Топло, снежно, с усмивка и мъничко тъга ~ от големия

Топло, снежно, с усмивка и мъничко горест ~ от огромния повествовател на приказки Ангел КАРАЛИЙЧЕВ

(Первый снег. 1946, Аркадий Пластов, Тверская областная картинная галерея, Тверь)

Надвечер снегът беше мек и гальовен. Покривите на къщите блещукаха, капчуците безшумно сълзяха. От премреженото око на зимното слънце идеха топли лъчи. Те се промъкваха сред чистите оснежени вишнови клонки и къпеха шарената възглавничка на прозореца. Върху възглавничката дремеше черната затлъстяла котка и броеше врабчетата, накацали пред керемидената клопка, сложена на оплитам. В затоплената стая спокойно стояха две дечица: Петърчо и Марийка. Петърчо шареше пода с тебешир, а Марийка нижеше герданче от сини мънистени зърна.

– Како – обърна се Петърчо към момичето, – искаш ли да излезем на снега?

– Искам – отвърна Марийка, – ама хайде по-напред да попитаме баба може ли.

Отидоха в кухнята. Баба им режеше лук край огъня. Двете дечица се изправиха до гърба й, почнаха да се молят.

– Излезте, врабчета, гушнете се в снега, но хубаво се облечете и като ви помръзнат ръцете, бърже да дойдете и да ги напечете на огъня – рече баба им.

Марийка нахлузи кожухчето си облече Петърча, даде му ръкавиците и загърна шията му с вълнен шал. Изскочиха на открито. Най-напред направиха снежни топки, почнаха да замерят врабчетата и дребните топчести пилета отлетяха над градината зад заснежените върхари…

– Ох, че мек сняг! – викаше Марийка, затънала до колене под вишната.

– Како, искаш ли? – попита Петърчо.

– Какво?

– Да създадем едно снежно дребосъче.

– Хайде! – плесна ръце Марийка.

Заловиха се на работа. Почнаха да гребат и да натрупат сняг. За половин час направиха едно хубаво снежно момиченце. Сложиха му косица от бяла вълна, с цел да бъде русо, закрепиха му под челото две сини мънистени зърна и снежното момиченце срамежливо погледна надоле. Петърчо се завтече в къщи, донесе едно вехто шалче, надупчено от молците, и загърна шията на бялото дребосъче. Снегът стана ронлив. Някъде закукуригаха петли. Излаяха кучета. Зимната вечер трепна над селото. Баба Пена се подаде на вратата и повика внучетата си. Те влязоха със зачервени носове и с посинели ръце. Наведоха се над златната жарава под камината, но щом нагряха ръцете си, пръстчетата им пламнаха от болежка. Влязоха в стаята. Изправиха се до прозореца и се загледаха, на открито. Духаше вечерен зимен вятър и люлееше клоните над снежното момиче. То като че ли потъваше надолу в дълбокия сняг и се клатеше напред-назад. Ето че край него мина едно едро черно куче и почна да го души. Петърчо и Марийка скочиха: това е тяхното куче. Дошло си е дружно с колата от пазар. Излязоха да видят какво е донесъл татко им. Прибра се и майка им от съседите. Седнаха да вечерят. На софрата бащата стартира да споделя:

– Задухал е един вятър откъм Балкана, реже и бръсне. Нощес ще вие фъртуна. Който замръкне на открито, жив няма да остане.

Подир вечеря всички се прибраха в топлата стая. Бащата дълго чете един вестник и както четеше, вестникът падна от ръцете му. Уморен и намръзнал, той легна и мигом заспа. Майката зави децата си здравата и угаси лампата. Леглото на Петърча и Марийка беше таман до прозореца. Когато в стаята стана мрачно, двете деца си подадоха главите, впиха очи на открито и почнаха да търсят снежното момиче.

– Петьо, видиш ли го? – прошепна Марийка.

– Няма го, какичко, къде ли е?

– Там е, под вишната, аз го виждам.

– Ами то дали мръзне в този момент?

– Мръзне, горкото!

Дълго стояха опулени и мълчаха. Зимният вятър свиреше жаловито като майка на гробище.

– Како – попита Петърчо, – онуй момиче, нашето, дали ще почине от мраз?

– Ще почине, благото, не чу ли какво рече баща, когато вечеряхме.

– Хайде тогава да го приберем на топло!

– Вие какво току шепнете? Защо не спите? – обади се майка им в тъмнината.

— Добре, мамо — отвърна Петърчо.

— Почакай още малко, да заспи и мама. Тогава ще приберем нашето дребосъче — проговори Марийка на Петърчовото ухо.

Млъкнаха. Когато майка им притихна в леглото, те станаха тихо, наметнаха си дрешките и излязоха на открито. Брулна ги леденият вятър. Едвам напипаха в тъмнината снежното момиче. Обхванаха го с ръце, откъртиха го от снега и деликатно го вмъкнаха в къщи. Сложиха го под камината. Постлаха му меко, поставиха го в леглото, завиха го с едно одеяло и успокоени легнаха да спят.

На заранта, като станаха, първата им работа беше да разсънят снежното момиче. Завтекоха се към огнището и що да видят: под одеялото наместо синеокото снежно дребосъче имаше единствено една локва бистра вода!

Разказаха на баба си. Баба им прихна да се смее, а те горчиво заплакаха за стопеното синеоко момиче.

Картина: Первый снег. 1946, Аркадий Пластов, Тверская областная картинная галерея, Тверь, Википедия