Юлия Вревская – баронесата, която стана санитарка за свободата на България
Участничката в борбата за Плевен в Руско-турската Освободителна война – 1877-1878 година, баронеса Юлия Вревская избавя като милосърдна сестра стотици съветски бойци, разболява се от тиф и остава вечно в България.
Баронеса Юлия Вревская се ражда в дворянско семейство на 25 януари 1841 година Баща ѝ е изтъкнатият съветски генерал-лейтенант граф Петр Варпаховски. Тя е още госпожица, когато той умира героичен при завладяването на кавказката цитадела Китури. На 16 години тя се омъжва за военачалник, барон Иполит Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. През август 1858 година мъжът ѝ е смъртно ранен и умира. Така единствено на 17 години Юлия остава вдовица. Заедно с майка си и с по-малката си сестра се реалокират в Петербург. Влиза във висшето общество и за малко време печели възхищението му със своята начетеност и сексапил. Големият съветски публицист Тургенев се влюбва в нея и до гибелта ѝ те си пишат дълги и изпълнени с деликатност писма.
Запознанството на Вревская с Тургенев датира от 1873 година Тя фактически постоянно приказва с него в Петербург. Когато през лятото на 1874 година Тургенев се разболява съществено, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев намерено признава, че не е безучастен към нея и би ѝ дал „ ябълката на Парис “. Само че тя не е съгласна да показа „ ябълката “ с Полина Виардо, с която Тургенев е в цивилен брак.
За да прогони депресията, баронеса Вревская подхваща пътувания из Европа и Близкия изток, при които се среща с известни персони като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е удивен от младата съветска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва другарство с такива изтъкнати представители на съветския културен хайлайф като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб, написа военният историк доцент доктор Петър Ненков.
Безметежният дворцов живот обаче я отегчава. Тя се среща с българския бежанец Стефан Грозев, който ѝ споделя за тежката, робска орис на своите сънародници отвъд Дунава и за смазаното с огън и кръв Априлско въстание на българския народ.
През април 1877 година посреща с екстаз указа на съветския император Александър II за оповестяване на война на Високата врата и без всякакво съмнение продава орловското си имение и събира отряд от 22 милосърдни сестри доброволки. Получава позволение от главнокомандващия Дунавската съветска войска, великия княз Николай Николаевич, да взе участие във войната и отпътува със своя медицински отряд за непознатата далечна страна.
Милосърдните сестри от санитарния отряд се включват в полевото поделение на Руския червен кръст. Отначало лекуват ранените съветски бойци в Яш, само че по-късно минават Дунав и на 20 ноември 1877 година идват в 48-а военновременна евакуационна болница в Бяла. Тук е ситуирана Главната квартира на съветската войска. В края на юли и началото на август 1877 година персонално император Александър II управлява от това място военните дейности. Юлия става свидетелка на жестоките боеве сред съветската войска и настъпващите турски войски на Мехмед паша.
Всеки ден докарват по 3000 ранени съветски бойци и офицери в лечебните заведения за лекуване. В писмо до Тургенев Юлия Вревская написа, че са единствено пет сестри на 400 ранени съветски бойци. Със сестра си Наталия споделя: „ Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкоз сакати, безръки, без крайници и умиращи хора, които страдат извънредно. Макар че понасям огромни ограничения, пребивавам в барака, храня се неприятно, само че този живот е по моята душа и ми харесва “.
Юлия Вревская упорства да я изпратят като санитарка на първа бойна линия. Молбата ѝ е задоволена и тя отпътува за превързочния пункт край село Обретеник. Участва на два пъти в сраженията край плевенските села Гривица и Радишево. Изнася на тил отдолу под турските патрони десетки ранени съветски бойци, които дължат живота си на нея. Така ден след ден се сблъсква с ужаса на войната. Близките ѝ упорстват да замине за Санкт Петербург, с цел да посрещнат дружно Коледа. Вместо това тя остава в България и се завръща в своята болница в русенското село Бяла.
На 15 януари 1878 година заболява от тиф.
Когато в болничното заведение избухва епидемията, персонално главнокомандващият заповядва на баронеса Юлия Вревская да замине за Петербург. Тя обаче отхвърля и продължава да се грижи за болните.
Умира от подлата болест на 24 януари (5 февруари остарял стил), един ден преди да навърши 37 години. Ранените бойци, за които тя се е грижила, изкопават гроб в снега. Носят я в ковчега, а след това слагат на прясната могила дървен кръст. По-късно на гроба ѝ поставят камък с издълбан надпис: „ На милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 година “.
И до през днешния ден на това място идват всяка пролет хиляди българи и руснаци, с цел да се поклонят пред безсмъртия героизъм на тази самоотвержена дворянка.
Научил за гибелта ѝ, бележитият съветски публицист Тургенев посвещава на Юлия Вревская една от най-хубавите си произведения „ В памет на Юлия Вревская “. Руският стихотворец Полински написва стихотворението „ Под аления кръст “, а великият френски публицист хуманист Виктор Юго сътворява своето превъзходно произведение „ Руска роза, починала на българска земя “.
