Театърът е магия, случваща се между актьорите, които са на

Театърът е магия, протичаща се сред актьорите, които са на сцената, и публиката, която седи в тъмната зала. Да повторим – публиката СЕДИ в залата. И когато пиесата свърши и заглъхнат последните думи, страстите още са във въздуха, а залата е тъмна… в този момент публиката би трябвало да остане седнала, както е редно да бъде в театъра от епохи насам. И да покаже утвърждението си посредством овации по този начин – седнала. Ето това описа с присъщата си емоционалност артистът на полемиката " Театърът и публиката ", състояла се в границите на четвъртата. Разговорът засегна и доста други тематики, свързани с общуването сред феновете и актьорите. Някои от тези тематики са значими и огромни, други са съвсем мъчителни – белким си даваме сметка какво предизвиква на един артист, живеещ в кожата на героя си различен живот на сцената, звъненето на мобилни телефони в залата? Не прибавям продължението, когато част от феновете дават отговор на позвъняването – аз, като фен, се срамя даже единствено че участвам на сходни подиуми.

Да се върнем на аплодисментите, защото в последно време ставането на крайници мигновено след спектакъла стана някак наложително. Без да съм осведомена с театралния етикет задоволително, самата аз го схващам като знак на огромна респект към хората пред нас на сцената и тяхното изкуство. Ето за какво от време на време, когато видяното в театъра за мен не е задоволително изкуство, избирам да не ставам на крайници. И непроменяемо оставам само седящо островче измежду изправените хора, гледащи ме неоправдателно. Затова е значимо да предам посланието на Владимир Пенев и сътрудниците му, присъстващи на полемиката. Не, актьорите не възприемат нашето ставане на крайници като огромен жест. От сцената това нерядко наподобява на неспокойствие, на преувеличен екстаз, на нарушение на негласното съглашение – те да са прави пред нас, приемащи овациите ни, ние да сме седнали пред тях, аплодиращи ги. Седнали, тъй като желаеме да удължим още малко времето си като аудитория. Да удължим мига си на наличие в пиесата и съучастието си в магията. А нашето съучастничество е в това – да седим и да гледаме.

Отделно от това се замислих за случаите, в които ставането на крайници е безусловно наложително – примерно когато на сцената има юбиляр или когато представлението е в чест или в памет на някого. Помня времето, в което се ставаше на крайници единствено в тези случаи, и това правеше този жест специфичен и трогателен. Сега сме го девалвирали изцяло. Жалко.

Затова дано послушаме обичаните си артисти и идващия път в театъра да приветстваме седнали. Малък жест е, само че им го изискуем.