The Disrobing of Christ I (1577-1579), by El Greco (1541-1614)

The Disrobing of Christ I (1577-1579), by El Greco (1541-1614)

╫ Страстната седмица

Страстната седмица и всички тези велики събития на нашата православната религия не могат да омръзнат на индивида, тъй като той не може да каже: напълно ги разбрах и към този момент ми омръзнаха! Те имат голяма дълбочина, те са загадка, в която не може да влезеш изцяло и да кажеш наситих се, чувствам уталожване, скука, уморих се, все едно и също! Защото не е все едно и също, а всякога е друго и те допира на друго място. Веднъж ще те допре измяната, различен път Кръстът, трети път молитвата на Елеонската планина, различен път ще те раздруса Тайната вечеря, различен път всичко останало. Ще видиш, че и през Страстната седмица сърцето ти ще работи и душата ти ще се открие, нещо ще почувстваш, тъй като си друг от предходната година, трансформирала се е насоката на твоя живот, тази година не си същият, като предходната. Всяка година е друга и това идва от Великия Бог, Който ни демонстрира Своето състрадание, доброта и еластичност, дава ни Своята обич и ни споделя: вземи Моята обич и прави каквото искаш! Много те обичам! Аз пристигам да направиш с Мен каквото искаш! Идвам да излееш върху Мен това, което имаш в себе си. И ние изляхме върху Него, върху Христос, върху Бога, Който стана Човек това, което носехме в себе си, върху Този Бог, Който ни възлюби, ние изляхме нашата експанзия, завист, яд, тъй като ние, хората, сме такива. Това е индивидът, и ти, и аз.

През Страстната седмица слушаме толкоз доста да се приказва за книжниците и фарисеите, за тяхното двуличие и неистина и доста пъти и аз, като духовник, чета Евангелието, където се споделя: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! И казвам виж по какъв начин приказва на фарисеите! С какъв брой тежки думи ги назовава: змии, рожби ехиднни, змии сте! И споделям, по какъв начин им приказва по този начин?! Но не след дълго, когато помисля по-добре, разбирам, че Христос не им говори, а ми говори – Той приказва и на мен по този начин, тъй като и аз съм подобен, и аз съм човек цялостен с двуличие, неистина, завист, злоба, ревнивост, ненавист, всички тези усеща и инстинкти, цялата тази експанзия, жестокост, ненавист, носим в себе си. Човекът е отворена рана, това е индивидът, огромна рана в света, засегнато създание, и Бог по всевъзможен метод се пробва да изцери тази рана, да ни утеши и погали със Своята обич, да ни успокои, да ни облекчи, да поеме цялата наша завист върху Себе си. И ти я носиш, и си доста добър и доста неприятен човек по едно и също време, животът и гибелта живеят в теб и се бориш с тези две неща. Ти, който обичаш, не след дълго мразиш твоя човек, твоето дете, и в този момент слушаш и ти се коства немислимо един път да обожаваш детето си, да го смяташ за всичко на света, а различен път да искаш да го удушиш, тъй като те нервира. Веднъж един татко ми сподели: обичам щерка си, само че от време на време, когато не ме слуша, не знам къде отива цялата тази обич. И в душата си изпитвам необичайно възприятие към детето ми и не мога да допускам, че е мое, само че изпитвам това възприятие.

Това е въпросът. Не зная за какво се усещам по този начин. Защо хем обичам, хем ненавиждам. Защо от мен излизат тези братоубийствени усеща, да убия Йосиф! Кой Йосиф? Моя брат, както станало в Стария Завет. Братята желали да убият своя брат и все пак да се усещат добре, че са го създали. Обичат, и в това време ненавиждат, хем желая да живееш, хем от време на време желая да се махнеш от мене. Човекът носи цялата дивотия на джунглата, цялата експанзия, страхове и неустановеност. Малкото детенце, което не се е научило да скрива своите чисти и първоначални усеща, които по натурален метод излизат от душата му, споделя нещата непринудено. Питаш го: обичаш ли баща си? Да, доста го обичам! Обичаш ли майка си? Много. И когато му се скарат, детето дръзва и споделя нещо доста истинно, до момента в който ние „ цивилизованите “ хора го научим, че не прилича да споделя това. Но когато е малко, то го споделя: мамо, баща, желая да умреш! Какво приказваш, детето ми? И какво има поради детето? – Искам да се махнеш; то няма поради да умреш биологически, а в оня миг в неговата мисъл единствено гибелта действа като нещо, което ще го избави от теб. Защото в оня миг се е уморило от теб. И то споделя: Махай се, тъй като не знае да ти каже върви в другата стая, остави ме на мира, не ме безпокой! Това нещо съществува и в нас. Желание да те развеселявам и предпочитание да те видя че се проваляш. Заради всички тези усеща на завист, ненавист, злоба, ревнивост, отплата, цялото това нещо, което ни обгръща, Христос пристигна и ни сподели: Аз пристигнах да вършиме с Мене това, което споделя дребното детенце на татко си, желая да умреш! И ние казахме на Христос тези думи, всички ги казахме и всички ги споделяме. Това вършим всеки ден в нашия живот – убиваме Бога, умъртвяваме Бога и Му споделяме: Искам да умреш! Ти, Когото обичам, Ти, Когото пристигнах на планината на блаженствата да Те чувам, Ти, Който, когато ни даде самун и риби, Ти ръкопляскахме и казвахме, че желаеме да бъдеш наш цар, Ти, Когото видяхме да приказваш и се удивявахме, а по-късно още веднъж върху Тебе желаеме да изпробваме до каква степен стига нашата лична завист и Твоята обич. И Христос сподели: ударете Мен! Носите в себе си мрачевина, носите цяла джунгла, всички диви животни са вътре. Не ги хвърляйте един върху различен, Аз пристигам да „ излеете “ вашите усеща върху Мене, кажете тези неща на Мен, заплюйте Мен! Сега това ти се коства извънредно, слушайки Христос да споделя „ Заплюйте Мене! ”. Ние обаче Го заплюхме. Ти, аз, заплюваме Христос с нашия живот, държание, дух, манталитет. Кой Христос? Този, Когото обичаме. Хем Го обичаме, хем Го ненавиждаме. Хем Го обичаме, хем желаеме да Му отмъстим. Хем Го обичаме и обожаваме, хем желаеме да отидем надалеч от Него, както казваш от време на време – искам да се махна от Църквата, желая да имам личен живот, желая да не върша това, което ми казвате, желая да върша това, което аз желая! Бунтовният дух. Бунт, въставане, блудничество, по отношение на Кого? Спрямо Този, Който ме обича и благотвори. И Христос пристигна и сподели: Аз ще стана тази жива рана, ще изцеля твоята рана посредством Моята рана, ще изпия горчивата чаша на гибелта, на твоите страдания, на твоите сълзи, на твоята мъка, дай Ми всички тези неща. Всичко каквото имаш, донеси го на Мен, стига ти да се успокоиш, да утихнеш, да ти стане леко!

Велико нещо е да разберем, че носим всички тези неща в нас. Страстната седмица е огромна опция да стигнем до това себепознание, да разберем себе си, да не отиваме да наскърбим Христос като Някой, Който е отвън нас, надалеч от нас, против нас и да Го гледаме съжалително, както когато минаваме по болничните коридори и виждаме в стаите заболели, ранени, контузени хора и споделяме: ах, клетият! Какво са му създали! Тук не е така; и не са Му направили, а Му правим. И в случай че живеех по времето на Христос, и аз щях да бъда фарисеин, и аз щях да числя се към фарисеите, външно положителният, вътре обаче доста друг. Именно тях е жигосал Христос. Той не е жигосал нашите пороци, а нашето двуличие, зная какъв си – споделя – зная кой си, зная, че извън си идеален, а от вътрешната страна си цялостен с проблеми. Христос упреква фарисеите и им споделя: Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Приличате на гробове, които извън са доста хубави, само че зная какво криете във вас – зловоние, гибел, тление, а пред хората се представяте като доста хубави и непрекъснато се грижите чашата да е чиста извън, само че вътре наливаш вода, от вътрешната страна пиеш, очисти я вътре – и извън ще стане чиста! Ела детето Ми, споделя Христос през Страстната седмица, това ми споделя Христос, ела, дай Ми твоето задължение и товар, удари Мен, разпни Мен, само че най-малко ти се успокой, утихни, разбери къде грешиш, виж себе си, твоите проблеми, премеждия, страдания, психически товар, всичко това, което те занимава и ме остави да те освободя. Себепознанието на Страстната седмица е велико нещо, т. е. да забележим себе си, да се огледаме в Христос и най-после да кажем: на какво е кадърен човек, в случай че го оставиш свободно да се изяви. Това са създали на Христос – това, което ние, останалите, не одобряваме да ни вършат.

През Страстната седмица Христос ни учи, че решението на проблемите на света е в хората, които имат силата да одобряват в себе си злобата на останалите, да дадат опция на другия да изкара своя стрес върху тебе, да прободе теб и твоето засегнато сърце, което е цялостно с обич, и по този начин последователно да се успокои, да се облекчи, да си изкаже тъгата. Въпросът е дали ние можем да понесем това? Да влезем в тази мяра на Христос, Който се е съгласил да се разпне, да Го похулят, да Му ударят шамари, да Го заплюят – ние ще издържим ли това? Не го устояваме. Защото, с цел да го издържиш, би трябвало да имаш доста огромно схващане към другите и с цел да направиш това, би трябвало да си схванал себе си, да знаеш какъв си вътре в себе си.

През Страстната седмица Христос става нищо – земя, пръст, става Този, Когото гледаш и съжаляваш, и най-после казваш: Господи, по какъв начин се оказа тук? Как беше на сватбата в Кана Галилейска, на славното Преображение на Тавор? Какво е това нещо? За да направиш и ти това, би трябвало да се съгласиш да се оцапаш с твоята кръв и с тази на другия. Затова са нужни хора които имат себепознание. През Страстната седмица, – а целият твой живот е една Страстна седмица – си предназначен да видиш какво става в теб, с твоята битка с пороците, да придобиеш състрадание, откровеност, първо към самия себе си, и когато видиш себе си, ще схванеш и своя брат.

Нещата са толкоз елементарни, всички толкоз си приличаме в тези пороци, всички носим същите неща в нас. Братоубийствени усеща, ненавист, злоба, само че просто не ги признаваме и идва Христос да ни успокои, да ни утеши, да вземе върху Себе си нашата болежка и кръст и ни споделя: Аз обаче желая да ви успокоя! Нека през Страстната седмица забележим разпнатия и измъчен Христос всеки през неговия взор, дано омекне нашата душа, дано се помирим със себе си, дано приемем прошката, която ни дава Този засегнат, само че и изумителен Христос.

Възкресение е освен тогава, когато го честваме, в Неделя на Пасха, а може да стане всеки миг, в който възкръсваш, когато възкресяваш твоите умъртвени харизми, благоприятни условия, ти имаш благоприятни условия в себе си, да се събудиш, да възкръснеш, да станеш нов човек и да не криеш харизмите на твоята душа. Харизма не е единствено да рисуваш, не е единствено да пееш, да пишеш, а и да се научиш да обичаш, да живееш, да издържаш болката на живота, твоите деца, твоя човек, себе си. Страстната седмица е добра опция, която Христос, Този толкоз снизхождащ Бог ни дава, с цел да доближим всички тези неща и в случай че не успееш доста тази година, не е ужасно, въпреки всичко не е елементарно да се побере целият този океан в съсъда на твоето сърце! Тази година няма да влезе всичко, само че най-малко нещичко. Седни и намерения, замисли се за всичко това и докъдето стигнеш с Божията помощ. Преживей Страстната седмица умерено и без да те сграбчва цялата тази грижа за покупки и ястия.

Дните на Страстната седмица са доста хубави дни, богати на обич, благосклонност и амнистия за твоето сърце. Върви при Кръста на Христос да вземеш амнистия, не да Го съжаляваме в смисъл, че Го гледаме от горната страна и споделяме: Ах, Клетия, да можехме да Му избършем раните! Христос няма потребност от нашето страдание. Той е предостоен в този час. Смирен, мощен в Своето изтощение. А би трябвало да помислим в себе си и да кажем: отидох ли да взема от Христос мира, който ми дава, прошката, опрощението? Помирих ли се със себе си? С моя човек, с жена ми, разбираме ли се? С децата ми, с братята ми, с околните ми хора? Седни малко и погледни себе си, да схванеш какво става с тебе, какво имаш, не се опасявай от Христос, приказва Му. Ако не можеш да приказваш с хората, приказва на Христос, вземи една икона, погледни Го и Му кажи каквото искаш.

Църквата е най-хубавото пространство – пространството на изкуплението, на прошката, на Кръста и Възкресението, където тече кръвта на любовта. Топла, нежна кръв, която не търси възмездие, а желае да простя, да обикна, да прегърна. Не желая да съм твоят пъкъл, споделя Христос през Страстната седмица, а желая да изкарам твоя пъкъл и да го взема в Мене! Ние наказахме Христос без за нищо да е отговорен. И Той ни гледа с този взор и ни споделя: „ Деца Мои, най-малко в този момент се успокойте, нали стоварихте вашия товар върху Мене? Нали ръцете Ми са продупчени и приковани? Нали от челото Ми тече кръв? Обичам ви! Е, в този момент ще се успокоите ли? “.

Моля се да имаш този покой през Страстната седмица, през всички седмици на твоя живот и да го проявяваш към твоите деца!

Източник (със съкращения):
Картини: The Disrobing of Christ - I and II (1577-1579), by El Greco (1541-1614); chinaoilpaintinggallery