Силвия Петкова: Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат
Тя е от девойките, които не мога да си показва без усмивката й, без огъня и неукротимостта в очите й. Неслучайно Силвия играе Пипи, тази дребна червенокоса дивачка е постоянно в нея. Понякога се крие в собствен фиктивен свят, от време на време е подготвена да избухне, само че е намерила индивида, който не я укротява, а по-скоро я балансира. Той е режисьорът Зоран Петровски, а двамата към този момент имат и своя прелестен „ дребен началник “ вкъщи – сина им Сива. Все по-хубаво става в живота й на Силвия. По-пълно, по-смислено, по-щастливо. И в случай че най-важната роля всеки ден е увенчана с най-силните и топли обятия, то и на сцената, и пред камера й предстоят нови, по-големи и смислени функции. Точно една от тях – Кити в пиесата „ Съгласие “, която ще има премиера единствено след ден на сцената на спектакъл „ София “, е мотивът да се забележим. Затова ни предложения в нейния втори дом – театъра, разноски ни зад кулисите и ни отвори вратата към себе си. Така, както постоянно го е правила – с цялата емоционалност и правота, които носи. И с усмивка, несъмнено., през днешния ден в Момичетата.
Разкажи ми за новата пиеса в спектакъл „ София “, в която играеш.
Най-после са ми поверили огромна хубава роля, в която да се развихря, чисто прочувствено да дам всичко, което съм натрупала години наред в себе си. Пиесата се споделя „ Съгласие “ на Нина Рейн, модерна британска драматургия. В Лондон е в топ 10 на заглавията за 2017-а. Текстът доста ми харесва. Когато го прочетох за първи път, си помислих: „ Скрита камера ли имам у дома “. Има реплики, които са съвсем същите като тези, които у дома си разменяме с моя мъж. Много чувствена, доста същинска, близка ми е. Цялата тематика ми е близка и забавна я да пресъздам, тъй като едно е в действителния живот, друго е на сцената – да преувеличиш всичко това, което ти минава през душичката в всекидневието. Пиесата се занимава със модерни хора с добър статут в обществото, само че с доста персонални проблеми, доста самотност, блуждаене, тревога, търсене на незададени въпроси и отговорите им. Авторката е била подтикната да напише пиесата, впечатлена от обстоятелството, че в британската правосъдна система жертвата на обезчестяване не може да упреква своя принудител, а е единствено очевидец по делото. Аз играя брачна половинка на юрист, който сега се занимава с дело на жертва на обезчестяване и към това се завърта сюжета. Моята героиня Кити умее да съчувства, тя преглежда проблемите на хората като същински такива, до момента в който тези хора, юристите, са толкоз извратени от работата си, станали са като коне с капаци и не са способни да водят естествен диалог, без незабавно да заемат противоположната позиция. Тя откровено съчувства на жертвата и гневът против брачна половинка й е въз основа на това, че той не може да поддържа връзка откровено, а постоянно има някакъв претекст, някаква цел. Много давам от себе си за нея, тъй като до момента не са ми давали толкоз сложна роля. Играла съм сложни функции, само че не в този коловоз, в който е тази.
Защото е доста прочувствена ли?
Първо, е доста прочувствена и второ, е близка до мен. Току-що родила жена, в постродилна меланхолия, с хормонални и прочувствени проблеми. Аз самата напълно скоро минах през това и то не беше театрално. Сега би трябвало да намеря метод да го уголемя, да го прекарам през лупа, с цел да мога да го предам по най-достоверния метод. Това ми е значимо – да е истина, да не излъжа в нито една секунда, тъй като всички в залата знаят, че са пристигнали на една огромна неистина и не одобрявам, когато в театъра актьорите демонстративно лъжат. Опитвам се по всякакъв начин да не го върша. Моята меланхолия в репетиционния интервал мина преди две седмици, в ранен стадий от подготовката и в този момент, няколко дни преди премиерата, съм спокойна. Колегите ми са страхотни. Събираме се преди или след подготовки да доуточняваме елементи, кипим в това, което е знак, че тази обич ще стигне и до феновете. Независимо, че е малко тежко зрелище. Има детайли на веселба, само че те минават през това оскърбление на хора, които са изтъкани от недоизказани неща, които се натрупат в тях, до момента в който не избухнат.
И избухват ли най-после?
Избухват, и то грандиозно. Така ми се желае от време на време да сляза в салона и да виждам подготовката, само че няма по какъв начин тя да протече без мен. Много имам вяра, че ще създадем нещо свястно на фона на халтурата, която е по сцените. Текстът е толкоз прекрасен, че ние би трябвало доста да се постараем, с цел да развалим това, което имаме. Само можем да му вдъхнем живот.
Все по-често се приказва за самотността, за тревогата...
Мисля си, че от толкоз доста информация, която стига до нас, сме не запомнили какъв брой значим е действителният контакт, искреността, шерването. Цялостно взаимоотношенията сред хората станаха повърхностни. Никой не си разрешава да бъде до болежка открит, от боязън да не се обърне против него. Съдя и по себе си. Когато имам проблеми, преценям кое да споделя с приятелите ми, с мъжа ми, с майка ми. Много неща си ги арестувам и си ги вардя, и си ги натрупвам, и те избиват в разнообразни направления. Хората след това се чудят какво става и за какво по този начин се държа. Как да обясниш, че се е натрупало толкоз дълго и толкоз малко е нужно искрата да се трансформира в пожар. А дръзвам да настоявам, че обичам да приказвам, да чепкам, да мъдрувам.
На човек му е задоволителен телефон с интернет в ръка, с цел да си мисли, че няма потребност от нищо, от никого. И да се усеща самодостатъчен и изцяло удовлетворен от живота си. Но на едно по-дълбоко равнище, където не си даваме право да влезем, сме едни тъжни хора с доста проблеми.
Страх ли те е, че ще разкриеш прекалено много от себе си посредством тази пиеса?
Не, в противен случай. Всяка роля, която съм правила, е подчинена на мен. Късам от моята душичка, с цел да го дам за ролята. Ползвам си персоналната прочувствена памет. Не всичко, което ми се постанова да играя, съм изживяла. Нямам подобен боязън, в противен случай – в случай че съумея, бих изпитала наслаждение от работата си, което рядко ми се случва. Обикновено непрекъснато се самокритикувам, самобичувам. Наскоро стигнах до този извод и неприятно се изненадах.
Понякога не е ли прекомерно мъчително да се ровиш в тази прочувствена памет?
Ние по тази причина сме станали артисти или най-малко някои от нас, тъй като единственият метод да си позволим всичко вътре в нас да излезе е този един час на сцената. Аз съм от актьорите, които доста мъчно плачат и в случай че не ми пристигна да се разплача, не го изигравам, не върша гримаси на рев. По време подготовките на „ Съгласие “ имах два или три момента, в които ме връхлетя мощен плач и не можах да продължа, не можах да го овладея. И попитах режисьора: „ Ако това ми се случи по време на зрелище? “. Защото режисурата е условна, сред някои подиуми минават месеци. Ние, с нашето държание, би трябвало да го създадем ясно за феновете и в случай че в предната сцена съм се разстроила, по какъв начин в идната да вляза, към момента хлипаща. За първи път имам толкоз трагична роля. Досега съм имала във филми, само че филм и спектакъл нямат нищо общо. Но в този момент се усещам дорасла тъкмо в този миг от живота ми да ми се случи.
Има още...
Разкажи ми за новата пиеса в спектакъл „ София “, в която играеш.
Най-после са ми поверили огромна хубава роля, в която да се развихря, чисто прочувствено да дам всичко, което съм натрупала години наред в себе си. Пиесата се споделя „ Съгласие “ на Нина Рейн, модерна британска драматургия. В Лондон е в топ 10 на заглавията за 2017-а. Текстът доста ми харесва. Когато го прочетох за първи път, си помислих: „ Скрита камера ли имам у дома “. Има реплики, които са съвсем същите като тези, които у дома си разменяме с моя мъж. Много чувствена, доста същинска, близка ми е. Цялата тематика ми е близка и забавна я да пресъздам, тъй като едно е в действителния живот, друго е на сцената – да преувеличиш всичко това, което ти минава през душичката в всекидневието. Пиесата се занимава със модерни хора с добър статут в обществото, само че с доста персонални проблеми, доста самотност, блуждаене, тревога, търсене на незададени въпроси и отговорите им. Авторката е била подтикната да напише пиесата, впечатлена от обстоятелството, че в британската правосъдна система жертвата на обезчестяване не може да упреква своя принудител, а е единствено очевидец по делото. Аз играя брачна половинка на юрист, който сега се занимава с дело на жертва на обезчестяване и към това се завърта сюжета. Моята героиня Кити умее да съчувства, тя преглежда проблемите на хората като същински такива, до момента в който тези хора, юристите, са толкоз извратени от работата си, станали са като коне с капаци и не са способни да водят естествен диалог, без незабавно да заемат противоположната позиция. Тя откровено съчувства на жертвата и гневът против брачна половинка й е въз основа на това, че той не може да поддържа връзка откровено, а постоянно има някакъв претекст, някаква цел. Много давам от себе си за нея, тъй като до момента не са ми давали толкоз сложна роля. Играла съм сложни функции, само че не в този коловоз, в който е тази.
Защото е доста прочувствена ли?
Първо, е доста прочувствена и второ, е близка до мен. Току-що родила жена, в постродилна меланхолия, с хормонални и прочувствени проблеми. Аз самата напълно скоро минах през това и то не беше театрално. Сега би трябвало да намеря метод да го уголемя, да го прекарам през лупа, с цел да мога да го предам по най-достоверния метод. Това ми е значимо – да е истина, да не излъжа в нито една секунда, тъй като всички в залата знаят, че са пристигнали на една огромна неистина и не одобрявам, когато в театъра актьорите демонстративно лъжат. Опитвам се по всякакъв начин да не го върша. Моята меланхолия в репетиционния интервал мина преди две седмици, в ранен стадий от подготовката и в този момент, няколко дни преди премиерата, съм спокойна. Колегите ми са страхотни. Събираме се преди или след подготовки да доуточняваме елементи, кипим в това, което е знак, че тази обич ще стигне и до феновете. Независимо, че е малко тежко зрелище. Има детайли на веселба, само че те минават през това оскърбление на хора, които са изтъкани от недоизказани неща, които се натрупат в тях, до момента в който не избухнат.
И избухват ли най-после?
Избухват, и то грандиозно. Така ми се желае от време на време да сляза в салона и да виждам подготовката, само че няма по какъв начин тя да протече без мен. Много имам вяра, че ще създадем нещо свястно на фона на халтурата, която е по сцените. Текстът е толкоз прекрасен, че ние би трябвало доста да се постараем, с цел да развалим това, което имаме. Само можем да му вдъхнем живот.
Все по-често се приказва за самотността, за тревогата...
Мисля си, че от толкоз доста информация, която стига до нас, сме не запомнили какъв брой значим е действителният контакт, искреността, шерването. Цялостно взаимоотношенията сред хората станаха повърхностни. Никой не си разрешава да бъде до болежка открит, от боязън да не се обърне против него. Съдя и по себе си. Когато имам проблеми, преценям кое да споделя с приятелите ми, с мъжа ми, с майка ми. Много неща си ги арестувам и си ги вардя, и си ги натрупвам, и те избиват в разнообразни направления. Хората след това се чудят какво става и за какво по този начин се държа. Как да обясниш, че се е натрупало толкоз дълго и толкоз малко е нужно искрата да се трансформира в пожар. А дръзвам да настоявам, че обичам да приказвам, да чепкам, да мъдрувам.
На човек му е задоволителен телефон с интернет в ръка, с цел да си мисли, че няма потребност от нищо, от никого. И да се усеща самодостатъчен и изцяло удовлетворен от живота си. Но на едно по-дълбоко равнище, където не си даваме право да влезем, сме едни тъжни хора с доста проблеми.
Страх ли те е, че ще разкриеш прекалено много от себе си посредством тази пиеса?
Не, в противен случай. Всяка роля, която съм правила, е подчинена на мен. Късам от моята душичка, с цел да го дам за ролята. Ползвам си персоналната прочувствена памет. Не всичко, което ми се постанова да играя, съм изживяла. Нямам подобен боязън, в противен случай – в случай че съумея, бих изпитала наслаждение от работата си, което рядко ми се случва. Обикновено непрекъснато се самокритикувам, самобичувам. Наскоро стигнах до този извод и неприятно се изненадах.
Понякога не е ли прекомерно мъчително да се ровиш в тази прочувствена памет?
Ние по тази причина сме станали артисти или най-малко някои от нас, тъй като единственият метод да си позволим всичко вътре в нас да излезе е този един час на сцената. Аз съм от актьорите, които доста мъчно плачат и в случай че не ми пристигна да се разплача, не го изигравам, не върша гримаси на рев. По време подготовките на „ Съгласие “ имах два или три момента, в които ме връхлетя мощен плач и не можах да продължа, не можах да го овладея. И попитах режисьора: „ Ако това ми се случи по време на зрелище? “. Защото режисурата е условна, сред някои подиуми минават месеци. Ние, с нашето държание, би трябвало да го създадем ясно за феновете и в случай че в предната сцена съм се разстроила, по какъв начин в идната да вляза, към момента хлипаща. За първи път имам толкоз трагична роля. Досега съм имала във филми, само че филм и спектакъл нямат нищо общо. Но в този момент се усещам дорасла тъкмо в този миг от живота ми да ми се случи.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ