В живота на жената не може да има по-голямо унижение

В живота на дамата не може да има по-голямо оскърбление от това да се отдаде на мъж, неподобаващ за любовта й; порядъчната жена в никакъв случай няма да елементарни това нито на себе си, нито на него.

Всяка материя има своя граница на устойчивост, водата има своя точка на шупване, металите – точка на размразяване, на този безвъзвратен закон е подвластна и човешката душа. Радостта може да доближи подобен лимит, когато не се усеща към този момент и най-малката искрица наслада, по този начин е и с болката, отчаянието, унинието, отвращението и страха. Преситена до дъно, душата не поема нито капка повече от света.

Доверие се гради цялостен живот, а се губи за момент. Повторно възобновеното доверие постоянно носи белезите от някаква загуба.

Няма нищо по отмъстително, нищо по-подло от дребен свят, който желае да стане огромен.

Много постоянно в основата на човешката проклетия стои слабостта. Слабият човек е нечовечен.

Най-големият страхливец става звяр, щом почувства зад себе си някаква мощ.

Млад мъж е този, който дамата може да направи благополучен или трагичен, остарял мъж е този, който към този момент не може да направи трагичен.

За силата на пристрастеността постоянно се съди по безразсъдството, което демонстрираме в нейно име.

Страстта е способна на доста неща. Тя може да пробуди у индивида небивала свръхчовешка сила. Тя може със своя непрестанен напън да извлече титанични сили даже и от най-уравновесената душа.

Емоционалните хора не са доста наблюдателни; щастливите са неприятни психолози. Само неспокойният напряга сетивата си до краен лимит, инстинктът за заплахата изостря още повече естествените му умствени качества.

Да се доверяваш е постоянно рисково, тъй като споделиш ли някоя загадка с непознат човек, бариерата сред вас е отстранена. Лишаваш се от нещо и по този метод му даваш известно преимущество.

Празнословието, лъжата, шикалкавенето са едни от най-противните черти на човешкия темперамент. Може би по тази причина не претърпявам политиците.

В понятието „ независимост “ влиза и свободата на човешките връзки.

Дори ненавистта не е толкоз рискова за владетеля, колкото всеобщото пренебрежение.

И най-високата и чиста концепция става низка и оскъдна, когато даде на дребната персона власт да прави от нейно име безчинства.

Няма да позволи да ме убеждават, че стига да дишаш и да имаш за ястие, всичко е наред. Не имам вяра към този момент в нищо, нито в Господа, нито в страната, нито в смисъла на живота, и в нищо няма да допускам, до момента в който не усещам, че ми се зачита правото ми на живот… Няма да отстъпя, до момента в който не усещам, че пребивавам същински, а не получавам непознатите останки.

Не елитът, а тълпата е запленена от „ лъчезарната власт на славата “.

Добра е единствено цялостната истина. Полуистината не коства нищо.

Идеята се ражда за секунда, само че единствено простаците бързат да я осъществят незабавно. Затова постоянно се провалят.

Когато сред кучето и котката ненадейно възникне дружба, това не е нищо друго с изключение на скрит план против готвача.

Крайното обезсърчение постоянно поражда огромна мощ.

По-лесно е да действаш заслужено, когато си благополучен, в сравнение с когато си трагичен.

Прекрасна игра е да откриваш самичък себе си…

Можеш да се скриеш от всичко, само че не и от себе си. Моето „ Аз “ постоянно знае къде съм.

Само сумата на преодолените трудности е фактически вярното мерило за подвига и за индивида, извършващ героизъм.

Само през първите юношески години случайността се отъждествява със ориста. По-късно започваме да разбираме, че същинският житейски път е вътрешно предопределен; колкото и криволичещо и неуместно неподвластно на волята да се отклонява, той постоянно ни води в края на краищата до нашата незрима цел.

Само когато си нужен, животът придобива смисъл.

Състраданието е благородна линия, присъща на индивида. Слабият и нерешителен човек състрадава, с цел да се избави от страха, който поражда в него непознатото злощастие. Но това по-скоро е изолираност от страданието на близък. Истинското съчувствие е деяние за положителното на другия, а не сантимент. Истинското съчувствие е подготвеност да се върви до край, с цел да се помогне. Да състрадаваш значи да се принасяш в жертва – непринудено и без компенсация.

Радвам се на щастието на всекиго, само че види ли човек, че другите живеят добре, незабавно си споделя: за какво и аз да не пребивавам по този начин? Един изцяло натурален въпрос…

Предварително зная какво ще ми кажете – „ Бедността не е недостатък “. Но това не е правилно, когато не можеш да я скриеш, тя въпреки всичко е позорна. Заслужена или не, честна или презряна, все едно – мизерията вони.

Само този, който е изпитал светлина и мрак, война и мир, напредък и проваляне, е изпитал в цялостна степен живота.

Понякога ми се коства зло възмездие на природата към индивида това, че всички тези достижения на техниката, с помощта на които той заграби най-тайнствените нейни сили, в това време опошлиха душата му. Няма по-лошо проклинание от това, че техниката през днешния ден ни пречи даже единствено за момент да се изплъзнем от сегашното. Нашите предшественици можеха във времена на произшествия да се спасят в самота и уединение; само че на нас бе отредено да узнаваме и да претърпяваме в същия час, в същата секунда всичко неприятно, което става нейде из нашето земно кълбо.

Могъщите сили, разрушаващи града и унищожаващи страната, си остават безпомощни против един човек, в случай че той има задоволително воля и душевно дръзновение, да остане свободен; тъй като тези, които се смятат за спечелили над милиони, не са могли да подчинят един – свободната съвест.

Колко неблагоразумен е народът и по какъв начин добре вестниците умеят да им тъпчат мозъците. Всички от самото начало глаголствуваха идентични глупости, без да си дават сметка, че те им бяха суфлиранни. Няма към този момент независими мозъци, виждаме тяхното измиране, като че ли инфектирани от чума в всеобщи придвижвания.

Своята житейска и креативна задача австрийският публицист Стефан Цвайг съзира в това да построява културни мостове сред народите, с цел да се сплоти Европа от „ една голяма обща духовна сила, която да превъзмогне несъгласията и политическите конфликти “.

Или – с думите на Цвайг , казани за Еразъм :

За един човек с нравствено възприятие личното му битие постоянно би изглеждало празно и нищожно без утешителната мисъл и окрилящата заблуда, че и той като обособена единица може със стремежите и активността си да способства нещо за общото нравствено рационализиране на света.