Суровата Съдба На Един Български Полицай: Нямам Родители И Живеех С Баба Си! Всички Ме Избягваха, Защото Съм Беден!
Тя беше тази, която ми подари безкористна обич, топлота, дом, покрив над главата. Двамата живехме в дребна остаряла къща, в която имаше единствено две стаи. Баня нямахме: лятото се къпехме в една колиба на двора, а зимата – в стаята.
През първия ми образователен ден всички деца бяха с родителите си, хванати ръка за ръка, само аз бях с баба ми.
Тогава към момента нямах проблеми, само че с времето те започнаха да зачестяват. Всичките ми съученици бяха облечени в нови облекла, до момента в който аз износвах остарели, подарени по благосклонност. Но тогава това не ме интересуваше и с необятна усмивка пристъпих учебния двор. След няколко дни забелязах, че съучениците ми ме заобикалят. От дребни бяха невъзпитани и арогантни деца. Изолираха ме и в час стоях самичък, нормално на последния чин. Но най-лошото беше, че и учителите ме пренебрегваха. В обедната отмора всички си купуваха закуски, единствено аз си вадех от раницата това, което баба ми беше приготвила.
И тези арогантни същества ме сочеха с пръст, смеейки се в лицето ми.
На родителските срещи ходеше баба. Тя толкоз се гордееше с мен. Стоеше там, подпряна на последния чин. Милата ми баба настойчиво ме учеше по какъв начин да бъда заслужен човек. Аз нямах другари – тя беше моят приятел. И по този начин до осми клас, когато пристигна време да постъпя в гимназията. По това време не беше наложително да имаш приблизително обучение, а и аз гледах с черни краски на живота, само че баба постави всички старания и ме убеди, че се постанова да продължа образованието си. Записах се да изучавам във вечерната гимназия. Трябваше да стартира работа, тъй като баба ми взимаше дребна пенсия и с цел да оцелеем, се постановяваше да чисти непознатите къщи.
Работих като строител. Носех тухли, бърках гипс.
Бях към момента дете, само че се стараех да оказвам помощ колкото мога вкъщи. Тогава бях на 18 години и през тези години си открих другар. Но не елементарен, а другар за цялостен живот. Двамата с него работехме на къщата, която родителите му строяха. За да не се шляе по улиците, татко му го изпращаше да ми оказва помощ. Приятелят ми беше от богато семейство, а аз нямах даже родители. И по този начин се сприятелихме. Той споделяше, че него го заобикалят, тъй като е дете на богати хора, а мен ме избягваха, тъй като нямах семейство и бях безпаричен. Макар и от разнообразни светове, двамата доста си приличахме.
Когато той се ожени, аз му кумувах на сватбата.
Днес съм служител на реда. На мястото на остарялата къща, където живеехме с баба ми, към този момент покойница, построих нова къща. Не е огромна, само че е задоволителна за мен, жена ми и децата. Ако знаете какъв брой доста обичам децата си. Колко обич им подарявам. Спокойно мога да кажа, че имат най-хубавия татко на света. От моята уста в никакъв случай не са излизали думите „ мама или баща “. Нямах майка и татко. Но децата ми имат. Някои хора си напомнят с усмивка приятните мемоари от детството. Но не и аз. Ако единствено можех да изтрия тези години. Години на тъга и унижения. Понякога се чудя по какъв начин може да има толкоз доста завист, яд и ненавист при децата.
За страдание моите съученици направиха всичко допустимо, с цел да създадат още по-труден така и така тежкия ми живот. “
През първия ми образователен ден всички деца бяха с родителите си, хванати ръка за ръка, само аз бях с баба ми.
Тогава към момента нямах проблеми, само че с времето те започнаха да зачестяват. Всичките ми съученици бяха облечени в нови облекла, до момента в който аз износвах остарели, подарени по благосклонност. Но тогава това не ме интересуваше и с необятна усмивка пристъпих учебния двор. След няколко дни забелязах, че съучениците ми ме заобикалят. От дребни бяха невъзпитани и арогантни деца. Изолираха ме и в час стоях самичък, нормално на последния чин. Но най-лошото беше, че и учителите ме пренебрегваха. В обедната отмора всички си купуваха закуски, единствено аз си вадех от раницата това, което баба ми беше приготвила.
И тези арогантни същества ме сочеха с пръст, смеейки се в лицето ми.
На родителските срещи ходеше баба. Тя толкоз се гордееше с мен. Стоеше там, подпряна на последния чин. Милата ми баба настойчиво ме учеше по какъв начин да бъда заслужен човек. Аз нямах другари – тя беше моят приятел. И по този начин до осми клас, когато пристигна време да постъпя в гимназията. По това време не беше наложително да имаш приблизително обучение, а и аз гледах с черни краски на живота, само че баба постави всички старания и ме убеди, че се постанова да продължа образованието си. Записах се да изучавам във вечерната гимназия. Трябваше да стартира работа, тъй като баба ми взимаше дребна пенсия и с цел да оцелеем, се постановяваше да чисти непознатите къщи.
Работих като строител. Носех тухли, бърках гипс.
Бях към момента дете, само че се стараех да оказвам помощ колкото мога вкъщи. Тогава бях на 18 години и през тези години си открих другар. Но не елементарен, а другар за цялостен живот. Двамата с него работехме на къщата, която родителите му строяха. За да не се шляе по улиците, татко му го изпращаше да ми оказва помощ. Приятелят ми беше от богато семейство, а аз нямах даже родители. И по този начин се сприятелихме. Той споделяше, че него го заобикалят, тъй като е дете на богати хора, а мен ме избягваха, тъй като нямах семейство и бях безпаричен. Макар и от разнообразни светове, двамата доста си приличахме.
Когато той се ожени, аз му кумувах на сватбата.
Днес съм служител на реда. На мястото на остарялата къща, където живеехме с баба ми, към този момент покойница, построих нова къща. Не е огромна, само че е задоволителна за мен, жена ми и децата. Ако знаете какъв брой доста обичам децата си. Колко обич им подарявам. Спокойно мога да кажа, че имат най-хубавия татко на света. От моята уста в никакъв случай не са излизали думите „ мама или баща “. Нямах майка и татко. Но децата ми имат. Някои хора си напомнят с усмивка приятните мемоари от детството. Но не и аз. Ако единствено можех да изтрия тези години. Години на тъга и унижения. Понякога се чудя по какъв начин може да има толкоз доста завист, яд и ненавист при децата.
За страдание моите съученици направиха всичко допустимо, с цел да създадат още по-труден така и така тежкия ми живот. “
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ