посещават храмовете, това е явно. Но количеството на дейната юноша в църквата пораства. Смятаме, че работата с младежта през днешния ден се явява приоритет за Руската православна черква. И ние сме подхванали съответни стъпки, които ни оказват помощ да подобрим работата си с младежта. Провели сме промяна на енорийския живот в Русия. Настояваме в този момент за това, че във всяка енория, където има включително и материални благоприятни условия, с изключение на свещеника и дякона и други църковни чиновници, да има и виновни за работа с младежта, за обществена работа и мисионерската работа. Ние освен сме провъзгласили този принцип, че във всяка енория би трябвало да има такива деятели, ние сме основали система за подготовка на такива хора. В нашите висши образователни заведения, в нашите университети, институти има съответни факултети, курсове, в които ние приготвяме такива експерти. Но също така, от време на време не всеки човек може да отиде да се учи особено по такава специалност, доста постоянно това са хора, които съвместяват друга работа с работа в енорията. Но все пак те имат потребност да получат обучение. Затова ние сътворяваме краткосрочни курсове за образование и повишение квалификацията на миряни, които работят в обществената, младежката и просветителната сфери. Но в случай че приказваме за основния проблем, той се състои в това, че развиването на актуалната цивилизация не допуска място на Господ в тази цивилизация, става дума за безбожна цивилизация, а не за нерелигиозна цивилизация, която сама себе си напълва с разнообразни полезности. Често пъти това са полезности в кавички или с идоли, както вие казахте. И тези идоли са привлекателни за младежта, по-привлекателни в сравнение с за зрелите хора, които имат към този момент насъбран витален опит. Те могат да отличат едно от друго, положителното от неприятното. Младите хора постоянно се отдават на модата или някакви идоли и несъмнено работата с младежта е не лека работа през днешния ден. Но съм надълбоко уверен в това, че това е най-важният приоритет на църковната активност. Ние би трябвало да се научим да работим с младежта, включително през интернет, през обществените мрежи. Днес доста наши свещеници проповядват в интернет, в обществените мрежи, от време на време доста сполучливо, от време на време, съгласно мен, не доста вярно. Не обичам, когато свещениците се стараят да приказват на езика на младежта, употребявайки юношески сленг. Не би трябвало да се мимикрира младежта. Просто би трябвало да се донасят до младежите тези хрумвания, които за тях ще бъдат привлекателни. Да се научим да приказваме на език, който за тях е разбираем и прелъстителен. Това е задачата на свещеника, задачата на църквата.
Патриарх Кирил е роден на 20 ноември 1946 година в Ленинград в семейство на духовник. От най-ранна детска възраст демонстрира увлечение към богослужението и монашеството. След довеждане докрай на приблизително обучение постъпва в Ленинградската духовна семинария, след което приключва Духовна академия с отличие през 1970 година
На 3 април 1969 година Ленинградският и Новгородски митрополит Никодим го подстригва в монашество с името Кирил. През 1976 година става свещеник на Виборг, а през 1977 година е възведен в ранг архиепископ Смоленски и Вяземски. От 1986 година ръководи общините в Калининградска област, а през 1988 година става Смоленски и Калининградски архиепископ. От 1989 година е ръководител на Отдела за външно-църковни връзки към Московската патриаршия. През 1991 година е нараснал в сан митрополит и става непрекъснат член на Светия синод. На 6 декември 2008 година, един ден след кончината на патриарх Алексий II, е определен за местоблюстител на Московския патриаршески трон.
Крепост на
съветското православие
В Москва, на десния бряг на река Москва, e ситуиран един от най-старите манастири в Русия – Даниловският. Това е първият мъжки манастир, който принадлежи на Руската православна черква. Основан е през 1282 година по заповед на московския княз Даниел, наследник на княз Александър Невски. Строежът е отдаден на небесния настойник на принца – Даниел Столпник.
През 1330 година монашеските братя са трансферирани в Кремъл, с цел да се избави обителта от честите набези на татарите. През 1560 година по заповед на цар Иван Грозни той е възобновен.
През 1918 година манастирът е публично затворен, само че монасите траяли да живеят там до 1931 година След затварянето в постройката е имало затвор на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). През 1983 година комплексът е върнат на съветската православна черква.
Даниловският манастир е публична резиденция на патриарха на Москва и на цяла Русия Кирил.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ