Това може би е четвъртият път, който започвам да пиша

Това може би е четвъртият път, който стартирам да пиша на тази тематика. Моето неслучено емигрантство. Моето случено оставане в родината. В Родината.

Всички отпътуваха и всички отпътуват. Аз непрекъснато на никое място не отпътувам. Стоя. Чудя се за какво, само че:
Си споделям, че камъкът си тежи на мястото.
Вярвам, че макар че тук хора не останаха, там шансът да срещна познати на улицата, по този начин, инцидентно, е още по-малък.
Се заблуждавам, че е по-добре да си първи на село, в сравнение с втори в Рим.

И други сходни нелепости.

Но аз не е да не знам по какъв начин е там. Повече от половината мои приятелки избраха да живеят не-тук, най-общо казано. Знам каква е цената, която заплатиха. За уредения живот, чистите улици, космополитността или провинциалността, всяка - съгласно желанието си. Самота, отчуждение, тъпа болежка в корема, която за улеснение назоваваме носталгия. Но след това това минава.

Аз тези неща не желая да ги претърпявам. Аз си заставам. Цената? Самота и отчуждение - да, сигурно. Тъпата болежка обаче идва от другаде – от неналичието на вероятност. И задушаващата прегръдка на безспорната религия, че нещата няма да се оправят. 

Приятелките си идват от време на време. Годината ми е разграфена и разпределена. В най-хубавия случай си идват два пъти – лятно посещаване и зимно посещаване. В другото време – срещи в скайп, мейли на латиница, диалози във вайб, лайквания във фейсбук – общуването ни се сгъстява и концентрира от ден на ден -  я се пробвай да си разкажеш живота в един мейл! За да издържиш на тази страст под налягане, би трябвало да си в по-особено положение или най-малко да имаш чаша вино под ръка… минимум.

Мисля за тях. Опитвам се да си показва живота им там – по какъв начин вървят по улиците на Париж и Ню Йорк, само че не с туристически обувки, а по токчета. Как живеят в хубави квартали или дребни китни селца, по какъв начин вървят на работа, по какъв начин са Там… Понякога си мисля по какъв начин те мислят за нас, тук и тогава ми става доста тясно, даже малко провинциално такова…

Да, мъчно им е там, само че най-после се привиква. И идва съвсем непоносимият за мен миг, в който всяка от тях споделя: към този момент не мога да си показва да пребивавам в България. Тогава тази част от мен, която е почнала да си събира багажа с новината за тяхното тръгване, дефинитивно си отива.

Аз оставам. Когато е пролет, и София става зелена и росна, знам за какво съм тук. Когато е празник, и се събираме със фамилиите си, знам за какво съм тук. Когато се обадя на майка ми да гледа детето, с цел да отида на кино, знам за какво съм тук. Когато пътувам из България и попадна в някое красиво и извънредно наше кътче, знам. Когато отида на ваучър с другари, знам.

Знам за какво съм тук. Поне за малко.