Книга на седмицата: По бреговете на Нева |
В края на предишния век една книга провокира нечуван интерес в Русия. Това е книгата на поетесата Ирина Одоевцева – изумително жива, колоритна и завладяваща колекция от портрети, събития, характери и стихове на поети от следреволюционното време.
В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от съветския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и други
Одоевцева е обичаната ученичка на Гумильов. През 1921 година отпътува за Париж със брачна половинка си Георгий Иванов и живее там до 1987 година, когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „ По крайбрежията на Нева “ тя възпроизвежда диалози, разногласия, самопризнания, които прибавят нови линии към повече или по-малко познати имена от съветския книжовен живот при започване на XX в. Разказва с възхита, обич и възприятие за комизъм, а живият ѝ прочувствено оцветен роман оказва помощ на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се основават ярки и емблематични литературни произведения.
Книгата е написана в Париж през 1967 година, първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и незабавно се възприема от читателите като „ блестящо и увлекателно признание “. Пиша не за себе си, а за тези, които ми бe обещано да познавам – акцентира авторката. За тези велики поети от следреволюционна Русия, чийто драматичен край към този момент е бил предупреден. Одоевцева обаче ги избавя от забвение, като им издига „ монумент неръкотворен “, пренасяйки ни век обратно по крайбрежията на Нева...
„ Одоевцева е книжовен псевдоним на Ираида Густавовна Гейнике, родена на 27 юли 1895 година в Рига в фамилията на съветски германец, прочут юрист. Фамилията на майка ѝ е Одоевцева. Ученичка на Гумильов, „ дребната поетеса с огромната панделка “, както сама назовава себе си в едно свое стихотворение, е била известна в литературните кръгове на своето следреволюционно време.
„ По крайбрежията на Нева “
Това не е моята автобиография, не е роман за това
каква съм била,
когато живеех на тази земя...
Не. За мен „ спомените, като изострен нож са те “. Защото спомените постоянно са „ regrets ou remords “, а аз с идентична мощ ненавиждам и жалбите по предишното, и угризенията на съвестта.
Неслучайно признавам в стиховете си:
Не е правилно, не е правилно, че благо е предишното.
Като гроб изкопан то жадно е зинало,
да надникна във него багра се...
Не, за нищо не света не бих почнала да разказвам моето „ детство, юношество и младост “, моите родители и както е признато да се прави, когато се пишат такива мемоари, няколко генерации мои предшественици – всичко това не е потребно никому.
Аз пиша не от егоистично предпочитание още веднъж да се гмурна в тези трагични, страшни и прелестни – без значение от всичките ужаси – първи следреволюционни години.
Пиша не с цел да описвам за себе си и пиша не поради себе си, а за тези, които ми бе обещано да опозная „ по крайбрежията на Нева “.
Пиша за тях и поради тях.
За себе си се старая да приказвам колкото е допустимо по-малко и единствено това, което по този начин или другояче е обвързвано с тях.
Аз съм единствено очите, които са виждали тези хора, ушите, които са ги чували.
Аз съм една от последните, която ги е виждала и чувала, аз съм единствено живата памет за тях.
Авторите на мемоари нормално се кълнат и се заричат, че всичко, което описват, е най-чистата, стопроцентова истина – и незабавно по-късно вършат неточност след неточност.
Аз не се заклевам и не се заричам.
Много е допустимо и при мен да се открият неточности и грешки. Изобщо не изисквам за безпогрешност, граничеща със святост.
Но настоявам, че пиша безусловно почтено и достоверно.
Мнозина се учудват, че толкоз тъкмо, по този начин стенографски изтъквам думи и диалози. Как съм могла да запомня всичко това с такава акуратност? Дали пък не си ги съчинявам? Дали в моите мемоари няма повече Dichtung, в сравнение с Warheit?
Но аз си поставям ръката на сърцето – нищо не съчинявам и нищо не изобретявам. Действително имам прелестна памет. Помня буквално това, което съм чула преди четирийсет – и даже преди повече – години.
Впрочем съгласно мен в това няма нищо поразително. Попитайте който и да е от вашите възрастни познати по какъв начин се е явявал на зрелостните си изпити или по какъв начин се е чувствал по време на първия си пердах и вие ще получите от него извънредно прецизен – до най-малките детайлности – отговор.
Обяснението е, че в този ден и час вниманието му е било извънредно с напрежение и изострено и вечно е запечатало в паметта му всичко, което се е случило.
За мен в тези години всеки ден и всеки час беше не по-малко значим, в сравнение с би могъл да бъде изпитът или първият пердах.
Моето изострено, с напрежение внимание е записало безусловно всичко и за цялостен живот е запечатало в паметта ми даже и незначителни събития.
Все отново ще дам един образец.
Наскоро припомних на Георгий Адамович един занимателен епизод от неговото детство. Той и сестра му Таня „ съживявали “ един лъв играчка, като заран му наливали в пастта парещ чай и мушкали вътре сандвичи. Това траяло до тогава, до момента в който – за цялостен техен екстаз – лъвът не взел да си тресе главата и не „ оживял “. Но тъкмо тогава животното се спукало на две половини и заляло килима със своето наличие.
Георгий Адамович ме слушаше, сключил концентрирано вежди.
– Имаше нещо такова... Ние в действителност, коства ми се, съживявахме този лъв – несигурно промълви той. – Да, да! Ала кажете, от кое място ви е известно това?
– Как от кое място? Ами че вие самичък ми разказахте за съживяването на картонения лъв, това беше през юли 1922 година, бяхме у вас на улица „ Почтамтска “, отново тогава ми разказахте също и по какъв начин за първи път сте били с вашата французойка в Операта, гледали сте „ Фауст “ и тя показала Мефистофел, като въздъхнала: „ Il me rappele mon Polonais! “
Адамович кимна:
– Да, всичко беше тъкмо по този начин. Сега и аз си го спомних. Колко е необичайно – вие помните случки от моето детство, за които аз съм не запомнил. – И добави с усмивка: – Мога да потвърждавам, че вие фактически помните всичко, безусловно всичко – можете да ме цитирате...
Сега, когато се оглеждам обратно, от време на време се запитвам дали не бъркам, дали не пресилвам. Били ли са те – тези, за които пиша – в действителност така очарователни и блестящи? Дали не са ми изглеждали такива „ в тези дни, за мен когато нови били са всички допири до битието “ заради това, че тогава аз смятах поетите за съвсем полубогове?
Ала не. Сигурна съм, че не бъркам. Старая се да се отнасям към тях сериозно и да не затулям техните сенчести страни.
Но единствено да затворя очи и да си показва Гумильов, Блок, Манделщам – и незабавно виждам лицата им, излъчващи зарево също като ликовете на светците по иконите.
Да, аз им се възхищавах. Обичах ги. Но нали в действителност любовта оказва помощ да опознаеш индивида до дъно – и външно, и вътрешно. Да видиш в него това, което не могат да видят другите, равнодушните и безучастни очи.
Зинаида Гипиус постоянно повтаряше: „ Когато обичаш един човек, ти го виждаш подобен, какъвто го е замислил Бог. “
Възможно е и за мен през земните им обвивки да е просветвал техният облик подобен, какъвто е бил умислен от Бога.
Съгласна съм с Габриел Марсел, че „ любовта подарява величие “ и че когато произнасяш: „ Обичам те “, с това заявяваш: „ Ти в никакъв случай няма да умреш. “
Няма да умреш, до момента в който аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня.
Пиша тези мемоари с тайната вяра, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, по този начин и тези, за които аз си припомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си.
И по този начин им подарете величие.
Вие, съвременници мои, и вие, които ще четете занапред – аз и за това се надявам самонадеяно – „ По крайбрежията на Нева “, когато мен от дълго време към този момент няма да ме има на белия свят.
В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от съветския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и други
Одоевцева е обичаната ученичка на Гумильов. През 1921 година отпътува за Париж със брачна половинка си Георгий Иванов и живее там до 1987 година, когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „ По крайбрежията на Нева “ тя възпроизвежда диалози, разногласия, самопризнания, които прибавят нови линии към повече или по-малко познати имена от съветския книжовен живот при започване на XX в. Разказва с възхита, обич и възприятие за комизъм, а живият ѝ прочувствено оцветен роман оказва помощ на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се основават ярки и емблематични литературни произведения.
Книгата е написана в Париж през 1967 година, първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и незабавно се възприема от читателите като „ блестящо и увлекателно признание “. Пиша не за себе си, а за тези, които ми бe обещано да познавам – акцентира авторката. За тези велики поети от следреволюционна Русия, чийто драматичен край към този момент е бил предупреден. Одоевцева обаче ги избавя от забвение, като им издига „ монумент неръкотворен “, пренасяйки ни век обратно по крайбрежията на Нева...
„ Одоевцева е книжовен псевдоним на Ираида Густавовна Гейнике, родена на 27 юли 1895 година в Рига в фамилията на съветски германец, прочут юрист. Фамилията на майка ѝ е Одоевцева. Ученичка на Гумильов, „ дребната поетеса с огромната панделка “, както сама назовава себе си в едно свое стихотворение, е била известна в литературните кръгове на своето следреволюционно време.
„ По крайбрежията на Нева “
Това не е моята автобиография, не е роман за това
каква съм била,
когато живеех на тази земя...
Не. За мен „ спомените, като изострен нож са те “. Защото спомените постоянно са „ regrets ou remords “, а аз с идентична мощ ненавиждам и жалбите по предишното, и угризенията на съвестта.
Неслучайно признавам в стиховете си:
Не е правилно, не е правилно, че благо е предишното.
Като гроб изкопан то жадно е зинало,
да надникна във него багра се...
Не, за нищо не света не бих почнала да разказвам моето „ детство, юношество и младост “, моите родители и както е признато да се прави, когато се пишат такива мемоари, няколко генерации мои предшественици – всичко това не е потребно никому.
Аз пиша не от егоистично предпочитание още веднъж да се гмурна в тези трагични, страшни и прелестни – без значение от всичките ужаси – първи следреволюционни години.
Пиша не с цел да описвам за себе си и пиша не поради себе си, а за тези, които ми бе обещано да опозная „ по крайбрежията на Нева “.
Пиша за тях и поради тях.
За себе си се старая да приказвам колкото е допустимо по-малко и единствено това, което по този начин или другояче е обвързвано с тях.
Аз съм единствено очите, които са виждали тези хора, ушите, които са ги чували.
Аз съм една от последните, която ги е виждала и чувала, аз съм единствено живата памет за тях.
Авторите на мемоари нормално се кълнат и се заричат, че всичко, което описват, е най-чистата, стопроцентова истина – и незабавно по-късно вършат неточност след неточност.
Аз не се заклевам и не се заричам.
Много е допустимо и при мен да се открият неточности и грешки. Изобщо не изисквам за безпогрешност, граничеща със святост.
Но настоявам, че пиша безусловно почтено и достоверно.
Мнозина се учудват, че толкоз тъкмо, по този начин стенографски изтъквам думи и диалози. Как съм могла да запомня всичко това с такава акуратност? Дали пък не си ги съчинявам? Дали в моите мемоари няма повече Dichtung, в сравнение с Warheit?
Но аз си поставям ръката на сърцето – нищо не съчинявам и нищо не изобретявам. Действително имам прелестна памет. Помня буквално това, което съм чула преди четирийсет – и даже преди повече – години.
Впрочем съгласно мен в това няма нищо поразително. Попитайте който и да е от вашите възрастни познати по какъв начин се е явявал на зрелостните си изпити или по какъв начин се е чувствал по време на първия си пердах и вие ще получите от него извънредно прецизен – до най-малките детайлности – отговор.
Обяснението е, че в този ден и час вниманието му е било извънредно с напрежение и изострено и вечно е запечатало в паметта му всичко, което се е случило.
За мен в тези години всеки ден и всеки час беше не по-малко значим, в сравнение с би могъл да бъде изпитът или първият пердах.
Моето изострено, с напрежение внимание е записало безусловно всичко и за цялостен живот е запечатало в паметта ми даже и незначителни събития.
Все отново ще дам един образец.
Наскоро припомних на Георгий Адамович един занимателен епизод от неговото детство. Той и сестра му Таня „ съживявали “ един лъв играчка, като заран му наливали в пастта парещ чай и мушкали вътре сандвичи. Това траяло до тогава, до момента в който – за цялостен техен екстаз – лъвът не взел да си тресе главата и не „ оживял “. Но тъкмо тогава животното се спукало на две половини и заляло килима със своето наличие.
Георгий Адамович ме слушаше, сключил концентрирано вежди.
– Имаше нещо такова... Ние в действителност, коства ми се, съживявахме този лъв – несигурно промълви той. – Да, да! Ала кажете, от кое място ви е известно това?
– Как от кое място? Ами че вие самичък ми разказахте за съживяването на картонения лъв, това беше през юли 1922 година, бяхме у вас на улица „ Почтамтска “, отново тогава ми разказахте също и по какъв начин за първи път сте били с вашата французойка в Операта, гледали сте „ Фауст “ и тя показала Мефистофел, като въздъхнала: „ Il me rappele mon Polonais! “
Адамович кимна:
– Да, всичко беше тъкмо по този начин. Сега и аз си го спомних. Колко е необичайно – вие помните случки от моето детство, за които аз съм не запомнил. – И добави с усмивка: – Мога да потвърждавам, че вие фактически помните всичко, безусловно всичко – можете да ме цитирате...
Сега, когато се оглеждам обратно, от време на време се запитвам дали не бъркам, дали не пресилвам. Били ли са те – тези, за които пиша – в действителност така очарователни и блестящи? Дали не са ми изглеждали такива „ в тези дни, за мен когато нови били са всички допири до битието “ заради това, че тогава аз смятах поетите за съвсем полубогове?
Ала не. Сигурна съм, че не бъркам. Старая се да се отнасям към тях сериозно и да не затулям техните сенчести страни.
Но единствено да затворя очи и да си показва Гумильов, Блок, Манделщам – и незабавно виждам лицата им, излъчващи зарево също като ликовете на светците по иконите.
Да, аз им се възхищавах. Обичах ги. Но нали в действителност любовта оказва помощ да опознаеш индивида до дъно – и външно, и вътрешно. Да видиш в него това, което не могат да видят другите, равнодушните и безучастни очи.
Зинаида Гипиус постоянно повтаряше: „ Когато обичаш един човек, ти го виждаш подобен, какъвто го е замислил Бог. “
Възможно е и за мен през земните им обвивки да е просветвал техният облик подобен, какъвто е бил умислен от Бога.
Съгласна съм с Габриел Марсел, че „ любовта подарява величие “ и че когато произнасяш: „ Обичам те “, с това заявяваш: „ Ти в никакъв случай няма да умреш. “
Няма да умреш, до момента в който аз, който те обичам, ще бъда жив и ще те помня.
Пиша тези мемоари с тайната вяра, че вие, моите читатели, ще обикнете също както живите, по този начин и тези, за които аз си припомням. Обикнете ги, възкресете ги в своята памет и в сърцата си.
И по този начин им подарете величие.
Вие, съвременници мои, и вие, които ще четете занапред – аз и за това се надявам самонадеяно – „ По крайбрежията на Нева “, когато мен от дълго време към този момент няма да ме има на белия свят.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ