Васил Левски - себеотрицание и живот в служба на Отечеството
Той е роден на 18 юли 1837г. в гр. Карлово, в фамилията на Иван и Гина Кунчеви, татко му умрял рано.
Васил учил в градското учебно заведение, а след това и в Стара Загора.
Неговият вуйчо - архимандрит Василий, го праща в учебно заведение за свещеници в Пловдив.
В 1858 година се замонашва под името Игнатий.
През 1861 година се отхвърля от духовна кариера, само че остава „ мирски дякон “ и отива доброволец в Белград, където Георги Стойков Раковски привиква Първата българска легия.
След легията се връща в Пловдив.
Арестуван е краткотрайно, след което учителства по селата.
През 1866 година емигрира във Влашко (дн. Румъния).
Прекосява България като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която със сражения за 99 дни си пробива път до Сърбия.
Там изкарва подофицерския курс на Втората българска легия и след тежко боледуване още веднъж се озовава във Влашко.
В странстванията си Левски срещал доста хора, слушал техните настроения, спорел и последователно формирал своята концепция в работа на родината.
Искал българите да се освободят сами, без непозната помощ с всенародно въстание квалифицирано от комитетска мрежа.
Така Левски потегля като деятел измежду народа, да проповядва една нова религия, в която самият той твърдо към този момент вярвал – чиста и свята република.
От 1869 до 1872 година, в обиколките си из българско, последователно изплел мрежата на Вътрешната революционна организация. В революционните комитети по градове и села привличал най-будните, смелите и правилни на идеята българи.
След като построил мрежа от десетки комитети, името на Левски почнало да се шепне от ухо на ухо и се прочул измежду сънародниците си със своята сръчност и предвидливост при избягването на клопките и усложненията, поради властта, която го издирвала „ под дърво и камък”.
Най-важни обаче са концепциите на Апостола, а активността му бележи връх в нашето националноосвободително придвижване.
Той нито един път не се отклонил от задачата – за образуване на независимо българско въстание, за въоръжена гражданска война, предвождана от революционните комитети. Левски вярвал, че революцията ще успее единствено в случай че в редовете й вземат участие най-заинтересованите българи.
Погледът на Апостола се простирал и по-далеч – в освободената българска страна той предвиждал да се сътвори чиста и свята република, в която да господстват справедливостта и равенството на другите народности.
Левски обаче не доживява до експлоадирането на Априлското въстание.
През 1872 година е хванат и наказан на гибел, качен на бесилото на 18 февруари в София.
Съдебният развой против Васил Левски остава затулен в загадъчност.
За него не написа нито турската, нито международната преса.
Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин надделява властта на цяла империя със своята воля и религия в националното дело.
Освен за процеса против Левски, загадка до през днешния ден остава и гробът му в София.
Има доста версии и догатки, къде може да почиват костите на този популярен българин, никой обаче не може да даде неоспоримо доказателство къде би трябвало да бъде повдигнат негов надгробен монумент.
По-важното е, че Левски посредством заветите си живее в съзнанието на хората. 150 години след неговата крах, по-точни от всеки път звучат думите му:
„ Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от почтени хора, които да го водят по пътя на благоденствието, по този начин щото да бъдем равни на другите европейски народи”.
БНР
Васил учил в градското учебно заведение, а след това и в Стара Загора.
Неговият вуйчо - архимандрит Василий, го праща в учебно заведение за свещеници в Пловдив.
В 1858 година се замонашва под името Игнатий.
През 1861 година се отхвърля от духовна кариера, само че остава „ мирски дякон “ и отива доброволец в Белград, където Георги Стойков Раковски привиква Първата българска легия.
След легията се връща в Пловдив.
Арестуван е краткотрайно, след което учителства по селата.
През 1866 година емигрира във Влашко (дн. Румъния).
Прекосява България като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която със сражения за 99 дни си пробива път до Сърбия.
Там изкарва подофицерския курс на Втората българска легия и след тежко боледуване още веднъж се озовава във Влашко.
В странстванията си Левски срещал доста хора, слушал техните настроения, спорел и последователно формирал своята концепция в работа на родината.
Искал българите да се освободят сами, без непозната помощ с всенародно въстание квалифицирано от комитетска мрежа.
Така Левски потегля като деятел измежду народа, да проповядва една нова религия, в която самият той твърдо към този момент вярвал – чиста и свята република.
От 1869 до 1872 година, в обиколките си из българско, последователно изплел мрежата на Вътрешната революционна организация. В революционните комитети по градове и села привличал най-будните, смелите и правилни на идеята българи.
След като построил мрежа от десетки комитети, името на Левски почнало да се шепне от ухо на ухо и се прочул измежду сънародниците си със своята сръчност и предвидливост при избягването на клопките и усложненията, поради властта, която го издирвала „ под дърво и камък”.
Най-важни обаче са концепциите на Апостола, а активността му бележи връх в нашето националноосвободително придвижване.
Той нито един път не се отклонил от задачата – за образуване на независимо българско въстание, за въоръжена гражданска война, предвождана от революционните комитети. Левски вярвал, че революцията ще успее единствено в случай че в редовете й вземат участие най-заинтересованите българи.
Погледът на Апостола се простирал и по-далеч – в освободената българска страна той предвиждал да се сътвори чиста и свята република, в която да господстват справедливостта и равенството на другите народности.
Левски обаче не доживява до експлоадирането на Априлското въстание.
През 1872 година е хванат и наказан на гибел, качен на бесилото на 18 февруари в София.
Съдебният развой против Васил Левски остава затулен в загадъчност.
За него не написа нито турската, нито международната преса.
Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин надделява властта на цяла империя със своята воля и религия в националното дело.
Освен за процеса против Левски, загадка до през днешния ден остава и гробът му в София.
Има доста версии и догатки, къде може да почиват костите на този популярен българин, никой обаче не може да даде неоспоримо доказателство къде би трябвало да бъде повдигнат негов надгробен монумент.
По-важното е, че Левски посредством заветите си живее в съзнанието на хората. 150 години след неговата крах, по-точни от всеки път звучат думите му:
„ Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от почтени хора, които да го водят по пътя на благоденствието, по този начин щото да бъдем равни на другите европейски народи”.
БНР
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ