Сома рей, или за загърбването на душата в поезията на Аксиния Михайлова
Текстът е препубликуван от
Поблазнените фенове на поезията, привикнали с рутинните ѝ тиради - обич, татковина, възторг, усеща и душа (особено душа), ще изпаднат в леко озадачение, в случай че в ръцете им се окаже книгата на Аксиния Михайлова " Изкуството да се сбогуваш. Избрани и нови стихотворения 1990-2020 " ( " Жанет 45 ", 2021).
Ще изпаднат, тъй като в нея тези лирически рутини ги няма. Е, обич има, само че тази обич е съпроводена не от душата - обичайния ѝ сателит в обичайна лирика, а от противоположното ѝ - тялото: " Да разкопчаваш постепенно тялото... "
Думата тяло е една от първите, която срещаме в това поетическо определено (ако държим да сме точни - четвърта е поред) и колкото повече напредваме със стиховете, толкоз повече ни се постанова да поддържаме връзка с нея.
Тяло, тяло, тяло... горе-долу във всяко стихотворение тяло. Докато душата като душа същински я откриваме чак на страница 132, съвсем преполовили книгата, в стихотворението " За нея " (но отново скачена с тялото): " душа, пренесла / цялата си мъдрост / в тяло ". (Вярно, появява се тя и по-рано, на с. 14: " гълъбът на душата ми ", само че там е някак неглиже, апропо, просто да се съблюдава поетическата спогодба: един объркан гълъб, който по съвместителство се оказва и душа.)
След с. 132 я срещаме още единствено пет пъти: с. 147, " душите не се разпознават към този момент / в огледалото " ( " Далече от слънцето. I " ); с. 148, " Онова, което ни свързва с мъртвите, / се демонстрира единствено в душата " ( " Далече от слънцето. II " ); с. 213, " душата няма кожа " ( " Върни ми това, което ми принадлежи " ); с. 220, " объркана като душа, която се пробва / да привикне с тежестта на тялото " ( " Прелетни любови " ); с. 260, " единствено тези в душата ти / устояват напразно " ( " Изкуството да се сбогуваш " ).
Изкуството да се сбогувашС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Две от тези шест сетни епифании намират своята резистентност в тялото, един път тя е неуверена и неразпознаваема (както с гълъба на с. 14), два пъти - не жива, а мъртва и нечувствителна, и само като че ли в " Изкуството да се сбогуваш " тя наподобява някак си се оправя без тялото, сама-по-себе-си и сама-от-себе-си задавайки резистентност (на пейзажа). Душата т.е. в тази лирика не е дирек, нито непоклатимост , душата в тази лирика е летливо вещество, етер и ефир. Нещо, което съвсем не виждаме, не допираме, не осезаваме...
Това, бих го нарекъл, загърбване на душата (да не кажа незачитане) е първата специфичност на поетическия почерк на Аксиния Михайлова . Особеност и на нашето време прочее, единствено че в тази ситуация - за кой ли следващ път - поезията изпреварващо предугади посоката. Дори преди социологията: Андрей Райчев разгласява през 2000 година книгата " Привилегировани гледни точки ", в която изрича концепцията, че тъкмо тялото ще е новият властител на света, неговият курсор и характерен маркер, трансцендентното, същностното - значима концепция, базова концепция, няма подозрение, само че изказана цели шест години след първата поетична книга на Аксиния Михайлова.
Прочее, в случай че сме прецизни, то още баща Фройд утрепа душата, приравнявайки я единствено и само към едно либидо, което не мисли друго с изключение на да спи с майка си и да кастрира татко си (може и противоположното: да спи с татко си и да удуши майка си). Само че тялото, за което написа Аксиния, не е тялото на Райчев, днешното тяло от фитнесите и маратоните, за което вманиачени физкултурници и фитнес треньори поставят настойчивост след настойчивост: наблюдават му крачките и пулсовете, сърдечните удари и мускулните тяги - едно тяло-грижа (почти по Мишел Фуко), тяло кътано и съхранявано, тяло-бдение-старание-вълнение; още по-малко е Фройдово либидо, дето единствено инцести са му в главата и в чреслата; нейното тяло е много по-различно - повече непознато, непознато, отстранено; не чак отвъдно, само че към: " Това тяло, / толкоз самотно довечера, / не е моето ".
Несъвършено тяло, което знае, че само откривайки своето друго тяло, своето в допълнение тяло, ще се извърши и ще се реализира в света и за света:
Прониквайки в тялото ти, / Прониквайки в тялото ми,
Преоткривам света / го изпълваш с тъгата на света
И му се приписвам. / И ме помиряваш с нея.
Разкопчаване на тялотоС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Забележете! - не душата е тази, която добавя тялото, друго тяло е. Малко отиваме към Хераклит с неговото " панта рей ", само че тук е другояче: сома рей . В същото време душата е забравена, напусната, запустяла; тялото е живо, тялото е мърдащо - течащо, постоянно течащо; то търси и намира, то чака и загръща: " Толкова самотно довечера, / тялото търси своята изгубена форма. / Едно кълбо от жива плът / проплаква до мен. / Още не го познавам ". Не го познава - още, т.е. нататък ще тръгне да го познава. Като влезе в него, като го нагази. А дружно с него ще познае и света, който то населява.
Този Аксинин свят също е по-особен, друг . Ние сме привикнали да го виждаме в неговата определеност и архитектурност, тя го вижда в птици, в доста птици. Всякакви хвъркати срещаме в нейната лирика: гълъби, лястовици, морски, гарван, щъркели, прелетни, чучулиги, свраки; и те са, на които тя желае да наподобява, с които да се отъждестви (съвсем не е инцидентен " гълъбът на душата ми " от страница 14). Проблемът обаче е, че този неин блян е някак неизпълним - остава си единствено идеал, не постижение; неспособност, нищожност, нестаналост:
Прелетна птица с полудял компас
в сърчицето,
все не разбираш къде е вкъщи, дали заминаваш, или се връщаш,
до момента в който стоиш на обраслия с лайкучки перон.
И се луташ
сред воденицата и дигите,
сред баира и тополите край реката,
в кариерите за пясък и опустелите къщи.
После
сред планината и контейнерите за отпадък,
сред книгите и пощенската кутия,
в гърлото на града
и няколко пристрастявания.
Навсякъде вкъщи,
на никое място в себе си.
Тази неуютност на наложителната поместеност, този дискомфорт на хоризонталните наличия, тази неудобност на вездесъщата всенякъдност извиква една доста особена, доста непредвидена реакция: цялата земя се трансформира в ръбато, нежелано, мерзко място.
Получава се при нея във връзка с земята както при Марина Цветаева по отношение на живота: " Животът е място, където да се живее не може " ( " Жизнь - это место, где жить нельзя " - " Поема конца " ), перифразата е: " Земята е място, където да се живее не може ". Само че - за разлика от Цветаева, която е постоянно директна, постоянно удивителна (удивително е какъв брой удивителни има в нейните стихотворения) Аксиния Михайлова въобще не е пряк стихотворец (но че е изумителен няма подозрение, макар че удивителната не е нейният препинателен знак, подобен е по-скоро запетайката), по тази причина не декларира това свое разбиране с директна тирада и с възклицания, изрично и декларативно, не - тя го изрича доста по-завоалирано, по-хитро дори, принуждавайки читателя самичък да се досеща за настроенията ѝ.
И е забавно, доста е забавно, че както бляновете си тя експонира в летежите на птиците, по този начин и погнусите си проиграва още веднъж през скотски облици: " изпълзяват голи охлюви отдолу под камъните / и по лигавите им следи се прокрадва самотата ". За нея земята не е хубаво място, не е нейното място - тя или желае горе в небето при птиците: " Вече седмица измежду облаците / вървя " ( " Проявяване на фотография " ), или надълбоко във водата при рибите: " Някой ден ще разбере, / че всяка от нас има своя река, / в която се разсънва с очи на жена, / след това събира мълчания в гърлото си, / сгъва ги на хартиени корабчета / и заспива с очи на риба " ( " Някой ден " ).
И това е втората специфичност на поезията на Аксиния Михайлова: непоместеността ѝ тук, на земята, където сме поместени всички ние, не-поетите. Или, както тя сама се дефинира в " Жажда. 1 ": " като чужденка ". Разбира се, това някому ще се стори като логичен конфликт с други откровения на Аксиния Михайлова, да вземем за пример в " Без теб ":
Изваждам картофите от гнездата им,
класифицирам доматите - вид " биволско сърце " -
в щайгите, след това нежните ръце на ябълката
затрептяват, освободени от тежестта,
най-после възпламенявам цигара и сядам
до лехата с босилек.
С необятно отворени ноздри
вдъхвам белите и ухаещи свещи
на разцъфтелия босилек
и пропадам бавно в жуженето
на пчелите, облизвайки с език неузрелия мед,
полепнал по устните ми.
Слънцето си ляга в ореха, едно гущерче пробягва по зида
и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобяд в края на август,
на синора на едно свечеряване,
в което те няма.
Смяна на огледалатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Ще му се стори и ще сгреши. Или хайде, дано не използваме такава заклеймяваща дума, да кажем по този начин - няма да е прецизен, тъй като ще бъде измамен. Затова ще го прикани да се върне малко към строфите " Прониквайки в тялото ти / Прониквайки в тялото ми " и да си спомни, че това е методът тялото да се извърши, да се реализира: в неуютната земя Аксиния Михайлова непрекъснато търси кътчета, местенца, ъгълчета и околности, където да се помести и да се усеща добре, да се усеща призната. Тялото тоест, което е в непрестанно положение на сома рей, на потичащо и стичащо се, и втичащо се, прави по този начин, че да обгърне този свят; присвоява го и го обживява с тихото си наличие, с ненатрапливо придобиване:
" По гроздобер ще се върна, / в една такава есен. Ще отрежа / най-зрелите гроздове от залеза над Ботуня, / ще ги вържа на весла, / да светят дълго от тавана в зимните нощи, / след това протяжно ще забие камбаната над село Ракево, / а белите гъски ще пощят крилата си, / до момента в който ме посрещат ( " Завръщане " ).
Неусетно сме в обятията на цялото мироздание, то ни заобикаля отвред с едно хрисимо, безметежно, смирено вместване в съществото ни; и както то се вмества в нас, по този начин и ние се вместваме в него. Споменах, че препинателният знак на Аксиния Михайлова е запетайката и тя отбелязва тъкмо това (прочее, тъкмо това отбелязва и съюзът " и ", който тя също постоянно използва) - непрекъснатата, неизменимата, непрекъснатата осмоза; един пантеизъм на естеството, от което сме част и което от нас е част . И това е третата специфичност на поезията на Аксиния Михайлова: някак без да усетим, се разтваряме в цялото съществуване и таман в това разтваряне откриваме себе си, намираме се и се умиротворяваме. Като в " Изкуството да се сбогуваш ":
[...]
Понякога съботният Господ изпраща
плевел вятър, който отвява
името на изгубена котка, която едно момченце
вика обезверено от прозореца на третия етаж.
Друг път довява телефонна кабина на ъгъла
или залепва върху коленете ти усмивката
на момичето от рекламния афиш
за нискотарифни полети.
Всичко към теб лети
и трансформира пейзажите в отсрещните витрини,
единствено тези в душата ти
устояват напразно.
Когато отваряш очи,
момченцето от третия етаж
притиска до гърдите си откритото коте,
долу на тротоара червенеят частите
от една разрушена саксия с мушкато,
слушалката в телефонната кабина се люлее
на ръждясалата си пъпна шнур
и ненадейно разбираш, че земната гравитация
е несъвместима с гравитацията на сърцето,
че всичко в този свят е подвластно
на изкуството да се сбогуваш,
избирайки от няколко нежности
най-правилната
И поемаш назад по дългия път
към дома.
Пантеизъм, да: сома рей в небето, сома рей във водата, с цел да откриеш най-сетне това, което не ти дава мира и не спираш да дириш в " дългия път към дома " - сома рей на земята. Същата тази земя, в която се втичаш, потъваш, разтваряш, стопяваш...
Поблазнените фенове на поезията, привикнали с рутинните ѝ тиради - обич, татковина, възторг, усеща и душа (особено душа), ще изпаднат в леко озадачение, в случай че в ръцете им се окаже книгата на Аксиния Михайлова " Изкуството да се сбогуваш. Избрани и нови стихотворения 1990-2020 " ( " Жанет 45 ", 2021).
Ще изпаднат, тъй като в нея тези лирически рутини ги няма. Е, обич има, само че тази обич е съпроводена не от душата - обичайния ѝ сателит в обичайна лирика, а от противоположното ѝ - тялото: " Да разкопчаваш постепенно тялото... "
Думата тяло е една от първите, която срещаме в това поетическо определено (ако държим да сме точни - четвърта е поред) и колкото повече напредваме със стиховете, толкоз повече ни се постанова да поддържаме връзка с нея.
Тяло, тяло, тяло... горе-долу във всяко стихотворение тяло. Докато душата като душа същински я откриваме чак на страница 132, съвсем преполовили книгата, в стихотворението " За нея " (но отново скачена с тялото): " душа, пренесла / цялата си мъдрост / в тяло ". (Вярно, появява се тя и по-рано, на с. 14: " гълъбът на душата ми ", само че там е някак неглиже, апропо, просто да се съблюдава поетическата спогодба: един объркан гълъб, който по съвместителство се оказва и душа.)
След с. 132 я срещаме още единствено пет пъти: с. 147, " душите не се разпознават към този момент / в огледалото " ( " Далече от слънцето. I " ); с. 148, " Онова, което ни свързва с мъртвите, / се демонстрира единствено в душата " ( " Далече от слънцето. II " ); с. 213, " душата няма кожа " ( " Върни ми това, което ми принадлежи " ); с. 220, " объркана като душа, която се пробва / да привикне с тежестта на тялото " ( " Прелетни любови " ); с. 260, " единствено тези в душата ти / устояват напразно " ( " Изкуството да се сбогуваш " ).
Две от тези шест сетни епифании намират своята резистентност в тялото, един път тя е неуверена и неразпознаваема (както с гълъба на с. 14), два пъти - не жива, а мъртва и нечувствителна, и само като че ли в " Изкуството да се сбогуваш " тя наподобява някак си се оправя без тялото, сама-по-себе-си и сама-от-себе-си задавайки резистентност (на пейзажа). Душата т.е. в тази лирика не е дирек, нито непоклатимост , душата в тази лирика е летливо вещество, етер и ефир. Нещо, което съвсем не виждаме, не допираме, не осезаваме...
Това, бих го нарекъл, загърбване на душата (да не кажа незачитане) е първата специфичност на поетическия почерк на Аксиния Михайлова . Особеност и на нашето време прочее, единствено че в тази ситуация - за кой ли следващ път - поезията изпреварващо предугади посоката. Дори преди социологията: Андрей Райчев разгласява през 2000 година книгата " Привилегировани гледни точки ", в която изрича концепцията, че тъкмо тялото ще е новият властител на света, неговият курсор и характерен маркер, трансцендентното, същностното - значима концепция, базова концепция, няма подозрение, само че изказана цели шест години след първата поетична книга на Аксиния Михайлова.
Прочее, в случай че сме прецизни, то още баща Фройд утрепа душата, приравнявайки я единствено и само към едно либидо, което не мисли друго с изключение на да спи с майка си и да кастрира татко си (може и противоположното: да спи с татко си и да удуши майка си). Само че тялото, за което написа Аксиния, не е тялото на Райчев, днешното тяло от фитнесите и маратоните, за което вманиачени физкултурници и фитнес треньори поставят настойчивост след настойчивост: наблюдават му крачките и пулсовете, сърдечните удари и мускулните тяги - едно тяло-грижа (почти по Мишел Фуко), тяло кътано и съхранявано, тяло-бдение-старание-вълнение; още по-малко е Фройдово либидо, дето единствено инцести са му в главата и в чреслата; нейното тяло е много по-различно - повече непознато, непознато, отстранено; не чак отвъдно, само че към: " Това тяло, / толкоз самотно довечера, / не е моето ".
Несъвършено тяло, което знае, че само откривайки своето друго тяло, своето в допълнение тяло, ще се извърши и ще се реализира в света и за света:
Прониквайки в тялото ти, / Прониквайки в тялото ми,
Преоткривам света / го изпълваш с тъгата на света
И му се приписвам. / И ме помиряваш с нея.
Забележете! - не душата е тази, която добавя тялото, друго тяло е. Малко отиваме към Хераклит с неговото " панта рей ", само че тук е другояче: сома рей . В същото време душата е забравена, напусната, запустяла; тялото е живо, тялото е мърдащо - течащо, постоянно течащо; то търси и намира, то чака и загръща: " Толкова самотно довечера, / тялото търси своята изгубена форма. / Едно кълбо от жива плът / проплаква до мен. / Още не го познавам ". Не го познава - още, т.е. нататък ще тръгне да го познава. Като влезе в него, като го нагази. А дружно с него ще познае и света, който то населява.
Този Аксинин свят също е по-особен, друг . Ние сме привикнали да го виждаме в неговата определеност и архитектурност, тя го вижда в птици, в доста птици. Всякакви хвъркати срещаме в нейната лирика: гълъби, лястовици, морски, гарван, щъркели, прелетни, чучулиги, свраки; и те са, на които тя желае да наподобява, с които да се отъждестви (съвсем не е инцидентен " гълъбът на душата ми " от страница 14). Проблемът обаче е, че този неин блян е някак неизпълним - остава си единствено идеал, не постижение; неспособност, нищожност, нестаналост:
Прелетна птица с полудял компас
в сърчицето,
все не разбираш къде е вкъщи, дали заминаваш, или се връщаш,
до момента в който стоиш на обраслия с лайкучки перон.
И се луташ
сред воденицата и дигите,
сред баира и тополите край реката,
в кариерите за пясък и опустелите къщи.
После
сред планината и контейнерите за отпадък,
сред книгите и пощенската кутия,
в гърлото на града
и няколко пристрастявания.
Навсякъде вкъщи,
на никое място в себе си.
Тази неуютност на наложителната поместеност, този дискомфорт на хоризонталните наличия, тази неудобност на вездесъщата всенякъдност извиква една доста особена, доста непредвидена реакция: цялата земя се трансформира в ръбато, нежелано, мерзко място.
Получава се при нея във връзка с земята както при Марина Цветаева по отношение на живота: " Животът е място, където да се живее не може " ( " Жизнь - это место, где жить нельзя " - " Поема конца " ), перифразата е: " Земята е място, където да се живее не може ". Само че - за разлика от Цветаева, която е постоянно директна, постоянно удивителна (удивително е какъв брой удивителни има в нейните стихотворения) Аксиния Михайлова въобще не е пряк стихотворец (но че е изумителен няма подозрение, макар че удивителната не е нейният препинателен знак, подобен е по-скоро запетайката), по тази причина не декларира това свое разбиране с директна тирада и с възклицания, изрично и декларативно, не - тя го изрича доста по-завоалирано, по-хитро дори, принуждавайки читателя самичък да се досеща за настроенията ѝ.
И е забавно, доста е забавно, че както бляновете си тя експонира в летежите на птиците, по този начин и погнусите си проиграва още веднъж през скотски облици: " изпълзяват голи охлюви отдолу под камъните / и по лигавите им следи се прокрадва самотата ". За нея земята не е хубаво място, не е нейното място - тя или желае горе в небето при птиците: " Вече седмица измежду облаците / вървя " ( " Проявяване на фотография " ), или надълбоко във водата при рибите: " Някой ден ще разбере, / че всяка от нас има своя река, / в която се разсънва с очи на жена, / след това събира мълчания в гърлото си, / сгъва ги на хартиени корабчета / и заспива с очи на риба " ( " Някой ден " ).
И това е втората специфичност на поезията на Аксиния Михайлова: непоместеността ѝ тук, на земята, където сме поместени всички ние, не-поетите. Или, както тя сама се дефинира в " Жажда. 1 ": " като чужденка ". Разбира се, това някому ще се стори като логичен конфликт с други откровения на Аксиния Михайлова, да вземем за пример в " Без теб ":
Изваждам картофите от гнездата им,
класифицирам доматите - вид " биволско сърце " -
в щайгите, след това нежните ръце на ябълката
затрептяват, освободени от тежестта,
най-после възпламенявам цигара и сядам
до лехата с босилек.
С необятно отворени ноздри
вдъхвам белите и ухаещи свещи
на разцъфтелия босилек
и пропадам бавно в жуженето
на пчелите, облизвайки с език неузрелия мед,
полепнал по устните ми.
Слънцето си ляга в ореха, едно гущерче пробягва по зида
и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобяд в края на август,
на синора на едно свечеряване,
в което те няма.
Ще му се стори и ще сгреши. Или хайде, дано не използваме такава заклеймяваща дума, да кажем по този начин - няма да е прецизен, тъй като ще бъде измамен. Затова ще го прикани да се върне малко към строфите " Прониквайки в тялото ти / Прониквайки в тялото ми " и да си спомни, че това е методът тялото да се извърши, да се реализира: в неуютната земя Аксиния Михайлова непрекъснато търси кътчета, местенца, ъгълчета и околности, където да се помести и да се усеща добре, да се усеща призната. Тялото тоест, което е в непрестанно положение на сома рей, на потичащо и стичащо се, и втичащо се, прави по този начин, че да обгърне този свят; присвоява го и го обживява с тихото си наличие, с ненатрапливо придобиване:
" По гроздобер ще се върна, / в една такава есен. Ще отрежа / най-зрелите гроздове от залеза над Ботуня, / ще ги вържа на весла, / да светят дълго от тавана в зимните нощи, / след това протяжно ще забие камбаната над село Ракево, / а белите гъски ще пощят крилата си, / до момента в който ме посрещат ( " Завръщане " ).
Неусетно сме в обятията на цялото мироздание, то ни заобикаля отвред с едно хрисимо, безметежно, смирено вместване в съществото ни; и както то се вмества в нас, по този начин и ние се вместваме в него. Споменах, че препинателният знак на Аксиния Михайлова е запетайката и тя отбелязва тъкмо това (прочее, тъкмо това отбелязва и съюзът " и ", който тя също постоянно използва) - непрекъснатата, неизменимата, непрекъснатата осмоза; един пантеизъм на естеството, от което сме част и което от нас е част . И това е третата специфичност на поезията на Аксиния Михайлова: някак без да усетим, се разтваряме в цялото съществуване и таман в това разтваряне откриваме себе си, намираме се и се умиротворяваме. Като в " Изкуството да се сбогуваш ":
[...]
Понякога съботният Господ изпраща
плевел вятър, който отвява
името на изгубена котка, която едно момченце
вика обезверено от прозореца на третия етаж.
Друг път довява телефонна кабина на ъгъла
или залепва върху коленете ти усмивката
на момичето от рекламния афиш
за нискотарифни полети.
Всичко към теб лети
и трансформира пейзажите в отсрещните витрини,
единствено тези в душата ти
устояват напразно.
Когато отваряш очи,
момченцето от третия етаж
притиска до гърдите си откритото коте,
долу на тротоара червенеят частите
от една разрушена саксия с мушкато,
слушалката в телефонната кабина се люлее
на ръждясалата си пъпна шнур
и ненадейно разбираш, че земната гравитация
е несъвместима с гравитацията на сърцето,
че всичко в този свят е подвластно
на изкуството да се сбогуваш,
избирайки от няколко нежности
най-правилната
И поемаш назад по дългия път
към дома.
Пантеизъм, да: сома рей в небето, сома рей във водата, с цел да откриеш най-сетне това, което не ти дава мира и не спираш да дириш в " дългия път към дома " - сома рей на земята. Същата тази земя, в която се втичаш, потъваш, разтваряш, стопяваш...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ