Защо можем да живеем в Хирошима и Нагасаки, но не и в Чернобил
Три от най-катаклизмичните нуклеарни събития на XX век се случват в три града, два в Япония и един в Украйна. Вероятно всички сме осведомени с тези мрачни моменти от историята, само че това, което евентуално не ни е толкоз ясно, е за какво хората са съумели да живеят и да процъфтяват в Хирошима и Нагасаки, само че не и в Чернобил.
Какво в действителност се случва
Историите за тези разнообразни бедствия са добре известни, само че си коства да бъдат прегледани още веднъж. В началото на август 1945 година, в края на Втората международна война, Съединените щати взривяват две нуклеарни бомби (наречени надлежно Little Boy и Fat Man) над японските градове Хирошима и Нагасаки, с разлика от три дни. Общо въздушното нахлуване води до някъде сред 129 000 и 226 000 смъртни случая, множеството от които на цивилни. Дори тези, които се втурват към града, с цел да оказват помощ на потърпевшите след детонациите, бързо се поддават на радиацията.
През идващите години доста от оживелите оповестяват за случаи на левкемия, както и други типове рак и отвратителни положения. Бременните дами, изложени на гърмежите, са имали доста по-високи равнища на спонтанни аборти и детска смъртност. Децата, които са оживели след раждането, са по-склонни да имат увреждания в развиването, интелектуални увреждания, занимателен напредък и нараснал риск от развиване на рак.
Бомбардировките над Хирошима и Нагасаки към момента съставляват единственото потребление на нуклеарни оръжия против вражеско население. За разлика от тях, Чернобилската злополука е повреда, станала в нощта на 26 април 1986 година, когато повреден реактор избухва, освобождавайки рискови радионуклиди в атмосферата. Силата на детонацията изпраща нечиста материя над огромни елементи от Съветския съюз (съвременен Беларус, Украйна и Русия). По време на детонацията двама души са убити и към 28 други умират в границите на една седмица, само че 600 000 чиновници, участващи в интервенциите по разчистване (наречени " ликвидатори " ), след това са изложени на рискови равнища на радиация.
Съветското държавно управление прикрива случая за известно време и заради мрачния темперамент на докладването му е мъчно да се откри какъв брой смъртни случая в действителност е предизвикал. Организация на обединените нации пресмята, че единствено 50 души са починали като директен резултат от бедствието, само че през 2005 година се предвижда, че общо 4000 души може да умрат от дълготрайните резултати от излагането на радиация.
Така че имаме два набора от произшествия - две огромни детонации, които водят до доста жертви за относително къс интервал от време, и по-малка детонация, която предизвиква по-малко директни смъртни случаи, само че доста по-голямо влияние върху околната среда. Тогава каква е повода в Хирошима и Нагасаки да живеят хора, само че не и в Чернобил.
Експлозии и делящи се материали
Основната разлика сред тези случаи е естеството на самите бедствия - или по-конкретно по какъв начин нуклеарната детонация може да се разграничава от детонацията на нуклеарен реактор. Бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, са детонирани доста над равнището на земята. Това усилва оптимално мощността на детонациите, причинявайки по-големи незабавни вреди, само че също по този начин понижава равнищата на радиация. За разлика от това детонацията в Чернобил, която е доста по-малка и се случва на равнището на земята, изхвърля над 400 пъти повече радиоактивен материал в атмосферата, като оставя и огромни части от нуклеарни боклуци (части от реактора, нечисти с радиация) в локалната област.
Освен това би трябвало да е преглежда и количеството делящ се материал, употребен на всяко място. Повечето нуклеарни оръжия и нуклеарни реактори работят с обогатен уран, съдържащ високи концентрации на изотопа уран-235 (U-235). Този съответен изотоп образува горивото за реакторите и е нещото, което кара една бомба да бумти. Това се реализира посредством разделяне, при което неутроните се употребяват за делене на U-235 атоми, което освобождава огромни количества сила. Когато атом U-235 се раздели, той освобождава и повече неутрони. След това тези неутрони разделят повече U-235 атоми, освобождавайки повече сила и по този начин нататък в това, което е нуклеарна верижна реакция.
При нуклеарното оръжие задачата е да се усили оптимално количеството освободена сила посредством изразходване на допустимо най-голямо количество уран допустимо най-бързо. Тази реакция не изисква толкоз доста уран, с цел да се реализира забележителна детонация - 1 кг U-235 може да освободи сила, еквивалентна на към 17 килотона експлозив. Little Boy - бомбата, хвърлена над Хирошима, съдържа 64 кг уран и неговата непорочност (количеството U-235, което съдържа) е единствено към 80 %.
За разлика от това, нуклеарният реактор употребява контролни пръти за попиване на спомагателни неутрони, тъй че верижната реакция на разделяне да може да се поддържа при по-нисък интензитет и за доста по-дълго време. Като подобен, един реактор ще изисква доста по-големи количества обогатен уран, с цел да го зареди - Чернобил има към 180 тона гориво.
Ядрените реактори също генерират високи равнища на странични нуклеарни артикули, които са извънредно радиоактивни. Тези нуклеарни боклуци нормално се класифицират като нискоактивни (LLW), средноактивни (ILW) или високоактивни (HLW) според от тяхното наличие. Въпреки че в нуклеарните боклуци има разнообразни радиоактивни субстанции, най-вредните са цезий, йод и графит (които се употребяват като модератор в някои нуклеарни реактори като Чернобил).
Обикновено, когато нуклеарното гориво се изразходва - към този момент не генерира сила - то се заменя и съхранява в реактора, до момента в който може да бъде безвредно изхвърлено или рециклирано за по-нататъшна приложимост, написа IFL Science. В случая с Чернобил обаче детонацията изпуска този материал в атмосферата и околната среда. Тези странични артикули имат дълъг полуживот, което значи, че остават нездравословни за хората доста по-дълго.
Какво в действителност се случва
Историите за тези разнообразни бедствия са добре известни, само че си коства да бъдат прегледани още веднъж. В началото на август 1945 година, в края на Втората международна война, Съединените щати взривяват две нуклеарни бомби (наречени надлежно Little Boy и Fat Man) над японските градове Хирошима и Нагасаки, с разлика от три дни. Общо въздушното нахлуване води до някъде сред 129 000 и 226 000 смъртни случая, множеството от които на цивилни. Дори тези, които се втурват към града, с цел да оказват помощ на потърпевшите след детонациите, бързо се поддават на радиацията.
През идващите години доста от оживелите оповестяват за случаи на левкемия, както и други типове рак и отвратителни положения. Бременните дами, изложени на гърмежите, са имали доста по-високи равнища на спонтанни аборти и детска смъртност. Децата, които са оживели след раждането, са по-склонни да имат увреждания в развиването, интелектуални увреждания, занимателен напредък и нараснал риск от развиване на рак.
Бомбардировките над Хирошима и Нагасаки към момента съставляват единственото потребление на нуклеарни оръжия против вражеско население. За разлика от тях, Чернобилската злополука е повреда, станала в нощта на 26 април 1986 година, когато повреден реактор избухва, освобождавайки рискови радионуклиди в атмосферата. Силата на детонацията изпраща нечиста материя над огромни елементи от Съветския съюз (съвременен Беларус, Украйна и Русия). По време на детонацията двама души са убити и към 28 други умират в границите на една седмица, само че 600 000 чиновници, участващи в интервенциите по разчистване (наречени " ликвидатори " ), след това са изложени на рискови равнища на радиация.
Съветското държавно управление прикрива случая за известно време и заради мрачния темперамент на докладването му е мъчно да се откри какъв брой смъртни случая в действителност е предизвикал. Организация на обединените нации пресмята, че единствено 50 души са починали като директен резултат от бедствието, само че през 2005 година се предвижда, че общо 4000 души може да умрат от дълготрайните резултати от излагането на радиация.
Така че имаме два набора от произшествия - две огромни детонации, които водят до доста жертви за относително къс интервал от време, и по-малка детонация, която предизвиква по-малко директни смъртни случаи, само че доста по-голямо влияние върху околната среда. Тогава каква е повода в Хирошима и Нагасаки да живеят хора, само че не и в Чернобил.
Експлозии и делящи се материали
Основната разлика сред тези случаи е естеството на самите бедствия - или по-конкретно по какъв начин нуклеарната детонация може да се разграничава от детонацията на нуклеарен реактор. Бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, са детонирани доста над равнището на земята. Това усилва оптимално мощността на детонациите, причинявайки по-големи незабавни вреди, само че също по този начин понижава равнищата на радиация. За разлика от това детонацията в Чернобил, която е доста по-малка и се случва на равнището на земята, изхвърля над 400 пъти повече радиоактивен материал в атмосферата, като оставя и огромни части от нуклеарни боклуци (части от реактора, нечисти с радиация) в локалната област.
Освен това би трябвало да е преглежда и количеството делящ се материал, употребен на всяко място. Повечето нуклеарни оръжия и нуклеарни реактори работят с обогатен уран, съдържащ високи концентрации на изотопа уран-235 (U-235). Този съответен изотоп образува горивото за реакторите и е нещото, което кара една бомба да бумти. Това се реализира посредством разделяне, при което неутроните се употребяват за делене на U-235 атоми, което освобождава огромни количества сила. Когато атом U-235 се раздели, той освобождава и повече неутрони. След това тези неутрони разделят повече U-235 атоми, освобождавайки повече сила и по този начин нататък в това, което е нуклеарна верижна реакция.
При нуклеарното оръжие задачата е да се усили оптимално количеството освободена сила посредством изразходване на допустимо най-голямо количество уран допустимо най-бързо. Тази реакция не изисква толкоз доста уран, с цел да се реализира забележителна детонация - 1 кг U-235 може да освободи сила, еквивалентна на към 17 килотона експлозив. Little Boy - бомбата, хвърлена над Хирошима, съдържа 64 кг уран и неговата непорочност (количеството U-235, което съдържа) е единствено към 80 %.
За разлика от това, нуклеарният реактор употребява контролни пръти за попиване на спомагателни неутрони, тъй че верижната реакция на разделяне да може да се поддържа при по-нисък интензитет и за доста по-дълго време. Като подобен, един реактор ще изисква доста по-големи количества обогатен уран, с цел да го зареди - Чернобил има към 180 тона гориво.
Ядрените реактори също генерират високи равнища на странични нуклеарни артикули, които са извънредно радиоактивни. Тези нуклеарни боклуци нормално се класифицират като нискоактивни (LLW), средноактивни (ILW) или високоактивни (HLW) според от тяхното наличие. Въпреки че в нуклеарните боклуци има разнообразни радиоактивни субстанции, най-вредните са цезий, йод и графит (които се употребяват като модератор в някои нуклеарни реактори като Чернобил).
Обикновено, когато нуклеарното гориво се изразходва - към този момент не генерира сила - то се заменя и съхранява в реактора, до момента в който може да бъде безвредно изхвърлено или рециклирано за по-нататъшна приложимост, написа IFL Science. В случая с Чернобил обаче детонацията изпуска този материал в атмосферата и околната среда. Тези странични артикули имат дълъг полуживот, което значи, че остават нездравословни за хората доста по-дълго.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ