Това се случва, когато си срещнал този някой, без който другояче те няма.

Чакаш ме на спирката, вманиачен и разгневен, музиката в колата ти гърми… по какъв начин ненавиждам, какъв брой доста обичам, когато те виждам.

Качвам се и тръгваш, караш бързо, толкоз бързо, че към този момент ръката ми е посиняла от стискането на дръжката, само че си мълча. O, по какъв начин обичам да си мълча и да те нервирам единствено тъй като съм там.

Гледаш ме злобно с оная си усмивка и знам какво си мислиш, мислиш си “мамка му, какво ми прави тая, че да не преставам да я желая ”.

Знам какъв брой ме мразиш и ти, знам по какъв начин кръвта ти гори, когато съм до теб, и по какъв начин искаш да не си ме срещал, тъй като към този момент е прекомерно късно да ме няма.

Спираш музиката и започваш да крещиш какъв брой доста съм те ядосвала, по какъв начин ти „ чупя нервите “, а аз заставам и те обичам, с очи, с тяло, с всичко в мен. Мълча, докарвам те до полуда. Паркираш, към този момент сме толкоз покрай края, че в случай че можехме да летим до последния етаж, към този момент щяхме да сме свършили. Гледаш ме, колкото да си нося чантата, дърпаш я от ръцете ми и ме целуваш. Мълча, тъй като думите са най-големия ми боязън, на косъм съм да те обичам гласно.

Т’ва возене в асансьора е все едно пътувам до Нигерия. Не устоявам …

Влизаме, сивият мяукащ пух ни посреща, споделям му небрежно “здрасти ” и към този момент съм там.

Не знам дали събличам облеклата ми, облеклата ти, или събличам душата си, само че съм толкоз гола, че даже няма кожа по тялото ми.

Върху мен си. Сега викам аз, викам тъй като си ти, тъй като те ненавиждам, тъй като няма различен, тъй като не желая различен, тъй като всичко е безумно, мръсно, злобно, боли ме… не тялото, него от дълго време стопирах да го чувствам, боли ме това, необяснимото, боли ме, че срещнах мъжа, без който ме няма, боли ме, че пръстите ти са инструмент за приятност. Боли…

Сега аз ти приказвам, споделям ти, че си бленувам за деня, в който ще спра да те желая, споделям ти, че мразя всеки досег, тъй като ме подлудява. Ние сме луди, там в ония чаршафи на цветя, където романтика въобще няма. Ти си призрачен сън, който сънувам нескрито. Блъскаш по стената, хвърлям възглавници, всичко е на пода. Съседите от дълго време усилиха телевизора… Гледаш ме в очите, мразиш ме, ненавиждам те, забиваш зъби в гръдта ми, косата ми от дълго време към този момент не е права. Гледаш ме и знаеш какъв брой доста съм ти… дала.

Лежим, лежим толкоз дълго, че времето не стига.

  – Само едно не мога да си обясня… нормално хората се разминават, за какво навръх нас ни се случи да се желаеме в еднакъв миг?

Не давам отговор, толкоз ме е боязън от думите ми. Тия думи са подготвени да ме издадат.

Думите ще ти опишат какъв брой мъчно ми е да мълча. Ще ме принесат в жертва, единствено и единствено с цел да ти кажат по какъв начин свят без тебе няма, по какъв начин въздухът е като слама.

Как от дълго време не съм цяла. Как в мен живеят към този момент двама… Аз нямам потребност да ти споделям. Ти нямаш потребност да ме слушаш…

  – Какво мислиш?

Бързо би трябвало да измисля нещо жалко.

  – Мисля си, за какво не си изхвърлил боклука и по кое време за последно бърсахме прахуляк.

Смееш се, прегръщаш ме, пускаш филм, заспивамe.

Инфо: http://www.goguide.bg