Анна-Мария Гюзелева: Бих играла Райна Княгиня
В кино средите италианците ме носеха на ръце
Недопустимо е децата да държат звук на учителите
Защо гледаме някакви сбъркани модели, а не верните
– Г-жо Гюзелева, на 19-ти септември в Българска академия на науките ще бъде връчена интернационалната премия “Никола Гюзелев ”, учредена през предходната година във връзка 80 години от рождението на фамозния ни оперен бас. Какво да чакаме от това събитие?
– За втора поредна година организираме подобен концерт, дружно с Българска академия на науките, тъй като Никола беше Доктор Хонорис Кауза там. По време на събитието ще има и награждаване на призьорите, които за 2017-та са четирима – двама артисти, диригент и сценограф – трима българи и един италианец. Концертът ще бъде на самите призьори, ще има и соло осъществяване на пиано. Скоро по-късно следва да проведем и обичайното биенале Артемидия – “Изкуство и другарство ” в Рим в края на октомври т. година
– Догодина ще имате креативен празник, по какъв начин планирате да го отбележите?
– Правя 40 години от дебюта ми на сцена, който беше с “Пътят към София ”, в случай че счете и други юбилеи ще стане и по-голяма цифра, само че тогава несъмнено някои ще се запитат да не съм на 100 години? (Смее се.) По този мотив ми пристигна една концепция да обединя мои сътрудници – музиканти, артисти и танцьори и дружно да създадем нещо забавно.
– Над какво работите?
– Най-голямото ми предизвикателство е да съм си продуцент и режисьор. Все още не съм се хвърлила в режисурата, тъй че към този момент съм си продуцент и вероятно скоро ще бъда и копродуцент в два италиански плана, в които имам и функции. Единият е в памет на Фелини, само че за него чакаме да се откри финансиране. Другият италиански план също е доста забавен, само че би трябвало да дам отговор дали ще бъда копродуцент.
– Ще Ви забележим ли скоро на екран в България?
– Засега не. Може би българските режисьори мислят, че не съм тук, а съм на Луната, или някъде другаде! (Смее се.) Или не им одобрявам, или не се сещат за мен, нямам представа… В интернет, като се търси информация за мен и в някои италиански и американски кино уеб сайтове има данни до 2005-та година и очевидно си мислят, че към този момент съм спряла да фотографирам. Много постепенно се качва нова информация. А и аз не играя толкоз постоянно, тъй като се занимавам и с Биеналето и с Фондацията. Една колежка от огромна телевизия даже ме попита при започване на изявление – по какъв начин се чувствате като спряхте да снимате? Не съм серпантина!
– Вие сте актриса, танцьорка, хореограф, поетеса, публицист, продуцент. Какво пропущам и по какъв начин съчетавате всичко?
– Бях балерина и съм квалифициран хореограф, по-късно бях и музикален управител, само че в този момент съм основно актриса, продуцент и тв-журналист, тъй като другояче става доста. Да, пиша и стихове, само че това ми е като занимание. Успявам да ги комбинирам, само че не правя всичко дружно.
– Вашите стихосбирки са печелили интернационалните награди. Спомняте ли си първия стих, който написахте и какво ви въодушеви?
– Написах го на 17 години и ме въодушеви първият сняг в София. Тогава доста желаех да съм на открито, само че не можех, тъй като бях с раздрано колянно сухожилие, тъкмо тогава завършвах Балетното учебно заведение и преди да фотографирам “Пътят към София ”. За да се стигне до нуждата от подобен лиричен изказ, преди този момент много бях чела редица създатели, като заслугата за това е и на нашата учителка по литература в Хореографското учебно заведение. Майка ми и татко ми също постоянно са ми давали книжки за четене, само че е значимо в учебно заведение да ти основат табиет и нужда от четене. Първите ми стихове започнах да обявявам късно – от 2001-ва година.
– Най-новият Ви алманах с лирика, носи завладяващото заглавие – “А душата знае ”. В нея ще има ли стихове, отдадени на Никола Гюзелев?
– Посветила съм му доста стихотворения, само че не помня точната численост. Има ги в книгата и може би са към 15. Той се радваше за това, само че не беше горд и не искаше да се акцентира по този метод.
– Какво Ви липсва най-вече от живота с него?
– Освен самото му наличие доста ми липсва и неговото схващане, това да ме успокои в някои моменти, в които се отвращавам от нещо и да ми каже – “Абе, Анче, не обръщай внимание! ” Никола имаше една вродена мъдрост, която през годините се беше затвърдила. Като по-млад е бил емоционален, несъмнено, само че в действителност имаше вродена мъдрост, която съобщи на мен и щерка ни, както и на синовете му. Няколко пъти ми е казвал да не обръщам внимание на отрицателното, тъй като доста проклетия съм срещала в живота от някои хора и той ме успокояваше. Много неприятно се направи и на него, и на цялото ни семейство и терзанията ми бяха в тази връзка. С Никола се разбирахме на доста тематики, допълвахме се и се подкрепяхме. Беше доста ерудиран човек, надарен, непретенциозен, с богата обща просвета, набрала се през живота – той е бил като попивателна и беше един извор на познания.
– Коя беше най-голямата му болежка за Родината?
– Това, че България я опропастяват – хора извън и от вътрешната страна. Ние сами разрешаваме да ни унищожават и той си страдаше за България. Имаше такива моменти – да се просълзи, за това по какъв начин вървят нещата у нас и даже поради това се беше отдръпнал в последните 10 години. Не искаше да се появява на никое място, макар че го дърпаха – един насам, различен – натам, само че той не желаеше на никое място да върви, искаше да си остане в своя бастион. Много го болеше за това по какъв начин се развиват нещата в България, за това какво вършат с Родината ни! Никола обичаше страната ни и е добре да се подсети, че той е пял химна на България дружно с Райна Кабаиванска и тяхното осъществяване го има на диск, който е хубаво да се пуска понякога.
– Повишавали ли сте си звук?
– Бяхме мощни характери и се е случвало да се разправяме, не всичко е било идилия, само че имаше вътрешно съгласие. Понякога имахме дрязги, само че няма семейство без тях. Веднъж, когато Никола си говорел нещо с един мой братовчед и си пийвали по малко, като ме чули единствено, че влизам и той му споделил – Ей, императорът, идва! (Смее се.) Не го знаех това, само че Никола ми го призна след това. В мен има една вътрешна дисциплинираност, която идва от танца и очевидно ми е влезнала в кръвта, тъй че постоянно съм се старала да са подредени нещата, тъй като там, където има безпорядък – те не вървят. Друг път, когато очевидно нещо съм се скарала на щерка ни Адриана, го чух да споделя – добре, майн щурмбанфюрер! Аз му отговорих – чакай бе, Кольо, не се тормози да го произнасяш цялото – кажи просто фюрер! (Смее се.) И след това се шегувахме с това, както и с думите му – ей, императорът си идва! Той другояче ми викаше – Ани, Анче! Винаги имаше почитание сред нас.
– Преди да се ожените сте имали обич от разстояние поради дългите му гастроли в чужбина. По време на тези раздели имала ли сте съмнения дали той е точният мъж за вас, или бяхте уверена в това?
– Истината е, че не съм била уверена изобщо, даже не съм помисляла първоначално да върша семейство с него. Още повече, тогава той трябваше да си урежда някои фамилните проблеми, които е имал в предходната си връзка и се беше разделил една година преди да се оженим с него.
– Бернардо Бертолучи Ви е подарил фотография с надпис – “на най-красивата българо-пармиджанка ”. А кой е най- хубавият комплимент, който сте получавала от Никола Гюзелев?
– Как го открихте това нещо за Бертолучи?! Никола обичаше да ми сервира цветя в най-неочаквани моменти, с цел да ме зарадва. Например откъсне една хубава роза от градината и ми я подари. Правеше ми от време на време похвали от рода на – ау, какъв брой си хубава, или обичам те, което беше нещо всекидневно! Ние си пишехме много писма преди да се оженим, а и по-късно. Хубаво е, като ти напише, че му липсваш, че няма самообладание да се срещнете, да се видите и така… Най-вече той показваше своето отношение с държанието си, без да показва на думи.
– Сигурно и доста италианци са обръщали внимание на привлекателна жена, като Вас…
– Е, в това отношение не съм имала проблеми. Италианците ме носеха на ръце, изключително в кино средите, където ме познават повече, в сравнение с тук и мои сътрудници – артисти и продуценти постоянно са изказвали възхищението си. Това може единствено да ме радва.
– Когато си идвате в България, какви положителни и какви отрицателни промени забелязвате в страната ни?
– Те са много позитивните, само че има и доста – не толкоз отрицателни, само че такива, които не се оправят към този момент не от 27 години, а не знам от по кое време. Например преди няколко дни видях една публикация във връзка галерия на тракийското изкуство в Норвегия и гърците претендирали, че не е тракийско, а гръцко! Отново виждам по какъв начин нашето държавно управление не зае позиция, вместо със зъби и нокти да отбрани родното. Защо гърците и французите го вършат, а ние не, такива неща са доста неприятни. Да не приказваме, че има доста неуредени работи в живота ни, че и опазването на здравето ни не върви изобщо и за какво гледаме някакви сбъркани модели? За мен американският модел на опазване на здравето е безусловно сгрешен и безчовечен. Защо не гледаме италиано-френския модел – той също има недостатъци, само че е един от най-човечните. Когато се споделя, че в Куба опазването на здравето е ужасно и даже Уго Чавес е отишъл там да се лекува, несъмнено има аргументи? Защо ние, като имахме толкоз положителни неща в доста браншове, освен, че не ги развихме, само че даже ги унищожихме. Както си унищожихме селското стопанско, а също по този начин културния си образ ужасно го унищожаваме, даже със самият факт, че не го поддържаме. Не приказваме единствено за средства, а и за хората, от които зависи стопанисването на културното ни завещание.
– Какво друго Ви тормози в родната реалност?
– Много ме смущава образованието, да не приказваме за възпитанието на децата – това, че се разрешава да държат звук на учителите, това е неприемливо. Да не приказваме, какъв брой е значимо какво учат децата по история и по български! Това е най-големият проблем, също по този начин учебникът по история, в който написа някакви нелепости, които не знам по какъв начин въобще са утвърдени.
– В коя персона бихте желали да се превъплътите на екран?
– Ако приказваме за историческа, тъй като си мисля за България и нейните болежки в исторически и сегашен проект, ще ми бъде забавно да изиграя Райна Княгиня, или някоя българска кралица, също по този начин Лора Каравелова.
– Вярвате ли в ориста и имала ли сте срещи с Ванга?
– С Ванга съм се срещала, когато бях доста млада – на 19 години. Възхищавам й се. Тогава тя ми сподели неща, които се сбъднаха, без да ме познава. По това време имахме фамилни проблеми и Ванга сподели, че те ще се разрешат. Вярвам в ориста, а също по този начин имам вяра, че като направиш зло на някого и то безспорно се връща към теб. Същото важи и за положителното.
– Сънувате ли постоянно Никола? Вярвате ли, че душата е безсмъртна?
– Душата не умира, сигурна съм в това. Никола не го сънувам постоянно, а и няма потребност да е постоянно. Майка ми също не я сънувах дълги години, доста мъчно претърпях загубата й, една в последно време я сънувам понякога. Съпругът ми съм го сънувала няколко пъти за три години. Той несъмнено се усеща добре там, ярко му е в съня ми и хубаво наподобява. Достатъчно е, като го сънувам единствено да се усмихне и да е в положително въодушевление, с цел да ми остане хубаво възприятие на сутринта.
Нашият посетител
Известната актриса Анна-Мария Гюзелева е приключила Хореографското учебно заведение в София. Танците я свързват с мъжа, който изиграва основна роля в живота й – именития оперен бас Никола Гюзелев. Двамата се срещат зад кулисите на Софийската опера, а след година и половина вземат решение да сключат брак. Дъщеря им Адриана сега е арт шеф на прочут медиен фестивал, а преди този момент пет години работи в Европейския парламент. Филмовата кариера на Анна-Мария на Апенините я среща с огромни имена, като София Лорен, Франко Неро, Микеле Плачидо, Ванеса Редгрейв, Раул Бова, а италианските режисьори са покорени от нейната хубост и харизма. В актива си има повече от 50 игрални кино лентата, сериала и копродукции в България, Италия, Германия, Франция и Америка. От 2008-ма година Анна-Мария е член на журито на Италианската Филмова Академия за премиите “Давид на Донатело ”. Международно самопризнание получава освен с артистичния си гений, само че и със своята заложба да написа. Нейните стихосбирки – “Молитва за живот ”, “Цветя и бодли на Вия Егнатия ”, “Дреболии ” и “А душата знае ” печелят влиятелни награди. От 2015 година е ръководител на Фондация ‘’Никола Гюзелев’’ и дели времето си сред София и Рим.
Недопустимо е децата да държат звук на учителите
Защо гледаме някакви сбъркани модели, а не верните
– Г-жо Гюзелева, на 19-ти септември в Българска академия на науките ще бъде връчена интернационалната премия “Никола Гюзелев ”, учредена през предходната година във връзка 80 години от рождението на фамозния ни оперен бас. Какво да чакаме от това събитие?
– За втора поредна година организираме подобен концерт, дружно с Българска академия на науките, тъй като Никола беше Доктор Хонорис Кауза там. По време на събитието ще има и награждаване на призьорите, които за 2017-та са четирима – двама артисти, диригент и сценограф – трима българи и един италианец. Концертът ще бъде на самите призьори, ще има и соло осъществяване на пиано. Скоро по-късно следва да проведем и обичайното биенале Артемидия – “Изкуство и другарство ” в Рим в края на октомври т. година
– Догодина ще имате креативен празник, по какъв начин планирате да го отбележите?
– Правя 40 години от дебюта ми на сцена, който беше с “Пътят към София ”, в случай че счете и други юбилеи ще стане и по-голяма цифра, само че тогава несъмнено някои ще се запитат да не съм на 100 години? (Смее се.) По този мотив ми пристигна една концепция да обединя мои сътрудници – музиканти, артисти и танцьори и дружно да създадем нещо забавно.
– Над какво работите?
– Най-голямото ми предизвикателство е да съм си продуцент и режисьор. Все още не съм се хвърлила в режисурата, тъй че към този момент съм си продуцент и вероятно скоро ще бъда и копродуцент в два италиански плана, в които имам и функции. Единият е в памет на Фелини, само че за него чакаме да се откри финансиране. Другият италиански план също е доста забавен, само че би трябвало да дам отговор дали ще бъда копродуцент.
– Ще Ви забележим ли скоро на екран в България?
– Засега не. Може би българските режисьори мислят, че не съм тук, а съм на Луната, или някъде другаде! (Смее се.) Или не им одобрявам, или не се сещат за мен, нямам представа… В интернет, като се търси информация за мен и в някои италиански и американски кино уеб сайтове има данни до 2005-та година и очевидно си мислят, че към този момент съм спряла да фотографирам. Много постепенно се качва нова информация. А и аз не играя толкоз постоянно, тъй като се занимавам и с Биеналето и с Фондацията. Една колежка от огромна телевизия даже ме попита при започване на изявление – по какъв начин се чувствате като спряхте да снимате? Не съм серпантина!
– Вие сте актриса, танцьорка, хореограф, поетеса, публицист, продуцент. Какво пропущам и по какъв начин съчетавате всичко?
– Бях балерина и съм квалифициран хореограф, по-късно бях и музикален управител, само че в този момент съм основно актриса, продуцент и тв-журналист, тъй като другояче става доста. Да, пиша и стихове, само че това ми е като занимание. Успявам да ги комбинирам, само че не правя всичко дружно.
– Вашите стихосбирки са печелили интернационалните награди. Спомняте ли си първия стих, който написахте и какво ви въодушеви?
– Написах го на 17 години и ме въодушеви първият сняг в София. Тогава доста желаех да съм на открито, само че не можех, тъй като бях с раздрано колянно сухожилие, тъкмо тогава завършвах Балетното учебно заведение и преди да фотографирам “Пътят към София ”. За да се стигне до нуждата от подобен лиричен изказ, преди този момент много бях чела редица създатели, като заслугата за това е и на нашата учителка по литература в Хореографското учебно заведение. Майка ми и татко ми също постоянно са ми давали книжки за четене, само че е значимо в учебно заведение да ти основат табиет и нужда от четене. Първите ми стихове започнах да обявявам късно – от 2001-ва година.
– Най-новият Ви алманах с лирика, носи завладяващото заглавие – “А душата знае ”. В нея ще има ли стихове, отдадени на Никола Гюзелев?
– Посветила съм му доста стихотворения, само че не помня точната численост. Има ги в книгата и може би са към 15. Той се радваше за това, само че не беше горд и не искаше да се акцентира по този метод.
– Какво Ви липсва най-вече от живота с него?
– Освен самото му наличие доста ми липсва и неговото схващане, това да ме успокои в някои моменти, в които се отвращавам от нещо и да ми каже – “Абе, Анче, не обръщай внимание! ” Никола имаше една вродена мъдрост, която през годините се беше затвърдила. Като по-млад е бил емоционален, несъмнено, само че в действителност имаше вродена мъдрост, която съобщи на мен и щерка ни, както и на синовете му. Няколко пъти ми е казвал да не обръщам внимание на отрицателното, тъй като доста проклетия съм срещала в живота от някои хора и той ме успокояваше. Много неприятно се направи и на него, и на цялото ни семейство и терзанията ми бяха в тази връзка. С Никола се разбирахме на доста тематики, допълвахме се и се подкрепяхме. Беше доста ерудиран човек, надарен, непретенциозен, с богата обща просвета, набрала се през живота – той е бил като попивателна и беше един извор на познания.
– Коя беше най-голямата му болежка за Родината?
– Това, че България я опропастяват – хора извън и от вътрешната страна. Ние сами разрешаваме да ни унищожават и той си страдаше за България. Имаше такива моменти – да се просълзи, за това по какъв начин вървят нещата у нас и даже поради това се беше отдръпнал в последните 10 години. Не искаше да се появява на никое място, макар че го дърпаха – един насам, различен – натам, само че той не желаеше на никое място да върви, искаше да си остане в своя бастион. Много го болеше за това по какъв начин се развиват нещата в България, за това какво вършат с Родината ни! Никола обичаше страната ни и е добре да се подсети, че той е пял химна на България дружно с Райна Кабаиванска и тяхното осъществяване го има на диск, който е хубаво да се пуска понякога.
– Повишавали ли сте си звук?
– Бяхме мощни характери и се е случвало да се разправяме, не всичко е било идилия, само че имаше вътрешно съгласие. Понякога имахме дрязги, само че няма семейство без тях. Веднъж, когато Никола си говорел нещо с един мой братовчед и си пийвали по малко, като ме чули единствено, че влизам и той му споделил – Ей, императорът, идва! (Смее се.) Не го знаех това, само че Никола ми го призна след това. В мен има една вътрешна дисциплинираност, която идва от танца и очевидно ми е влезнала в кръвта, тъй че постоянно съм се старала да са подредени нещата, тъй като там, където има безпорядък – те не вървят. Друг път, когато очевидно нещо съм се скарала на щерка ни Адриана, го чух да споделя – добре, майн щурмбанфюрер! Аз му отговорих – чакай бе, Кольо, не се тормози да го произнасяш цялото – кажи просто фюрер! (Смее се.) И след това се шегувахме с това, както и с думите му – ей, императорът си идва! Той другояче ми викаше – Ани, Анче! Винаги имаше почитание сред нас.
– Преди да се ожените сте имали обич от разстояние поради дългите му гастроли в чужбина. По време на тези раздели имала ли сте съмнения дали той е точният мъж за вас, или бяхте уверена в това?
– Истината е, че не съм била уверена изобщо, даже не съм помисляла първоначално да върша семейство с него. Още повече, тогава той трябваше да си урежда някои фамилните проблеми, които е имал в предходната си връзка и се беше разделил една година преди да се оженим с него.
– Бернардо Бертолучи Ви е подарил фотография с надпис – “на най-красивата българо-пармиджанка ”. А кой е най- хубавият комплимент, който сте получавала от Никола Гюзелев?
– Как го открихте това нещо за Бертолучи?! Никола обичаше да ми сервира цветя в най-неочаквани моменти, с цел да ме зарадва. Например откъсне една хубава роза от градината и ми я подари. Правеше ми от време на време похвали от рода на – ау, какъв брой си хубава, или обичам те, което беше нещо всекидневно! Ние си пишехме много писма преди да се оженим, а и по-късно. Хубаво е, като ти напише, че му липсваш, че няма самообладание да се срещнете, да се видите и така… Най-вече той показваше своето отношение с държанието си, без да показва на думи.
– Сигурно и доста италианци са обръщали внимание на привлекателна жена, като Вас…
– Е, в това отношение не съм имала проблеми. Италианците ме носеха на ръце, изключително в кино средите, където ме познават повече, в сравнение с тук и мои сътрудници – артисти и продуценти постоянно са изказвали възхищението си. Това може единствено да ме радва.
– Когато си идвате в България, какви положителни и какви отрицателни промени забелязвате в страната ни?
– Те са много позитивните, само че има и доста – не толкоз отрицателни, само че такива, които не се оправят към този момент не от 27 години, а не знам от по кое време. Например преди няколко дни видях една публикация във връзка галерия на тракийското изкуство в Норвегия и гърците претендирали, че не е тракийско, а гръцко! Отново виждам по какъв начин нашето държавно управление не зае позиция, вместо със зъби и нокти да отбрани родното. Защо гърците и французите го вършат, а ние не, такива неща са доста неприятни. Да не приказваме, че има доста неуредени работи в живота ни, че и опазването на здравето ни не върви изобщо и за какво гледаме някакви сбъркани модели? За мен американският модел на опазване на здравето е безусловно сгрешен и безчовечен. Защо не гледаме италиано-френския модел – той също има недостатъци, само че е един от най-човечните. Когато се споделя, че в Куба опазването на здравето е ужасно и даже Уго Чавес е отишъл там да се лекува, несъмнено има аргументи? Защо ние, като имахме толкоз положителни неща в доста браншове, освен, че не ги развихме, само че даже ги унищожихме. Както си унищожихме селското стопанско, а също по този начин културния си образ ужасно го унищожаваме, даже със самият факт, че не го поддържаме. Не приказваме единствено за средства, а и за хората, от които зависи стопанисването на културното ни завещание.
– Какво друго Ви тормози в родната реалност?
– Много ме смущава образованието, да не приказваме за възпитанието на децата – това, че се разрешава да държат звук на учителите, това е неприемливо. Да не приказваме, какъв брой е значимо какво учат децата по история и по български! Това е най-големият проблем, също по този начин учебникът по история, в който написа някакви нелепости, които не знам по какъв начин въобще са утвърдени.
– В коя персона бихте желали да се превъплътите на екран?
– Ако приказваме за историческа, тъй като си мисля за България и нейните болежки в исторически и сегашен проект, ще ми бъде забавно да изиграя Райна Княгиня, или някоя българска кралица, също по този начин Лора Каравелова.
– Вярвате ли в ориста и имала ли сте срещи с Ванга?
– С Ванга съм се срещала, когато бях доста млада – на 19 години. Възхищавам й се. Тогава тя ми сподели неща, които се сбъднаха, без да ме познава. По това време имахме фамилни проблеми и Ванга сподели, че те ще се разрешат. Вярвам в ориста, а също по този начин имам вяра, че като направиш зло на някого и то безспорно се връща към теб. Същото важи и за положителното.
– Сънувате ли постоянно Никола? Вярвате ли, че душата е безсмъртна?
– Душата не умира, сигурна съм в това. Никола не го сънувам постоянно, а и няма потребност да е постоянно. Майка ми също не я сънувах дълги години, доста мъчно претърпях загубата й, една в последно време я сънувам понякога. Съпругът ми съм го сънувала няколко пъти за три години. Той несъмнено се усеща добре там, ярко му е в съня ми и хубаво наподобява. Достатъчно е, като го сънувам единствено да се усмихне и да е в положително въодушевление, с цел да ми остане хубаво възприятие на сутринта.
Нашият посетител
Известната актриса Анна-Мария Гюзелева е приключила Хореографското учебно заведение в София. Танците я свързват с мъжа, който изиграва основна роля в живота й – именития оперен бас Никола Гюзелев. Двамата се срещат зад кулисите на Софийската опера, а след година и половина вземат решение да сключат брак. Дъщеря им Адриана сега е арт шеф на прочут медиен фестивал, а преди този момент пет години работи в Европейския парламент. Филмовата кариера на Анна-Мария на Апенините я среща с огромни имена, като София Лорен, Франко Неро, Микеле Плачидо, Ванеса Редгрейв, Раул Бова, а италианските режисьори са покорени от нейната хубост и харизма. В актива си има повече от 50 игрални кино лентата, сериала и копродукции в България, Италия, Германия, Франция и Америка. От 2008-ма година Анна-Мария е член на журито на Италианската Филмова Академия за премиите “Давид на Донатело ”. Международно самопризнание получава освен с артистичния си гений, само че и със своята заложба да написа. Нейните стихосбирки – “Молитва за живот ”, “Цветя и бодли на Вия Егнатия ”, “Дреболии ” и “А душата знае ” печелят влиятелни награди. От 2015 година е ръководител на Фондация ‘’Никола Гюзелев’’ и дели времето си сред София и Рим.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ