Евгений Дайнов: В момента властта мъсти на гражданите си
„ Тези за нещо ни мъстят. Поне да оповестят защо “, сподели една позната по телефона неотдавна. Така тя разяснява известието на властта, че затваря София – откакто беше пуснала десетина хиляди автомобила да излязат от столицата поради Великден.
В дните по-късно същата тази власт, оповестила част от българските жители за „ маргинали “, уточни една друга част за „ тарикати “. И със зла усмивчица на лицето изсъска: „ Да ги забележим в този момент по какъв начин ще се приберат… “ Из Facebook потеглиха разсъждения, че това не било правдивост, а наказване.
Да не допуснеш да се прибере на непрекъснатия адрес безкористен жител, който законопослушно е напуснал София в средата на март, с цел да изкара на открито оповестената карантина – това не е нито заслужено, нито даже законно. Това е произвол.
И не е наказване. Мъст е. И е крайната точка на образуването на оня модел на властване в България, който ГЕРБ и персонално Бойко Борисов избраха пред конституционния.
В цивилизования свят в последните епохи живеем в границите на парламентарен модел на властта. Неговата същина е да лимитира волята на властимащите. Ще рече: с каквото и болшинство да си спечелил изборите, нямаш правото да правиш каквото си поискаш. Дори народът в миг на лудост да ти е дал мандат да колиш и да бесиш всички, които не вървят със зелени гащи – не можеш да го сториш. Защото си стеснен от някаква Конституция, която е в действителност система от правила, които не разрешават да правиш, каквото си искаш.
Да не можеш да правиш каквото си искаш – това е изцяло неясно за властимащи, които заради пропуски в фамилното образование не са съумели да станат част от цивилизования свят. Затова те се запрятат да преодолеят или обезсмислят конституционната народна власт. Това изпитание има няколко ясно обрисувани стадия, на всеки от който подхожда несъмнено отношение на властта към жителите.
Как се обезсмисля конституционната народна власт
В момента, в който властта вземе решение да обезсмисли Конституцията, в погледа на властимащите се появява едно особено мързеливо пренебрежение към жителите. С тях се приказва надменно, с половин уста и леко извърнато лице. Финансовият министър Горанов е образец за човек, който е останал в оня, началния стадий.
Сетне идва моментът, в който рестриктивните мерки на Конституцията са преодолени, разделяне на управляващите няма и цялата власт е споена на едно място. Гражданите са лишени от тези свои защитни стени против произвола, които са присъщи за конституционната народна власт. Това е стадият, на който властимащите, в общуването си с жителите, минават от пренебрежителен към саркастичен звук. На всеки въпрос се дава отговор с обезсмислящо-подигравателен контра-въпрос. Журналистите стават „ мисирки “. Критиците биват затапвани с (това ми е обичано заради бездната незнание, която разкрива): „ Направи си партия, отиди на избори, вземи властта и тогава ще ми приказваш… “.
Гражданите обаче към момента не са разбрали, че конституционният ред е срутен. Те не престават да живеят по този начин, като че ли конституционната народна власт си е жива и здрава. Тук към този момент в отношението на властта към жителите стартира да се промъква завист: „ Как по този начин тези няма да ни слушат за всичко? Какви са тези техни искания? Те за какви се мислят? Неблагодарници… „. Властта е в същински шок. Как по този начин: към този момент няма парламентарен ред, няма разделяне на управляващите, а жителите към момента не са коленичили уместно?
На този стадий стартират гоненията на обособени жители, упреквани, че пречат на останалите да паднат задоволително на колене. Миналата 2019 година беше пикът и краят на този интервал. Някъде преди Коледа властта се сети да си закупи една дузина видни публични фигури, които да млъкнат, та да могат стърчащите жители да бъдат по-лесно виждани и по-бързо обезвредени.
Това беше стадият на наказванията. Преминали сме го. Веднага след него пристигна пандемията и официализирането на изключителното – т.е. не-конституционно – положение на властта. Достатъчно количество жители задоволително коленичи пред властта. Но това към този момент не прави работа. Защото самата власт е към този момент в различен интервал.
Тя към този момент не желае просто послушание на своите капризи. Тя към този момент желае да бъде обичана от коленичилите; и то – да бъде обичана шумно, безрезервно, себеотрицателно. Само в случай че бъде обичана от своите жертви по този метод, тя ще е постигнала окончателната си цел: цялостно, дейно и трайно беззаконие. Защото, когато коленичилите шумно я обичат, това ще е сигнал, че тя ги е лишила от достолепие. А без достолепие няма по какъв начин да има каквито и да е права или свободи.
Когато властта се трансформира в принудител
Обаче жителите отново се туткат. Коленичили са, само че откъм всеотдайна обич не им се получава изключително. И властта още веднъж влиза в прочувствена стихия.
Какво прави оня, който желае безусловна обич, а отсрещната страна не бърза да обезпечи такава? Озлобява и стартира да дебне, да преследва, да уличава, да изобличава. Да мъсти.
В момента властта мъсти на жителите си. Станала е домакински принудител. В конституционно подредените страни такива насилници получават ограничаващи заповеди и не могат да се приближат до тези, от които желаят абсолютно послушание и себеотрицателна любов.
Някой би трябвало да издаде ограничаваща заповед, съгласно която властта да не може да приближава българските жители, с изключение на по открития от Конституцията и законите ред.
Евгений Дайнов - DW
В дните по-късно същата тази власт, оповестила част от българските жители за „ маргинали “, уточни една друга част за „ тарикати “. И със зла усмивчица на лицето изсъска: „ Да ги забележим в този момент по какъв начин ще се приберат… “ Из Facebook потеглиха разсъждения, че това не било правдивост, а наказване.
Да не допуснеш да се прибере на непрекъснатия адрес безкористен жител, който законопослушно е напуснал София в средата на март, с цел да изкара на открито оповестената карантина – това не е нито заслужено, нито даже законно. Това е произвол.
И не е наказване. Мъст е. И е крайната точка на образуването на оня модел на властване в България, който ГЕРБ и персонално Бойко Борисов избраха пред конституционния.
В цивилизования свят в последните епохи живеем в границите на парламентарен модел на властта. Неговата същина е да лимитира волята на властимащите. Ще рече: с каквото и болшинство да си спечелил изборите, нямаш правото да правиш каквото си поискаш. Дори народът в миг на лудост да ти е дал мандат да колиш и да бесиш всички, които не вървят със зелени гащи – не можеш да го сториш. Защото си стеснен от някаква Конституция, която е в действителност система от правила, които не разрешават да правиш, каквото си искаш.
Да не можеш да правиш каквото си искаш – това е изцяло неясно за властимащи, които заради пропуски в фамилното образование не са съумели да станат част от цивилизования свят. Затова те се запрятат да преодолеят или обезсмислят конституционната народна власт. Това изпитание има няколко ясно обрисувани стадия, на всеки от който подхожда несъмнено отношение на властта към жителите.
Как се обезсмисля конституционната народна власт
В момента, в който властта вземе решение да обезсмисли Конституцията, в погледа на властимащите се появява едно особено мързеливо пренебрежение към жителите. С тях се приказва надменно, с половин уста и леко извърнато лице. Финансовият министър Горанов е образец за човек, който е останал в оня, началния стадий.
Сетне идва моментът, в който рестриктивните мерки на Конституцията са преодолени, разделяне на управляващите няма и цялата власт е споена на едно място. Гражданите са лишени от тези свои защитни стени против произвола, които са присъщи за конституционната народна власт. Това е стадият, на който властимащите, в общуването си с жителите, минават от пренебрежителен към саркастичен звук. На всеки въпрос се дава отговор с обезсмислящо-подигравателен контра-въпрос. Журналистите стават „ мисирки “. Критиците биват затапвани с (това ми е обичано заради бездната незнание, която разкрива): „ Направи си партия, отиди на избори, вземи властта и тогава ще ми приказваш… “.
Гражданите обаче към момента не са разбрали, че конституционният ред е срутен. Те не престават да живеят по този начин, като че ли конституционната народна власт си е жива и здрава. Тук към този момент в отношението на властта към жителите стартира да се промъква завист: „ Как по този начин тези няма да ни слушат за всичко? Какви са тези техни искания? Те за какви се мислят? Неблагодарници… „. Властта е в същински шок. Как по този начин: към този момент няма парламентарен ред, няма разделяне на управляващите, а жителите към момента не са коленичили уместно?
На този стадий стартират гоненията на обособени жители, упреквани, че пречат на останалите да паднат задоволително на колене. Миналата 2019 година беше пикът и краят на този интервал. Някъде преди Коледа властта се сети да си закупи една дузина видни публични фигури, които да млъкнат, та да могат стърчащите жители да бъдат по-лесно виждани и по-бързо обезвредени.
Това беше стадият на наказванията. Преминали сме го. Веднага след него пристигна пандемията и официализирането на изключителното – т.е. не-конституционно – положение на властта. Достатъчно количество жители задоволително коленичи пред властта. Но това към този момент не прави работа. Защото самата власт е към този момент в различен интервал.
Тя към този момент не желае просто послушание на своите капризи. Тя към този момент желае да бъде обичана от коленичилите; и то – да бъде обичана шумно, безрезервно, себеотрицателно. Само в случай че бъде обичана от своите жертви по този метод, тя ще е постигнала окончателната си цел: цялостно, дейно и трайно беззаконие. Защото, когато коленичилите шумно я обичат, това ще е сигнал, че тя ги е лишила от достолепие. А без достолепие няма по какъв начин да има каквито и да е права или свободи.
Когато властта се трансформира в принудител
Обаче жителите отново се туткат. Коленичили са, само че откъм всеотдайна обич не им се получава изключително. И властта още веднъж влиза в прочувствена стихия.
Какво прави оня, който желае безусловна обич, а отсрещната страна не бърза да обезпечи такава? Озлобява и стартира да дебне, да преследва, да уличава, да изобличава. Да мъсти.
В момента властта мъсти на жителите си. Станала е домакински принудител. В конституционно подредените страни такива насилници получават ограничаващи заповеди и не могат да се приближат до тези, от които желаят абсолютно послушание и себеотрицателна любов.
Някой би трябвало да издаде ограничаваща заповед, съгласно която властта да не може да приближава българските жители, с изключение на по открития от Конституцията и законите ред.
Евгений Дайнов - DW
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ