Как затворихме предишната страница от страх да я прочетем
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ". Владимир Шопов е приключил Лондонското учебно заведение по стопанска система и политически науки. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново учебно заведение за обществени проучвания, Ню Йорк. Бил е консултант по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998 г.), консултант в Мисията на България към Европейски Съюз (1998-2001 г.), консултант на министъра на външните работи (2014 - 2016).
Все по-малко разясняваме комунизма, от ден на ден - прехода. Все по-малко е насладата, от ден на ден - недоволството. В този избор нещо не е наред.
Неустоимата деконструкция на историята от ден на ден е обърната към демократичния преход, стартирал с рухването на Берлинската стена.
Битката за неговата интерпретация стартира едвам няколко години след 1989 година Първият инструмент за това беше носталгията, опитваща да битовизира загатна, да релативизира жестокостите на комунизма, да " затвори страницата ", с цел да форсира отдръпването от него.
След това очевидните изгоди от западната реинтеграция като че ли необратимо заглушиха спорадичните опити за обезценяване на напъните за съвместяване на десетилетно откъснатите общества и култури с техния абстрактен и политически дом.
Постепенно обаче преходът бе трансформиран в това персонално и историческо платно, върху което всеки може да проектира своите разочарования, недоволства и политически фантазми.
Започнаха да му се вменяват най-различни вини. Все повече хора се заеха с откровената проверка на историческия, абстрактен, икономически и политически банкрут на комунизма, в сравнение с с удържането на паметта за неговата робия и жестокости. Захванаха се с преформатирането на близкото минало, вместо с честването и всекидневието на свободата и нейните благоприятни условия, с хвърлянето на голям брой вини върху него.
Основните обвинявания към прехода
Първото обвиняване е във надменност, в блаженство и самонадеяност в бъдещето, в абстрактен и културен империализъм. Сякаш годините преди 1989 не бяха съревнование, редовно противостоене с победител и надвит. Сякаш историята не ни предложи директен конфликт сред два съперника, които бяха несъвместими и нямаше по какъв начин рано или късно да не разрешат разногласието. Сякаш десетилетия наред обществата от всевъзможни географски пояси не търсеха първа опция да се освободят от властнически и тоталитарни режими.
Направиха го в Южна Европа, Латинска Америка и Азия, преди да го осъществят и народите в комунистическия блок. " Азиатските тигри " пък единствено в границите на няколко десетилетия се демократизираха и обезсмислиха съществена антизападна теза – тази за различните " азиатски ценностни ". Днес това не престават да вършат протестиращите в Хонг Конг.
Въобще, отвън Европа, обществата не престават да се либерализират, до момента в който властническите политически системи се пробват да тичат след събитията и удържат тази динамичност. Дори в Китай това е очевидно на равнище обществени и договорни връзки, личностни настройки, предприемачество, правосъдна система. Търсачите на различна легитимност трескаво се пробват да изобретят нови реторически формули, до момента в който обществата под тях от ден на ден им се изплъзват. Тази действителност занапред ще прави своя обществен дебют на непредвидени места.
Второто обвиняване е в едносистемност, в безалтернативност на западните модели.
Сякаш актуалният свят не е спретнат съгласно моделите на демократичните и пазарни системи. Глобализираната пазарна стопанска система извади от беднотия над 1 милиард души, измъкна десетки страни от клещите на автархията и отвори хоризонта на бизнесмените в тях.
" Китайското знамение " пък би било немислимо без консолидираното на страната в демократичната световна стопанска система, посредством доброволния несъразмерен достъп до нея, който беше обезпечен на страната и от който тя продължава да печели. Над две трети от настоящия напредък на това сякаш предлагащо опция стопанство идва от частните бизнесмени.
Напълно несъстоятелно е и описанието на ресурсните стопански пустини но Русия и Близкия Изток като систематични съперници. Интеграционният европейски модел пък е в основата на всички районни структури в Азия, Латинска Америка и от ден на ден, Африка. Дори " демократичният декаданс " в Централна и Източна Европа е по-скоро селективно проблематизиране и отчасти подкопаване на обособени съставни елементи на демократичната система, а не изобретяване на някакви приключени други възможности. Преходът все по този начин остава комфортно поле за вписване на неодобрение, само че в действителност той ни изведе там, където свободата е задоволително вкоренена. Но и там, където нейното бъдеще постоянно ще остане непрекъснато изпитание.
Третото обвиняване е в идейно бездарие, липса на идеологическо нововъведение, реплика.
Сякаш завръщането към западната цивилизация е недостойна или недъгава политическа фантазия и цел.
Сякаш възобновяване на културна и политическа принадлежност е незадоволително пълноценно и свястно публично начинание.
Всъщност, тази теза е изключително недомислена, тъй като де факто допуска, че Централна Европа имитира себе си. И това е явно от обикновения исторически факт на нейното съавторство на необятния цивилизационен подтекст на западната народна власт, свободна стопанска система и политическа просвета и процедура, отпреди руската окупация.
Освободените през 1989 година общества имат десетилетна процедура на свободата преди комунистическата инвазия. Някои от тях даже по-дълголетна от късните южноевропейски демокрации.
Ако пък тези критици изключително упорстват на обвиняването си, могат да отворят още веднъж архивите на революционната 1989. И тогава ще би трябвало да си напомнят, че рухването на комунизма не е просто успех за демократични постулати и индивидуализъм, само че и национално избавление, връщане на опцията да се празнува нацията, да се изповядва свободно вярата. И дали няма да се окаже, че точно тези опори ще създадат решителен принос в настоящето трескаво търсене на пътят напред?!
Все по-малко разясняваме комунизма, от ден на ден - прехода. Все по-малко е насладата, от ден на ден - недоволството. В този избор нещо не е наред.
Неустоимата деконструкция на историята от ден на ден е обърната към демократичния преход, стартирал с рухването на Берлинската стена.
Битката за неговата интерпретация стартира едвам няколко години след 1989 година Първият инструмент за това беше носталгията, опитваща да битовизира загатна, да релативизира жестокостите на комунизма, да " затвори страницата ", с цел да форсира отдръпването от него.
След това очевидните изгоди от западната реинтеграция като че ли необратимо заглушиха спорадичните опити за обезценяване на напъните за съвместяване на десетилетно откъснатите общества и култури с техния абстрактен и политически дом.
Постепенно обаче преходът бе трансформиран в това персонално и историческо платно, върху което всеки може да проектира своите разочарования, недоволства и политически фантазми.
Започнаха да му се вменяват най-различни вини. Все повече хора се заеха с откровената проверка на историческия, абстрактен, икономически и политически банкрут на комунизма, в сравнение с с удържането на паметта за неговата робия и жестокости. Захванаха се с преформатирането на близкото минало, вместо с честването и всекидневието на свободата и нейните благоприятни условия, с хвърлянето на голям брой вини върху него.
Основните обвинявания към прехода
Първото обвиняване е във надменност, в блаженство и самонадеяност в бъдещето, в абстрактен и културен империализъм. Сякаш годините преди 1989 не бяха съревнование, редовно противостоене с победител и надвит. Сякаш историята не ни предложи директен конфликт сред два съперника, които бяха несъвместими и нямаше по какъв начин рано или късно да не разрешат разногласието. Сякаш десетилетия наред обществата от всевъзможни географски пояси не търсеха първа опция да се освободят от властнически и тоталитарни режими.
Направиха го в Южна Европа, Латинска Америка и Азия, преди да го осъществят и народите в комунистическия блок. " Азиатските тигри " пък единствено в границите на няколко десетилетия се демократизираха и обезсмислиха съществена антизападна теза – тази за различните " азиатски ценностни ". Днес това не престават да вършат протестиращите в Хонг Конг.
Въобще, отвън Европа, обществата не престават да се либерализират, до момента в който властническите политически системи се пробват да тичат след събитията и удържат тази динамичност. Дори в Китай това е очевидно на равнище обществени и договорни връзки, личностни настройки, предприемачество, правосъдна система. Търсачите на различна легитимност трескаво се пробват да изобретят нови реторически формули, до момента в който обществата под тях от ден на ден им се изплъзват. Тази действителност занапред ще прави своя обществен дебют на непредвидени места.
Второто обвиняване е в едносистемност, в безалтернативност на западните модели.
Сякаш актуалният свят не е спретнат съгласно моделите на демократичните и пазарни системи. Глобализираната пазарна стопанска система извади от беднотия над 1 милиард души, измъкна десетки страни от клещите на автархията и отвори хоризонта на бизнесмените в тях.
" Китайското знамение " пък би било немислимо без консолидираното на страната в демократичната световна стопанска система, посредством доброволния несъразмерен достъп до нея, който беше обезпечен на страната и от който тя продължава да печели. Над две трети от настоящия напредък на това сякаш предлагащо опция стопанство идва от частните бизнесмени.
Напълно несъстоятелно е и описанието на ресурсните стопански пустини но Русия и Близкия Изток като систематични съперници. Интеграционният европейски модел пък е в основата на всички районни структури в Азия, Латинска Америка и от ден на ден, Африка. Дори " демократичният декаданс " в Централна и Източна Европа е по-скоро селективно проблематизиране и отчасти подкопаване на обособени съставни елементи на демократичната система, а не изобретяване на някакви приключени други възможности. Преходът все по този начин остава комфортно поле за вписване на неодобрение, само че в действителност той ни изведе там, където свободата е задоволително вкоренена. Но и там, където нейното бъдеще постоянно ще остане непрекъснато изпитание.
Третото обвиняване е в идейно бездарие, липса на идеологическо нововъведение, реплика.
Сякаш завръщането към западната цивилизация е недостойна или недъгава политическа фантазия и цел.
Сякаш възобновяване на културна и политическа принадлежност е незадоволително пълноценно и свястно публично начинание.
Всъщност, тази теза е изключително недомислена, тъй като де факто допуска, че Централна Европа имитира себе си. И това е явно от обикновения исторически факт на нейното съавторство на необятния цивилизационен подтекст на западната народна власт, свободна стопанска система и политическа просвета и процедура, отпреди руската окупация.
Освободените през 1989 година общества имат десетилетна процедура на свободата преди комунистическата инвазия. Някои от тях даже по-дълголетна от късните южноевропейски демокрации.
Ако пък тези критици изключително упорстват на обвиняването си, могат да отворят още веднъж архивите на революционната 1989. И тогава ще би трябвало да си напомнят, че рухването на комунизма не е просто успех за демократични постулати и индивидуализъм, само че и национално избавление, връщане на опцията да се празнува нацията, да се изповядва свободно вярата. И дали няма да се окаже, че точно тези опори ще създадат решителен принос в настоящето трескаво търсене на пътят напред?!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ