Това, което искам да разкажа е една история отпреди 25-30

Това, което желая да опиша е една история отпреди 25-30 години. За мен тя е значима, тъй като е част от историята на моя живот като човек, роден в социализма и отраснал с мисълта за неговата  безкрайност и непоколебимост. Родена съм в Бургас и съгласно крепостното право на районирането ми се полагаше да последвам във Варна. Завърши сполучливо медицина и станах лекарка по разбиране. Когато ни даваха дипломите и аз изричах Хипократовата клетва, и дружно с моите още млади сътрудници бях безусловно уверена в думите и правилата, които изричах: „ Не причинявай щета, в случай че не можеш да окажеш помощ “. Разпределиха ме в едно бургаско село и по този начин стартира моята кариера на доктор. След една година завоювах конкурс за клиничен ординатор в Националния институт по акушерство и гинекология в София и там направих моята компетентност по акушерство и гинекология. В Бургас се завърнах още веднъж, към този момент със семейство и компетентност, през 1987г. Както множеството окръжни лечебни заведения и бургаската се ръководеше от дейни членове на Българска комунистическа партия. Това не беше нещо ново или учудващо за мен, само че спрямо опита ми във Варна и София хората в Бургас бяха изключително строги и партийни. Малко преди да ме назначат там, някогашният началник на АГ центъра беше „ заловен “, благодарение на подставено лице, да прави „ престъпни “ аборти, обществено осквернен и като тежък престъпен нарушител изведен от постройката на болничното заведение измежду бял ден с белезници на ръцете. Последваха съд и затвор. Разбира се, тази кино история беше инсценирана. Режисьорът, като че ли изваден от някоя класическа покруса, беше разкъсван от низки усеща, като злоба, мъчителна упоритост и предпочитание за отплата, подбудени от редица осъзнати дефицити, наричани известно възприятие за непълноценност. Когато аз се подредих измежду останалите двадесетина лекари в АГ центъра, той бе назначен за завеждаш центъра. Започнах работа като експерт под неговото управление и още на втория ден бях разпределена да върша аборти.

Тук се натъкнах на едно предумишлено грубо и пренебрежително отношение към дамите, решили да създадат аборт. Отделението, където се правеха абортите, беше в мазето на болничното заведение и се състоеше от две свързани пространства. В едното бяха настанени пациентките, постоянно по две на легло, когато бяха повече, облечени в наложителните тогава болнични нощници. Другото помещение беше операционната. Работеше се на два прилежащи гинекологични стола, без заслон посред им. Жените идваха по две, запрятаха нощниците си до над кръста и сядаха на стола. Непосредствено до стола беше подложен огромен стъклен буркан, в който се вливаха аспирираният плод и кървавите съсиреци. Операцията постоянно се извършваше без локална или обща наркоза.

Когато бях разпределена за първи път да върша аборти и осъзнах, че от мен се чака да правя това онлайн, бях ужасена. Колежката, която работеше на прилежащия стол, ме успокои, че дамите не ги боли толкоз доста и скоро не помнят болката – те желаят да се освободят. За първи път ми се случваше да предизвиквам физическа болежка на някого и стенанията на дамите потвърждаваха силата й. Операцията траеше приблизително към 5-6 минути. Защо не се правеше упойка, не зная. Задавах непрестанно този въпрос и получавах пояснения от рода, че е комплицирано да се провежда, което не беше правилно – имаше задоволително анестезиолози; че с анестезия интервенцията ще се удължи на 15 минути и това ще попречи на потенциала на работата; даже имаше пояснение, че посредством болката дамите ще се научат на порядъчно държание, т.е., че има възпитателно роля. Разбира се, намираха се и щастливки, които имаха връзки, и за тях се викаха анестезиолози, само че те бяха напълно единични случаи.

В Бургас работих към две години преди да отпътува за Германия. В началото имах кошмари, постоянно сънувах неща, свързани с принуждение, кървави подиуми, или че се задушавам; събуждах се цялата обляна в пот. Постепенно кошмарите ставаха по-редки. В мен настъпи смяна, към която бях амбивалентна. Сякаш претръпнах и към този момент не ме ужасяваше мисълта, че предизвиквам болежка. Сърцето ми все по-рядко изтръпваше при виковете на дамите, гледах да работя бързо и да не запаметявам дамите, не ги гледах в лицата, различавах ги по цветовете на нощниците им. Усетих, че се насаждам. Най-сигурният метод да потушиш угризенията на съвестта си е да намериш някакво рационално пояснение отвън себе си – аз не мога да трансформира нещата, не зависи от мен, те сами са си отговорни, в случай че откажа, ще ме уволнят, или по-лошо.

Тези мисли ми помагаха от елементи да понеса работата си и живота си тогава.

Един ден млада жена на прилежащия стол, олюлявайки се след аборта, се обърна към лекаря, който правеше интервенцията й и разказваше безсрамен анекдот на асистиращата акушерка: „ Какво вършиме, не ви ли е позор? “ – попита безшумно тя. Той й отвърна гневно: „ Ти ли си седнала да ми приказваш за позор, къде ти беше срама, когато се таковаше, а? “ Срамът набъбна и се надигна в мен като нагнетен мехур, който, спуквайки се, изпълни вените и артериите ми. Сякаш сърцето ми помпаше нечистотия и хранеше клетките ми вместо с О2, с гной. Усетих го – срама, че правя срамни неща, че под маската на моята хуманна специалност излишно предизвиквам болежка. Усетих още, че не желая да виждам и  да осъзная това.

Много съм мислила по въпроса каква беше повода за такава свирепост към тези дами. С годините осъзнах, че е нямало специфична причина. Първият, който беше решил абортите да се вършат без анестезия, може би е бил нечовечен човек, само че идващите просто бяха привикнали с това и към този момент не им правеше усещане. Или, с думите на Хана Арнет, взех решение, че се касае за „ баналността на злото “...

Нещата, които ме караха да се срамя тогава, не бяха единствено абортите без анестезия. Те се трупаха и заемаха все по-голямо пространство в душата ми и аз започнах да ги изговарям гласно. Докато на една конференция не бях предизвестена, че ще си изпатя скоро. Решението да напусна страната, решение, с което се борих, беше взето.

Автор: Вивиан Праматароф-Хамбургер

* Малко история:
През 1953г. се анулира съществуващата до тогава в България възбрана за аборт по избор. Но съгласно Пенчо Кубадински, член на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, показал се като теоретик на фамилията, с изключение на новото, дружеско семейство има още два вида семейство – буржоазно и патриархално, останали от предходния строй. Буржоазното би трябвало да бъде разрушено, а патриархалното – превъзмогнато. За създаване на новия, социалистически вид семейство се подхващат административни и законодателни ограничения, съпроводени с неспирна агитация за дълга на фамилията пред обществото.

Следвайки партийната заръка, тогавашният министър на опазването на здравето доктор Ангел Тодоров подписва разпореждане от 1972г., посредством което се трансформира цялостното узаконяване на абортите от 1953г. Според тази смяна от право на аборт по избор се лишават омъжените дами без деца или с едно дете. Тези, които имат право на аборт, а точно неомъжените дами и девойки, както и омъжени с повече от едно дете, са изправени пред редица бюрократични формалности, свързани с позволения от специфични комисии, които включват с изключение на доктор също и представители на разнообразни инстанции, да вземем за пример на Съюза на българските дами и така нататък Явяването пред такива комисии е обвързвано с оскърбление и позор, изключително за неомъжените дами. Това води до фрапантно увеличение на каузи на незаконните аборти, а отсам – до непоправими последици за хиляди млади дами. Някои опити на бременни дами да изхвърлят от себе си нежелания плод посредством фрапантни и рискови за здравето и живота си способи, даже приключват съдбовно. Отнети са лекарски дипломи, и дипломи за компетентност на тези, които са се осмелили да извършат интервенцията.

Чрез популистката реторика – грижа за майката и детето, и посредством вменяването на тази роля в дълг на дамата към обществото, режимът, от една страна, издава своя прям стремеж  за надзор върху женската половост, т.е. върху най-хуманната страна на частното, а от друга, показва „ патернализма на страната, затварящ дамите в предопределената им от природата роля. “

Откъс от книгата: „ Любовта през социализма “
Картини: