Том Егеланд ни потапя в драматични събития, разиграващи се в

Том Егеланд ни потапя в трагични събития, разиграващи се в центъра на другояче спокойната столица Осло в извънредно парещ за Норвегия юлски ден. Шестима мъже отвличат трамвай със заложници, привличайки за минути вниманието на целия свят върху себе си.

В „ Сокола “ световноизвестният публицист ни води през лабиринт, от който единствен той знае дали има излаз. Читателят се среща поотделно с всеки един от десетимата заложници, изтръгнати ненадейно от спокойствието на добре плануваното си всекидневие. Отвличането е катализатор за цялостното разголване на личностите им и извиква същинската им човешка същина.

Сюжетното деяние в „ Сокола “ обаче надалеч не се лимитира единствено зад затворените порти на трамвая. Подготвена ли е полицията за толкоз огромна интервенция и какво ще предприеме за обезвреждането на похитителите? Дали е допустимо медиите, водени от желанието си да привлекат колкото се може повече фенове, да са по-ефективни от органите на реда?

Photo credit: Издателство " Персей "

Том Егеланд още веднъж ни среща с журналистката Кристин Бюе, която този път е в сянката на неопитната, само че извънредно стимулирана стажантка Линда Микалсен, която ще впрегне целия си заряд в търсенето на отговори един до друг с полицията. Какво в действителност стои в основата на отвличането? Религия? Идеология? Пари? Политика? Или нещо, което никой не подозира?

Том Егеланд не подминава и политическите измерения на протичащото се. Норвежкият правосъден министър е подложен под нечуван напън, корените на който могат да се проследят чак до далечната 1995 година Как едно решение, взето преди повече от двайсет години, може да те настигне и да унищожи основите на цялото ти настояще? Всичко това наблюдаваме минута по минута, а напрежението се усилва с всяка страница.

„ Сокола “ е книга за мъчителните последици от привидно почтените дейности, за възмездието, за безмилостната логичност на войната, в която няма спечелили, а единствено победени, книга за нестихващата болежка, преходността и гибелта. Но по едно и също време с това и книга за дребните ежедневни прояви на мъжество, за смелостта, амбицията и съпричастността към близък, книга за безусловната чиста обич, за фамилията, справедливостта и устрема към намиране на вътрешен покой. Какво общо обаче има всичко това със заложниците и ще съумеят ли те още веднъж да се приберат по домовете си?

Вероятно към този момент сте чели книга на Том Егеланд и знаете: това не е следващият трилър, а нещо доста повече...

Photo credit: Издателство " Персей "

Откъс от " Сокола " – Том Егеланд

16:05-16:07 ч.

Трамваят, спирка „ Национален спектакъл “, 16:05 ч.

Под шушляковото си яке Мирко обви ръка към цевта на неотдавна смазания халосен картечен револвер от израелската серия „ Узи “. Проследи с взор другите, които се нареждаха до вратите. Около него, на пътеката на трамвая, пасажерите стояха наблъскани един до различен.

Той не си спомняше в миналото да е бил по-нервен. Дори и по време на войната. Надолу по бедрата му се стичаше пот.

– Сега! – прокънтя гласът в слушалките.

Мирко стартира да смъква ципа на необятното яке. За миг защипа тениската си, зъбците бяха мокри от потта. В трамвая се усещаха минимум четиресет градуса.

– Мирко, в този момент! – повтори нетърпеливо гласът.

С едно внезапно придвижване съумя да освободи ципа. Извади картечния револвер и изрева:

– Аллах Акбар!

Насочи цевта нагоре и създаде четири-пет изстрела.

София се стресна и отвори очи. Фойерверки?

Отнякъде се чуваше вик. Момичето подвигна изплашен взор към Ролф, който постави ръка на рамото ѝ. През целия път от спирка „ Брискеби “ София седеше с глава, опряна на прозореца, беше ѝ горещо, усещаше жадност и се унасяше, до момента в който трамваят дрънчеше по градските улици. Сега, когато беше във почивка, ходеше на уроци по цигулка всеки понеделник и четвъртък следобяд. Ролф постоянно я придружаваше.

Момичето стисна по-здраво калъфа на цигулката.

– Ролф, защо…

– Шшт.

Мирко размаха пестник във въздуха. Тактическият колан с експлозиви и ръчни гранати издрънча. Пътниците, които се намираха покрай него, се отдръпнаха, а една стара дама стартира да плаче.

– Shut up!1 – изсъска той яростно.

Гюнила Сьодерстрьом смъкна внезапно слушалките си и погледна брадясалия мъж. Сега норвежкият артист Киго звучеше от бедрото ѝ като жужаща муха. Тя зяпаше групата тъмни небръснати мъже с полуотворена уста. Изпънати като струни, те стояха заплашително до вратите. Под разкопчаните якета видя боеприпас от картечни револвери, експлозиви, ръчни гранати, огнестрелни оръжия и ловен ножове.

Трамваят, спирка „ Национален спектакъл “, 16:06 ч.

Ватманът Ивар Стайне погледна в огледалото над себе си. Хаосът го обърка. Да не би някой да беше изстрелял фойерверки? Пътниците всеобщо се опитваха да се изтеглят обратно. В същия миг видя един мускулест мъж да се придвижва напред. Беше го забелязал и когато се качи в трамвая от спирка „ Брискеби “. Облечен извънредно за сходна жега: шушляково яке, слънчеви очила, качулка над шапката с козирка и голям състезателен сак.

Ивар усети нещо твърдо, опряно на врата му. Тъкмо понечи да се обърне, когато осъзна какво беше. Цев на револвер.

– Stop! – сподели мъжът с оръжието.

– Yes, yes!

Ивар задейства дисковата спирачна система с едно копче и по едно и също време с това натисна спирачния педал. Разнесе се пронизителен звук от сцеплението на колелата с релсите. Поради внезапното прекъсване на трамвая тъкмо сред Националния спектакъл и ресторанта „ Театеркафеен “ към хотел „ Континентал “ доста от пасажерите изгубиха равновесие.

– You girl! Sofia!

Гласът беше бездънен. Заплашителен.

Тя срещна погледа на мъжа, насочил револвер към нея, и придърпа калъфа на цигулката към гърдите си, с цел да защищити инструмента.

– Come here!

„ Откъде знае по какъв начин се споделям? “ – намерения си тя уплашено.

Други двама мъже стояха на пътеката сред седалките с оръжия, ориентирани към Ролф.

– Let her be! – настоя той.

Беше гневен. И изплашен. Гласът му го издаваше. София не го беше чувала да приказва по този метод, а го познаваше, откогато се помнеше.

Един от мъжете хвана Ролф за вратовръзката и го повдигна, само че той съумя да се освободи от захвата. Някой го удари по главата с дръжката на револвера си, а различен го завлачи по пътеката. Ритаха го в корема и главата. Ролф нададе гневен зов. Звучеше като умиращо животно. Опита се да се отърси от неочакваното нахлуване и да се изправи на крайници. Удариха го още един път с дръжката на оръжието.

Трамваят, спирка „ Национален спектакъл “, 16:07 ч.

„ Трябва да се свържа с диспечера “ – намерения си ватманът Ивар Стайне, който от самото начало следеше какво се случва в огледалото. Усещаше натиска на цевта, опряна във врата му. Внимателно попи потта, която се стичаше по бузите му. Много пасажери се бяха оплаквали от горещината, само че мотрисите от серията SL-79 не разполагаха с климатична система за изстудяване. Единственото, което ватманите можеха да създадат, беше да не затварят изцяло страничните прозорци, с цел да влиза въздух.

Брадатият мъж се усмихна на София и протегна ръка към нея. Имаше нещо неправилно в усмивката му. Нещо подло.

Момичето се залепи компактно за облегалката на седалката. Мъжът я хвана за китката и я издърпа. Другата си ръка София впи крепко към пластмасовата ръкохватка на калъфа.

– Come, girl! Come with me.

Ролф впрегна сили да се изправи на крайници, само че един мъж го ритна в главата. Силно. Остана да лежи по този начин и препречваше пътя към вратата. Избутаха го надолу по стълбите и го завлякоха към улицата.

– Come now!

Непознатият завлече София обратно към междинните порти, бутна я по стълбите и я изведе от трамвая.

16:07 ч.

Осло, 16:07 ч.

През този първи юлски ден горещината лежеше над Осло като тежък капак. Следобед бяха регистрирани трийсет и два градуса. В парка „ Стюдентерлюнден “ и на площад „ Айдсволс плас “ жителите на града се криеха от жегата под сенките на дърветата. Някои разхлаждаха босите си крайници в басейните на фонтаните, където дребни деца си играеха и се пръскаха с вода. Според вестниците повече от двайсет възрастни са били признати в болница със безоблачен удар. Горите към града бяха наситенозелени и толкоз сухи, че една съчка кибрит би била задоволителна, с цел да ги възпламени. Прозорците на постройките, жилищните блокове и къщите бяха необятно отворени.

В четири часа следобяд термометрите регистрираха трийсет и три градуса.

Трамваят, спирка „ Национален спектакъл “, 16:07 ч.

Мъжете се бяха качили от спирка „ Брискеби “. Линия №19 с последна спирка „ Лябрю “. Мирко седеше някъде по средата на трамвая със сака със снаряжение сред краката си. Другите се бяха разпръснали, тъй че да покрият целия периметър на мотрисата.

Тениската на Мирко беше полепнала по гърдите и гърба му. Той смъкна нетърпеливо прогизналото си яке. През задния прозорец видя, че един черен джип пресече трамвайните релси на спирка „ Национален спектакъл “. Успя да сдържи усмивката си. Засега всичко вървеше по проект.

– Stop!

Гласът на пасажера беше бездънен и повелителен. Той стана от седалката – наедрял юначага, привикнал да получава това, което желае от живота.

Мирко извади от един калъф револвер от серията „ Глок “ и го насочи към необятните гърди на мъжа.

– Sit down!

Изглежда, че пасажерът не разбираше сериозността на ситуацията.

– Stop this nonsense right now! – изръмжа той.

– Sit down! – повтори Мирко и сложи показалеца си на спусъка.

– Fucking muslims! – избухна пасажерът и го наплю.

Мирко стреля.

Веднъж. После още един път. И още един път.

Кратки, остри гърмежи.

Отзад в трамвая пасажерите пищяха.

Ватманът Ивар Стайне обезверено се опитваше да си спомни инструкциите за такива обстановки. В управлението за употреба имаше цяла глава, отдадена на отвличанията на трамваи. Но в този момент не можеше да си спомни и дума от нея.

Изпълнявай инструкциите им. Фразата, към която се въртеше цялата глава. Това изплува в паметта му. Не се намесвай. Не го играй воин.

Няма проблем.

Едрият пасажер се олюля. Погледна невярващо гърдите си, откъдето струйки кръв шуртяха в синхрон със сърдечния му темп. Свлече се на колене.

– Why? – простена той. Коленичейки, погледна мъжа, който го беше прострелял и продължаваше да стои с револвер, ориентиран към него.

След последния изстрел пасажерът се просна на земята.

С всяка минала секунда локвата кръв ставаше все по-голяма.