В България никой не признава никого за елит. Тази дума

В България никой не признава никого за хайлайф. Тази дума се използва единствено в кавички и с пренебрежение, тъй като хората са уверени всеобщо, че тези, които държат властта и парите, са локални парвенюта или непознати мекерета и са надалеч от всякаква културност, каквато допуска понятието " хайлайф ". Но допустима ли е нация без лични елити? Според теорията - не. Според практиката - да. България е едно такова изключение - нация, управлявана от анти-елити.
Елитите и възходящото пренебрежение
Още по-проблематично е понятието народ. В него се смесват етнос (в какво си приличаме, какви хора играем, какви ракии пием), демос (граждани с права и задължения) и плебс (масата унижени и оскърбени). Популистите изкусно играят с трите смисли: народът ту се показва като идиличен фолклорен субстат, който би трябвало да бъде прочистен от непознати детайли. Ту става горделив суверен, въставащ против Европейски Съюз или платени от чужбина неправителствени организации. Ту бива принизен до плебеи, експлоатирани преди от османците, а през днешния ден от олигарсите. В България антиелитарните пристрастености бушуват най-малко от времето на Стамболийски и единственото, което защищава хората от тях, е това, че мераклиите за водачество са доста и постоянно се карат между тях.
Работата е там, че елитите не остават длъжни на народа си във всичките му същности. На недоверието те отвръщат с възходящо пренебрежение. Презрение към етноса с неговите хорá за книгата на Гинес. Но и пренебрежение към демоса, който си мисли, че схваща какво желае и неуместно се бърка в политиката, футбола или изборната система. Презрение най-после към плебса, който единствено чака помощи от страната.
Преди време Първан Симеонов написа един трогателен текст за Дойче Веле, в който обсъждаше това отчуждение сред елити и народ - даваше образец с леденото хоро в Калофер, което по никакъв начин не се харесва на демократичната интелигенция от София. Е добре, само че хората му се радват, по някакъв метод хорото укрепва самочувствието им. Нали те не карат и останалите да го играят (макар че в някои учебни заведения се вършат опити)? Тогава за какво толкоз експанзия? Важният му извод беше в това, че сме престанали да си приказваме, че се разпадаме на затворени, презиращи се взаимно общности. Нещо сходно писа и Бойко Василев в по-политически проект. Въз основа на опитите си в събиране на събеседници за " Панорама " той констатираше обезпокоително повишена непоносимост, неспособността на съперниците даже да слагат проблемите в едни и същи термини, камо ли да стигат до някакви общи решения.
Защо се разграничаваме от ден на ден?
Всъщност това през днешния ден е проблем освен на България. Всички разлики се радикализират незабавно, без значение дали става дума за аборти, Брекзит, данъчно преразпределение или носене на ислямски забрадки. Периодически терористи, неофашисти или елементарни психопати дават израз на нетърпимостта към останалите с някоя пукотевица в тълпата. Причина за това евентуално е новата геометрия на световния свят. Далечното е станало близко, близкото е надалеч, хората живеят, работят, забавляват се във виртуални светове, които нямат нищо общо с непосредственото им обграждане, а то от своя страна се е трансформирало само в източник на неспокойствие. Защо сме тук дружно, какво ни свързва? Вместо тези въпроси през днешния ден човеци, групи и цели страни си мислят по какъв начин да предоговорят принадлежностите си, да се изтъргуват по-добре. На интернет изискуем термина ехо-стаи: всеки се затваря в своята, където поддържа връзка единствено с хора, които е подбрал, които схваща. Излизаш от своята другарска мрежа и се сблъскваш със застрашителните думи на другите; от време на време даже не разбираш по кое време се майтапят.
Най-очевидният образец на ритуалното пренебрежение в България е обвързван с чалгата. Нетърпимостта отива надалеч оттатък музиката - човек, който се счита за част от културните елити, се усеща задължен да показва обществено гадност от бръснатите глави, от силиконовите девойки, от хвърлянето на салфетки в заведението, от колите, парите, бизнеса и в последна сметка - от страната като такава. Но какво ми пречи, че някакви хора живеят в тази тоналност? Ако аз пък чувам Дебюси и одобрявам интелектуалки? В един различен свят това даже би могло да ми даде чувство за предимство. Ще кажете: чалгарите са по-богати, това ме потиска. Не, тук има нещо друго. Самият аз явно не съм сигурен в културната си еднаквост. В разбъркания актуален свят към този момент не е напълно ясно дали Дебюси стои над Преслава и кой има право да съди за такива неща. Дали въобще има потребност от културни елити, каквито ги помним. И по този начин аз обезверено ненавиждам усетите на другите, с цел да потвърдя, че живея.
Кога ще стартираме да си приказваме?
Да не помислите, че ви приканвам да хвърляте салфетки и да гледате Вип Брадър. Казвам, че към нас съществуват най-различни хора с разнообразни усети. Трябва да се научим да живеем едни с други без да напущаме личните си културни идентичности. Защото нашите лични комплекси единствено усилват разпада на българското общество.
Наистина образованите ни съграждани би трябвало освен да схващат, само че и да бъдат просветители, пък и обществени критици - тъй като пошлостта през днешния ден не идва непринудено от хората, а е индустриално създадена. Леденото хоро да вземем за пример е плод на телевизионния интерес, притеглен от локална екзотика. А чалгата е най-успешната българска културна промишленост. Геройствата в реалити форматите притеглят реклами. Но културните елити няма да изиграят своята роля, в случай че просто се затварят в себе си, а народът им се явява като виртуален облик на екрана. Културата е другарство. С съответни, неповторими човеци.
 
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле