Това е пиеса от далечната 1976 година, написана от един

Това е пиеса от далечната 1976 година, написана от един от класиците на българската драматургия, чието име в наши дни е известно повече посредством сина му. Това е спектакъл от онази ера, когато да се изрече истината на сцена е било самоубийство, а феновете са били експерти в разчитане на алегории, метафори и иносказания. Това е пиеса-легенда, с над 400 представления, на чиято премиера участва персонално Тодор Живков и неговият смях анулира присъдата, която сходен текст би получил неизбежно. Режисьор на оригинала е Младен Киселов, в основната роля е бил Тодор Колев, а в облика на нямата Йота са се сменяли Доротея Тончева и Илка Зафирова.Именно Илка Зафирова е свързващото звено с новата режисура на „ Човекоядката “, която следва в Малък градски спектакъл „ Зад канала “. Първото зрелище пред аудитория към този момент мина и следва да се доработи спектакълът, преди формалната премиера. Този път в основните функции са знакови артисти от актуалния български спектакъл, отпред с Илка Зафирова и Христо Мутафчиев. С уместно за случая ентусиазъм им партнират страхотната Светлана Янчева, Ирини Жамбонас, Албена Михова, Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов и Христо Пъдев. В ролята на човекоядката е Прея Осасей.

Това е историята на група елементарни хорица, в един пропуснат от Бога старешки дом, където един ден идва да живее значим приятел или, в новата режисура, господин. Научени да се подчиняват на престижа на властта категорично, скоро жителите на дома ще се сблъскат напълно от близко с всичко неприятно и ужасно в света извън, от което са избягали като избавление в самотата на старостта си.

Пиесата е изменена на доста места, с цел да стане текстът по-близък до актуалния фен и в настоящия си тип е амалгама от две по-скоро противоположни театрални действителности. Едната е сериозен текст, на моменти даже разтърсващ, цялостен с истини, които си остават безусловно годни и през днешния ден, с покъртителни човешки ориси и тъжни наблюдения за света в залеза на живота. Другата част е комедийна и може би по инерцията на актуалния роден спектакъл леко изнесена към скеча и дословните препратки към политическите действителности на нашето време. Двете не стоят доста добре дружно на сцена, най-малко сега. Но евентуално това ще са част от измененията, които предстоят в представлението.

Едно е несъмнено – това е една класическа пиеса в родния спектакъл, която заслужава дълъг живот. Сегашната режисура е огромна стъпка на пред в тази посока.