Коронавирусът ни кара да сме не само пациенти, а граждани
Светът е в хватката на непозната до момента пандемия, с капацитет да се трансформира в най-значимата рецесия, в която са живели цели генерации. Докато стопанската система се движи на полупразен ход, здравните системи се пробват да избегнат претоварване, а медиите и общуването посред ни са погълнати от апокалиптични облици, страната начева небивали в спокойно време дейности.
Някои не имат вяра, че казусът с настъпилия ковид е същински сериозен. Някои са ужасени и са изпаднали в ступор. Някои са се мобилизирали по нови способи. Всички обаче търсим по какъв начин да се приспособяваме. Защото несъмнено е единствено че животът ни беше изменен внезапно и ненадейно, и освен това – че в никакъв случай няма да се върне изцяло към познатите си контури. Затова в този момент, повече от всеки път, би трябвало да решим какво е обществото, в което желаеме да се намерим, и да стартираме неотложно да работим за него. Като жители.
Какво се случва? В петък българският парламент одобри Закон за ограниченията и дейностите по време на изключителното състояние. След наложеното от президента отчасти несъгласие, в понеделник депутатите анулираха някои проблематични текстове, само че законът продължава да буди паника. Предвижда се, от една страна, несанкционирано от съда следене и задържане на жители, за които се подозира, че са инфектирани, без да е ясно по кое време това следене ще бъде прекратено; и въпреки това, опция държавното управление да разполага с властта да включи армията в контрола над популацията. В тези обтекаеми формулировки страната разполага с властта да упражнява произвол над правата и свободите на жителите както в настоящето изключително състояние, по този начин и след него. Подобни опасения са още по-основателни, като се има поради изцяло лишеното от правно съображение и небивало в други страни сега искане за дерогация на Европейската спогодба за правата на индивида.
Унгария дава още по-обезпокоителен образец. Правителството на Виктор Орбан ще изиска от Народното събрание безсрочно удължение на изключителното състояние и пълномощия министър председателят да ръководи посредством укази. Междувременно смесени формирования от военни, служители на реда и гражданска отбрана към този момент надзирават 140 основни предприятия в страната.
Непредвидимото размахване на насилническата ръка на страната се вижда на всички места и което беше немислимо или невидимо до през вчерашния ден, през днешния ден изключителното състояние трансформира в мъчително ясна действителност . Особено по границите, които богатите страни отваряха в продължение на десетилетия, а затвориха единствено за седмица. Изключително наранени са бежанците, за които прекосяването на граници е въпрос на живот и гибел – в този момент те са изцяло изолирани, най-много в Гърция и Турция, и изоставени на стихиите без обикновени условия. Преди броени дни деветима българи бяха арестувани на летището във Франкфурт с обвиняване, че не могат да покажат контракт за работа или адресна регистрация, т.е. в очевидно нарушаване на правата им на европейски жители. На другите, вътрешни и по-невидими граници, ромските гета в България срещат неприемливи ограничения, без никакво съществено доказателство за нуждата от тях – специфични блокади и вътрешни за обитаемоте места контролно-пропусквателен пункт, въвеждане на вечерен час, следене с дронове с термокамери. Да не забравяме, че такива ограничения идват в подтекста на към този момент утвърдената опция за основаване на цивилни отряди в помощ на полицията и на фона на добре отлежаващата така наречен Концепция за интеграция на министър Каракачанов.
Междувременно в публичното пространство на известност се радват два еднообразно рискови метода на говорене за рецесията . Единият, подсилен тези дни дефинитивно и от държавно управление, се основава на подправената алтернатива, че можем да имаме сигурност, можем да имаме независимост, само че не можем да имаме и сигурност, и независимост. Затова се чака, че в актуалната обстановка би трябвало да изберем сигурността и да ограничаваме гражданските и обществени права и да наказваме случайно избрани лица и групи хора при цялостно доверие в формалната власт. Вторият метод на говорене, поддържан от специалисти и прегърнат от държавни управления като холандското и шведското (и едвам неотдавна зарязан от Великобритания), касае концепцията за стадния имунитет. Според него, тъй като най-възрастните и тези със занижен имунитет са статистически най-застрашени от вируса, е задоволително да изолираме тях и да оставим природата да си свърши работата, до момента в който останалите прекарваме и изградим имунна отбрана. Това, като се изключи че е научно голословно, що се касае до тъкмо този вирус, е обществен дарвинизъм от типичен вид – оцеляване на по-приспособимия и този с повече вероятности да създава, само че насърчавано публично от страната и необятното поданство. И двата метода на говорене могат да послужат като съвършено опрощение държавните управления да не престават със своя произвол, а жителите признателно да мълчат в очакване бурята да отмине.
Но бурята, за жалост, няма да отмине. Тя единствено ще се трансформира и по този начин извежда на напред във времето въпроса какъв брой готови сме да я овладеем.
Кои сме ние? Най-опасното измерение на сегашната рецесия не е сривът на стопанската система, нито даже претоварването на медицинските заведения, а това, че в границите на няколко седмици всички се озовахме в ролята на пациенти. Етимологията на думата " пациент " обрисува някой, който търпи, понася. Поради страха от непознатото и непрестанните внушения на медиите, опасението ние или околните ни да станем медицински пациенти на следващия ден ни обрича да бъдем политически пациенти през днешния ден, на следващия ден и до края на дните ни.
В този миг политиката в своята най-чиста форма – ежедневната политика, както някои биха се изразили – се развихря пред очите ни с цялата си мощност, като въпрос на живот и гибел, и сме длъжни да я разберем и опитомим . Тя, прочее, постоянно е била таман това, само че времето да я вземем в ръце изтича. Нека се отървем от очевидностите на формалната и непокътната за малко на брой политика, въплътена в държавно управление, парламент, даже медии. В ежедневната политика, в която сме всички дружно, въпросите зазвучават по този начин:
Кой взема решение и за какво, че някой различен ще излезе от у дома и ще работи без никаква отбрана от заразяване? Неслучайно медицински личен състав подава оставки, само че незнаен брой други служащи във всевъзможни браншове не престават работа без никаква отбрана. Кой взема решение и за какво, че някой различен ще живее с най-малък или никакъв приход за неопределен срок? Независимо от всички други изключителни ограничения, големият брой трудещи се остават без съответна отбрана на приходите и бъдещето си. Кой взема решение и за какво, че някой различен не може да споделя нещо? Откъде накъде лекари ще бъдат преследвани по противоречиво обвиняване за всяване на паника, до момента в който Българската национална телевизия несанкционирано популяризира видео (бел. ред. - от " мокрия пазар " в Ухан), за което няма безапелационни доказателства, че отразява началото на болестта? Кой взема решение и за какво, че едни би трябвало да бъдат затваряни и следени зад порти и граници, до момента в който други се разполагат с цели сгради? Когато ромите в доста махали биват напълно блокирани без никакви доказателства за разпространяване на болестта, прословутият предприемач Кирил Домусчиев де факто затвори цяла болница, с цел да бъде обгрижен. Кой взема решение и за какво, че едни ще получават животоспасяващо лекуване, до момента в който за други не желае да направи нищо? Знаменателно на гражданското поле се сблъскаха, от една страна, примерният български бизнесмен Ивайло Пенчев, който реши да подарява респираторни апарати под изискване те да са първо налични за негови чиновници, и от друга – Кристина Стефанова, Десислава Олованова и Сибина Григорова, които за дни набраха парични дарения в размер на същата сума, нужна за апаратите в Александровска болница, само че без условия.
При все цялата си ужасяваща абстрактност и всевъзможни отговори, това са въпросите, които би трябвало да задаваме през днешния ден – " Кой взема решение? " и " Защо? ", и то от грижа за този " някой различен ", постоянно изцяло чужд. Шумно и ясно, на живот и гибел. Да си мием ръцете, да стоим у дома, да сме здравно обезпечени и с цялостни хладилници и килери може да е задоволително наставление за пациента или клиента, само че в никакъв случай не е, въобще не е задоволително за жителя.
Гражданинът може да бъде от време на време пациент, само че пациентът нормално не е напълно жител. В абсолютния си тип пациентът е в лудницата или под забраняване за неопределен срок – у нас, въпреки да няма формален указател, това и в този момент са към 7000 души. Тях никой, в никакъв случай не пита какво мислят по който и да е въпрос, тъй като са лишени от правото да мислят и да вършат каквото и да е било. Докато жителят, в абсолютния си тип дефинира дали някой ще стои под забраняване. Тази разлика, повече от всеки път, през днешния ден е не просто метафора, а същинският избор, който пандемията слага пред всички ни – дали да сме пациенти или жители.
Какво може да се случи? Мнозина бяха шокирани от новините, че лекари в Северна Италия се постанова да вземат решения кой да живее и кой да почине. Това обаче не е единствено изключение, подбудено от съответната обстановка, а е и безспорното олицетворение на политиката, която вършим всички дружно, сведена до бруталността на всекидневието. В нея вирусът е единствено краткотрайно събитие, инцидентна променлива, довеждаща всичко, което сме правили до момента, до ръба на търпимото. Думата " рецесия ", на която толкоз сме привикнали в последните години, има в действителност древногръцки корен и отбелязва момента, в който се взима сериозно решение за хода на лекуване на болния. Момента на гранично положение, в което вероятните изходи са единствено два – живот или гибел.
В тази рецесия въпросът в действителност е на живот и гибел, само че освен за това кой тъкмо ще живее и кой тъкмо ще почине, а на първо място за това дали обществото ще оцелее като такова или ще се разпадне дефинитивно на толкоз анклави, колкото са домовете, общностите или даже страните по света. Всички условия и признаци са налице – остава решението. З а повторно в последните двайсет години сме изправени пред същинска рецесия, паралелно с климатичната . Встрани от тях двете, с понятието беше злоупотребявано безчет пъти от политическите и финансови елити, с цел да оправдават те своята безспорна власт на интернационално и национално равнище. Така, като хипотетичен отговор на псевдокризите, живяхме най-малко 10 години в условия на интензивно орязване на разноските за обществени системи и най-малко 30 години в безспорна доминация на доктрината " всеки самичък за себе си ". След всичко това ходът на общата ни история, на политиката такава, каквато я правехме, беше ненадейно интензивен в последните месеци до обстановка на наложително взимане на сериозни решения. Природата, която сме тласнали оттатък абсолютния лимит на търпимост към дейностите ни, ни принуждава да вземем от дълго време отлагани решения.
Вече десетилетия наред зареждаме всеобщото ни въображение с дистопични разкази за бъдещето, в които пандемиите и екологичните произшествия заемат особено място. Но в този момент те са толкоз комфортни, колкото постоянно са били. Както беше обяснено още от културната рецензия на 1960-те, обликът на действието от екрана може да измести същинското деяние, или това, че виждаш и разбираш злополуката от екрана си може да те освободи от деяние против нея в живия живот. Лесно е да си представим най-мрачните развития по Оруел, Бредбъри или Хъксли . Милиони, даже в този миг, седят някъде и чертаят сюжет дали могат да се спасят от апетит в настъпващия стопански колапс. Милиони стоят в смъртна неустановеност по границите на десетки страни, било то като бежанци или други мигранти. Милиони не знаят дали ще получат достъп до здравни грижи, изправени пред процедури, на които няма метод да дават отговор, изключително в този момент. Всички и до момента бяхме следени като обекти на пазара и държавната сигурност. По създание нищо от това не е ново. Въпросът е дали ще допуснем да продължава в още по-катастрофални размери или тъкмо в този момент ще желаяме коренно по-добър живот. Точно в този момент, когато сме в обстановка на същински, сериозен избор – да решим не какво би трябвало да се избегне и кого да пожертваме, с цел да го избегнем (в това към този момент участвахме безчет пъти), а какво желаем . Какво желаем за всички, като едно цяло, което назоваваме общество.
Какво да се прави? Списък с потребни и вдъхновяващи образци, хрумвания и насоки за цивилен дейности в изискванията на изключително състояние, формиран от екипа на съдружие " Орион грид " е наличен тук.
Автор: Станислав Додов
Някои не имат вяра, че казусът с настъпилия ковид е същински сериозен. Някои са ужасени и са изпаднали в ступор. Някои са се мобилизирали по нови способи. Всички обаче търсим по какъв начин да се приспособяваме. Защото несъмнено е единствено че животът ни беше изменен внезапно и ненадейно, и освен това – че в никакъв случай няма да се върне изцяло към познатите си контури. Затова в този момент, повече от всеки път, би трябвало да решим какво е обществото, в което желаеме да се намерим, и да стартираме неотложно да работим за него. Като жители.
Какво се случва? В петък българският парламент одобри Закон за ограниченията и дейностите по време на изключителното състояние. След наложеното от президента отчасти несъгласие, в понеделник депутатите анулираха някои проблематични текстове, само че законът продължава да буди паника. Предвижда се, от една страна, несанкционирано от съда следене и задържане на жители, за които се подозира, че са инфектирани, без да е ясно по кое време това следене ще бъде прекратено; и въпреки това, опция държавното управление да разполага с властта да включи армията в контрола над популацията. В тези обтекаеми формулировки страната разполага с властта да упражнява произвол над правата и свободите на жителите както в настоящето изключително състояние, по този начин и след него. Подобни опасения са още по-основателни, като се има поради изцяло лишеното от правно съображение и небивало в други страни сега искане за дерогация на Европейската спогодба за правата на индивида.
Унгария дава още по-обезпокоителен образец. Правителството на Виктор Орбан ще изиска от Народното събрание безсрочно удължение на изключителното състояние и пълномощия министър председателят да ръководи посредством укази. Междувременно смесени формирования от военни, служители на реда и гражданска отбрана към този момент надзирават 140 основни предприятия в страната.
Непредвидимото размахване на насилническата ръка на страната се вижда на всички места и което беше немислимо или невидимо до през вчерашния ден, през днешния ден изключителното състояние трансформира в мъчително ясна действителност . Особено по границите, които богатите страни отваряха в продължение на десетилетия, а затвориха единствено за седмица. Изключително наранени са бежанците, за които прекосяването на граници е въпрос на живот и гибел – в този момент те са изцяло изолирани, най-много в Гърция и Турция, и изоставени на стихиите без обикновени условия. Преди броени дни деветима българи бяха арестувани на летището във Франкфурт с обвиняване, че не могат да покажат контракт за работа или адресна регистрация, т.е. в очевидно нарушаване на правата им на европейски жители. На другите, вътрешни и по-невидими граници, ромските гета в България срещат неприемливи ограничения, без никакво съществено доказателство за нуждата от тях – специфични блокади и вътрешни за обитаемоте места контролно-пропусквателен пункт, въвеждане на вечерен час, следене с дронове с термокамери. Да не забравяме, че такива ограничения идват в подтекста на към този момент утвърдената опция за основаване на цивилни отряди в помощ на полицията и на фона на добре отлежаващата така наречен Концепция за интеграция на министър Каракачанов.
Междувременно в публичното пространство на известност се радват два еднообразно рискови метода на говорене за рецесията . Единият, подсилен тези дни дефинитивно и от държавно управление, се основава на подправената алтернатива, че можем да имаме сигурност, можем да имаме независимост, само че не можем да имаме и сигурност, и независимост. Затова се чака, че в актуалната обстановка би трябвало да изберем сигурността и да ограничаваме гражданските и обществени права и да наказваме случайно избрани лица и групи хора при цялостно доверие в формалната власт. Вторият метод на говорене, поддържан от специалисти и прегърнат от държавни управления като холандското и шведското (и едвам неотдавна зарязан от Великобритания), касае концепцията за стадния имунитет. Според него, тъй като най-възрастните и тези със занижен имунитет са статистически най-застрашени от вируса, е задоволително да изолираме тях и да оставим природата да си свърши работата, до момента в който останалите прекарваме и изградим имунна отбрана. Това, като се изключи че е научно голословно, що се касае до тъкмо този вирус, е обществен дарвинизъм от типичен вид – оцеляване на по-приспособимия и този с повече вероятности да създава, само че насърчавано публично от страната и необятното поданство. И двата метода на говорене могат да послужат като съвършено опрощение държавните управления да не престават със своя произвол, а жителите признателно да мълчат в очакване бурята да отмине.
Но бурята, за жалост, няма да отмине. Тя единствено ще се трансформира и по този начин извежда на напред във времето въпроса какъв брой готови сме да я овладеем.
Кои сме ние? Най-опасното измерение на сегашната рецесия не е сривът на стопанската система, нито даже претоварването на медицинските заведения, а това, че в границите на няколко седмици всички се озовахме в ролята на пациенти. Етимологията на думата " пациент " обрисува някой, който търпи, понася. Поради страха от непознатото и непрестанните внушения на медиите, опасението ние или околните ни да станем медицински пациенти на следващия ден ни обрича да бъдем политически пациенти през днешния ден, на следващия ден и до края на дните ни.
В този миг политиката в своята най-чиста форма – ежедневната политика, както някои биха се изразили – се развихря пред очите ни с цялата си мощност, като въпрос на живот и гибел, и сме длъжни да я разберем и опитомим . Тя, прочее, постоянно е била таман това, само че времето да я вземем в ръце изтича. Нека се отървем от очевидностите на формалната и непокътната за малко на брой политика, въплътена в държавно управление, парламент, даже медии. В ежедневната политика, в която сме всички дружно, въпросите зазвучават по този начин:
Кой взема решение и за какво, че някой различен ще излезе от у дома и ще работи без никаква отбрана от заразяване? Неслучайно медицински личен състав подава оставки, само че незнаен брой други служащи във всевъзможни браншове не престават работа без никаква отбрана. Кой взема решение и за какво, че някой различен ще живее с най-малък или никакъв приход за неопределен срок? Независимо от всички други изключителни ограничения, големият брой трудещи се остават без съответна отбрана на приходите и бъдещето си. Кой взема решение и за какво, че някой различен не може да споделя нещо? Откъде накъде лекари ще бъдат преследвани по противоречиво обвиняване за всяване на паника, до момента в който Българската национална телевизия несанкционирано популяризира видео (бел. ред. - от " мокрия пазар " в Ухан), за което няма безапелационни доказателства, че отразява началото на болестта? Кой взема решение и за какво, че едни би трябвало да бъдат затваряни и следени зад порти и граници, до момента в който други се разполагат с цели сгради? Когато ромите в доста махали биват напълно блокирани без никакви доказателства за разпространяване на болестта, прословутият предприемач Кирил Домусчиев де факто затвори цяла болница, с цел да бъде обгрижен. Кой взема решение и за какво, че едни ще получават животоспасяващо лекуване, до момента в който за други не желае да направи нищо? Знаменателно на гражданското поле се сблъскаха, от една страна, примерният български бизнесмен Ивайло Пенчев, който реши да подарява респираторни апарати под изискване те да са първо налични за негови чиновници, и от друга – Кристина Стефанова, Десислава Олованова и Сибина Григорова, които за дни набраха парични дарения в размер на същата сума, нужна за апаратите в Александровска болница, само че без условия.
При все цялата си ужасяваща абстрактност и всевъзможни отговори, това са въпросите, които би трябвало да задаваме през днешния ден – " Кой взема решение? " и " Защо? ", и то от грижа за този " някой различен ", постоянно изцяло чужд. Шумно и ясно, на живот и гибел. Да си мием ръцете, да стоим у дома, да сме здравно обезпечени и с цялостни хладилници и килери може да е задоволително наставление за пациента или клиента, само че в никакъв случай не е, въобще не е задоволително за жителя.
Гражданинът може да бъде от време на време пациент, само че пациентът нормално не е напълно жител. В абсолютния си тип пациентът е в лудницата или под забраняване за неопределен срок – у нас, въпреки да няма формален указател, това и в този момент са към 7000 души. Тях никой, в никакъв случай не пита какво мислят по който и да е въпрос, тъй като са лишени от правото да мислят и да вършат каквото и да е било. Докато жителят, в абсолютния си тип дефинира дали някой ще стои под забраняване. Тази разлика, повече от всеки път, през днешния ден е не просто метафора, а същинският избор, който пандемията слага пред всички ни – дали да сме пациенти или жители.
Какво може да се случи? Мнозина бяха шокирани от новините, че лекари в Северна Италия се постанова да вземат решения кой да живее и кой да почине. Това обаче не е единствено изключение, подбудено от съответната обстановка, а е и безспорното олицетворение на политиката, която вършим всички дружно, сведена до бруталността на всекидневието. В нея вирусът е единствено краткотрайно събитие, инцидентна променлива, довеждаща всичко, което сме правили до момента, до ръба на търпимото. Думата " рецесия ", на която толкоз сме привикнали в последните години, има в действителност древногръцки корен и отбелязва момента, в който се взима сериозно решение за хода на лекуване на болния. Момента на гранично положение, в което вероятните изходи са единствено два – живот или гибел.
В тази рецесия въпросът в действителност е на живот и гибел, само че освен за това кой тъкмо ще живее и кой тъкмо ще почине, а на първо място за това дали обществото ще оцелее като такова или ще се разпадне дефинитивно на толкоз анклави, колкото са домовете, общностите или даже страните по света. Всички условия и признаци са налице – остава решението. З а повторно в последните двайсет години сме изправени пред същинска рецесия, паралелно с климатичната . Встрани от тях двете, с понятието беше злоупотребявано безчет пъти от политическите и финансови елити, с цел да оправдават те своята безспорна власт на интернационално и национално равнище. Така, като хипотетичен отговор на псевдокризите, живяхме най-малко 10 години в условия на интензивно орязване на разноските за обществени системи и най-малко 30 години в безспорна доминация на доктрината " всеки самичък за себе си ". След всичко това ходът на общата ни история, на политиката такава, каквато я правехме, беше ненадейно интензивен в последните месеци до обстановка на наложително взимане на сериозни решения. Природата, която сме тласнали оттатък абсолютния лимит на търпимост към дейностите ни, ни принуждава да вземем от дълго време отлагани решения.
Вече десетилетия наред зареждаме всеобщото ни въображение с дистопични разкази за бъдещето, в които пандемиите и екологичните произшествия заемат особено място. Но в този момент те са толкоз комфортни, колкото постоянно са били. Както беше обяснено още от културната рецензия на 1960-те, обликът на действието от екрана може да измести същинското деяние, или това, че виждаш и разбираш злополуката от екрана си може да те освободи от деяние против нея в живия живот. Лесно е да си представим най-мрачните развития по Оруел, Бредбъри или Хъксли . Милиони, даже в този миг, седят някъде и чертаят сюжет дали могат да се спасят от апетит в настъпващия стопански колапс. Милиони стоят в смъртна неустановеност по границите на десетки страни, било то като бежанци или други мигранти. Милиони не знаят дали ще получат достъп до здравни грижи, изправени пред процедури, на които няма метод да дават отговор, изключително в този момент. Всички и до момента бяхме следени като обекти на пазара и държавната сигурност. По създание нищо от това не е ново. Въпросът е дали ще допуснем да продължава в още по-катастрофални размери или тъкмо в този момент ще желаяме коренно по-добър живот. Точно в този момент, когато сме в обстановка на същински, сериозен избор – да решим не какво би трябвало да се избегне и кого да пожертваме, с цел да го избегнем (в това към този момент участвахме безчет пъти), а какво желаем . Какво желаем за всички, като едно цяло, което назоваваме общество.
Какво да се прави? Списък с потребни и вдъхновяващи образци, хрумвания и насоки за цивилен дейности в изискванията на изключително състояние, формиран от екипа на съдружие " Орион грид " е наличен тук.
Автор: Станислав Додов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ