Ужасът, че изкуството е вечно, не датира от днес. Всяко

Ужасът, че изкуството е постоянно, не датира от през днешния ден. Всяко време, може би подсъзнателно, само че постоянно преди всичко пробва да зачеркне завареното художество на предишното. Може би това е заради обяснимия сърбеж да се предоврати предначертанието, съдържащо се в него. Или да се опровергае някак иронията на вечността, отрезвяваща всяка нова ера, класа, династия, идеология. Или просто да се защищити бъдещето от неговото неподкупно удостоверение. Защото изкуството е свидетел, който всяка политическа нерешителност сънува да отстрани. Паниката пред изкуството е погълнала и разсипала безчет творения, обърнала е в пепел облици, храмове, папируси. Унищожението е залегнало в ритуала на всяка смяна, а след това – и в делника на всяко общество. Войната с полезностите се изживява освен като циментиране на власт и на владичество, само че и като одобряване на обособената овластена персона. Тази война би могла да се преглежда и откъм нейната печална страна: като неосъзнато, невъзвратимо жертване на наследството, на най-скъпото, оставено ни от предците. Но тази загуба от време на време отеква през епохи.

Всъщност изкуството основава иконите на своето време.

Поколенията се прекланят не толкоз пред действителните херои на епохата, колкото пред техните изображения в литературата, живописта, драмата или кинематографа. Отделно от обрисуваните, по този метод нерядко и обожествени лица от пластовете на историята, изкуството предлага и персонално «свои», получени по неговия си загадъчен и магичен метод герои за поука, удивление или проклинание. Тогава, може би закономерно, иконите пораждат и следващите иконоборци, обладани от разрушителната пристрастеност да отстранен идолите и концепциите на предците, а най-често и самите им основатели. Да ги изтрият от паметта, да зачеркнат делото им, да стъпчат (най-вече) техните послания.

В настоящата българска памет се помнят чудесно двете такива разрушителни талази в националната просвета, когато втората половина на ХХ век опита да заличи първата, а самата тя на собствен ред в този момент е под ударите на идващото столетие. Това, обаче, не е присъщо единствено на нападателните идеологии на модерното време, то е, става известно, всекидневно занятие на времето изобщо. И когато ние тривиално, само че решително от време на време се произнасяме, че времето утвърждава най-ценното в изкуството, рядко се замисляме, какъв брой незаменими произведения на това изкуство точно то, времето, е погубило и заличило вечно – несъмнено с нашите, с човешките ръце.

Метафорите, от които е формирано самото изкуство, нерядко бледнеят пред метафорите, които се случват с него. Навярно и по този метод то продължава да ни улеснява да разбираме, а и да предчувстваме живота.

В началото на ХIХ век невежи фелахи нахлули в оазиса Фаюм (днешен Египет)

и разровили един от най-големите некрополи на древността - да дирят нитратна сол, желан тор за нивите им. Заедно с това разкрили безброй от загадъчните, фамозни с хипнотичното си обаяние фаюмски портрети, които античните поставяли върху мумиите на своите покойници. Фаюмските портрети са изображения на мъртвите, без каквито преди хилядолетия - съгласно поверията на тогавашните хора - те не следвало да се насочат в Отвъдното. Тези надгробни произведения са сред най-преките предвестници на днешното изкуство. В лицата, изобразени върху тях, съгласно Андре Малро гори кандилото на безконечен живот. И в този момент, когато срещнете елегичния взор на някое от тези лица, страданието на от дълго време отлетяла в небитието душа ви парва надълбоко, до стесняване на сърцето. Но ето ни още веднъж на тематиката: нощем, заобиколени от студа и пустинята, фелахите горели купища от тези нарисувани върху дърво или тъкани портрети. Те давали прекрасен огън, тъй като боите им били разтворени във восък. Можем да заключим, че с тези пламъци изкуството въпреки всичко стоплило някакси индивида...

Впрочем, за нашите земи и за нашите " фелахи " това не е ново, нито е непознато.

Мраморът на античните градове, на светилищата и стадионите от древността не се е разтворил във времето. Употребен е на отломъци за градеж - части от капители, от фризове и даже от скулптури още могат да се намерят в зидовете на къщи, плевни и нужници из запуснати тракийски и странджански села. Но най-широко приложение мраморът на античните култури добива във варовите пещи на разнообразни епохи и племена. Най-хубавата, най-фината и бяла вар е ставала от мрамор и публикуваната технология е подсказала на доста генерации по какъв начин най-практично да се преборят с изкуството на предходниците. Акрополите и храмовете, колоните и олтарите, дискохвъргачите, Дианите и Венерите са погълнати от огнения Лувър на варовите пещи. Така, както са изчезнали останалите полезности на античната цивилизация, по този начин е погубено и нейното изкуство.

И какво след това?

После агарянецът се е топлил в балканската нощ с книжнината от манастирските библиотеки. После пожарища са поглъщали устремени към висинето черкви, златописани евангелия, неръкотворни иконостаси. После огън и меч са затривали мислители, литератори, резбари... После огън и въже. После огън и патрон. После апетит и цензура. После самун и боязън...

И по този начин... до края на света?

Днес войната с полезностите на предишното се води рутинно, само по традиция, лишена от конспирация, без повече жар, в сравнение с го постанова грубият, само че леден интерес на участниците. Обществото я следи равнодушно, с изветряло любознание, като че ли без да взема страна. Довчерашните полезности са авансово прежалени, вълненията са единствено за пострадалите. И тъкмо това безразличие на обществото буди паниката за утрешния ден. Защото не е все едно в какво ще се трансфорат този път мраморните отломъци на предишното. Нито защо ще послужат на това общество следващите остатъци от прясна вар.

Дали с цел да спои зидовете на постоянно стартирания и всякога недоизкаран храм на бъдещето.

Или с цел да бъде повдигнат и с нея следващият български затвор.