В днешно време имейлите и чатовете представляват по-голямата част от

В днешно време имейлите и чатовете съставляват по-голямата част от кореспонденцията ни, само че имаше време, когато ръкописното писмо притежаваше забележителна тежест – доста по-голяма от хартията, на която е написано.

Ето 5 писма, които са имали потвърдено и мощно влияние върху историята на Съединени американски щати.

През 1860 година Ейбрахам Линкълн е претендентът на републиканците за президент на Съединени американски щати. Тогава той е безпрепятствено избръснат – външен тип, който внезапно контрастира с изображенията и портретите, с които е стане прочут през днешния ден. Да си стартиране брада е предложение от едно 11-годишно момиче на име Грейс Бедел, което дава непоискани препоръки за цялата акцията на кандидат-президента. В писмото си до Линкълн тя декларира, че лицето му, което разказва като „ толкоз фино “, би спечелило от брада, тъй като „ всички дами харесват мустаци “.

Линкълн ѝ дава отговор единствено няколко дни по-късно, че може би брадата ще е малко „ малоумен ход “, защото в никакъв случай преди този момент не си е пускал такава. Въпреки опасенията, той въпреки всичко го прави – и тя става може би най-известната в американската история. На път за встъпването си в служба през 1861 година той се отбива в родния град на Бедел – Уестфийлд, Ню Йорк, с цел да ѝ заяви, че е взел съвета ѝ драговолно.

За Алберт Айнщайн би било невероятно да разбере сериозността на думите си, когато подписва писмо от 2 август 1939 година, по-късно препратено до президента Франклин Делано Рузвелт. В него той го предизвестява за работата, осъществявана от учени като Енрико Ферми и Лео Силард, която един ден може да докара до „ нуклеарна верижна реакция в огромна маса уран “. Айнщайн написа, че последствията от сходно достижение ще бъдат „ извънредно мощни бомби от нов вид “.

Мотивацията му е да заяви на държавното управление на Съединените щати за капацитета на супероръжието – и че може да бъде създадено първо от Германия, в случай че Съединени американски щати не създадат нищо. Когато Рузвелт получава писмото, той споделя на военния си консултант военачалник Едуин Уотсън да предприеме дейности.

Силард също води преписка с Рузвелт. След приемането на първичното писмо президентът също дава обещание да финансира проучванията на Лео в региона на нуклеарното разделяне. Когато тези средства закъсняват, Силард още веднъж написа на президента и заплашва, че ще разгласява написана от него публикация, в която в детайли е разказана част от информацията, нужна за основаването на нуклеарно оръжие, в случай че не извърши обещанието си. Желанието му се сбъдва, въпреки че по-късно той показва страдание за това, че е задвижил това колело, защото се притеснява, че нуклеарната война би била пагубна.

Писмата, взети дружно, слагат началото на верига от събития, водещи до плана „ Манхатън “ и създаването на атомните бомби, употребявани в Хирошима и Нагасаки през 1945 година

Джордж Вашингтон има един проблем. Главнокомандващият на Континенталната войска е в разгара на битка, в която американските колонии се пробват да се отделят от Англия и тя не върви добре: Британската войска е превзела пристанището на Ню Йорк и напредва всеки ден. Вашингтон счита, че би могъл да се възползва от помощта на разузнавач в града, който да рапортува какво се случва зад вражеските линии. Когато не съумява да събере доброволци с изключение на неопитния юноша Нейтън Хейл, който е хванат и обесен след по-малко от две седмици, Вашингтон написа писмо до един потвърден сътрудник на име Натаниел Сакет.

Джордж му предлага 50 $ на месец, с цел да създаде мрежа от шпиони и система за шпионаж, която да събира разследваща информация. Въпреки че Сакет не съумява да реализира огромен прогрес, различен действен служащ, Бенджамин Талмадж, съумява. Неговият шпионски кръг „ Калпър “ сполучливо събира информация за придвижването и проектите на английските войски и я доставя на Вашингтон. Така през 1781 година военачалник Корнуолис се предава.

През 1920 година ориста на изборното право на дамите е в ръцете на човек, който обществено се опълчва на придвижването. На 18 август същата година представителят на Камарата на представителите в Тенеси Хари Томас Бърн гласоподава решаващо за това дали неговият щат ще ратифицира 19-ата корекция. Тенеси става 36-ият щат, който прави това, с което се изпълва нужното количество щати (3/4 от общия брой тогава), което е належащо за даване на правото на дамите да гласоподават. Този глас на поддръжка обаче е ненадейно, защото Бърн носи алена роза, която е знак на антисуфражистите. Същата тази заран локален вестник разгласява реклама, в която моли хората да „ носят алена роза “, с цел да оказват помощ за отхвърлянето на поправката, „ най-важният въпрос, който е стоял пред Юга след Гражданската война “.

Когато след дълготрайно разискване най-сетне идва време за гласуването, Бърн изненадва наблюдаващите, като я поддръжка. Причината? Писмо от майка му Феб Енсмингер Бърн, което го призовавава да поддържа идеята. „ Не забравяй да бъдеш положително момче “, увещавала го тя. По-късно Бърн споделя, че „ майчиният съвет постоянно е най-сигурен за едно момче “.

Когато на 12 април 1963 година водачът за цивилен права Мартин Лутър Кинг-младши е вкаран в пандиза в Бирмингам, Алабама, за присъединяване в неразрешено шествие, той не си губи времето. Кинг употребява всички налични материали- в това число полетата на вестниците и хартията, предоставени от юриста му – и прекарва седмицата, в която е затворен, във формулиране на сладкодумен и обмислен отговор на рецензиите от страна на локалното духовенство, че митингите не са решение. До 16 април той сформира това, което ще стане известно като „ Писмо от бирмингамския затвор “ – дълго обръщение, което акцентира нуждата от обществени демонстрации против сегрегацията.

В писмото си Кинг буйно се опълчва на концепцията за търпеливо изчакване обществената смяна да бъде осъществена. „ Несправедливостта някъде е опасност за справедливостта на всички места “, написа Кинг. Писмото, което по-късно е оповестено в The Atlantic, както и в книгата на самия Кинг „ Защо не можем да чакаме “ от 1964 година, се преглежда като апел за активизъм в един основен интервал от историята и като документи на самото придвижване.