Странджанският говор е български диалект, представител на източните рупски говори.

Странджанският диалект е български акцент, представител на източните рупски приказва. В понятието източни рупски приказва се включват странджанските и тракийските приказва на българския език. Рупските национални приказва (най-голямата диалектна група в България) стоят доста покрай кирилометодиевския (старобългарския) език. В говора на странджанските рупци има старинни славянски думи: „ по̀дзима” (есен), „ домовит” (заможен), „ изник” (изгрев), „ бръстя” (отсичам габърови клончета за храна на животните), “жѐлва” (костенурка) и други Има също по този начин и една неголяма група думи от гръцки и романски генезис: „ ха̀ркома” (меден котел), „ ла̀хана” (зеле), „ ска̀ла” (дървена стълба), „ меса̀ль” (покривка за софра) и други Особености за странджанския диалект По-важните присъщи особености на странджанския диалект са следните: 1. Наличие на дълги меки съгласни л̄’, н̄’, к̄’, г̄’: бѝл̄’е (билка), зèл̄’е (лапад), фил̄’è (филия), лѝл̄’ен (люляк), х’ил̄’à̀да, кòл̄’е (колове), имàн̄’е (имане), сѝрен̄’е, кàмен̄’е (камъни), рàн̄’ет (ранèн), цвèк̄’е (цвете), брàк̄’е (братя), мọмчèк̄’а (момчета), ливàг̄’е (ливади). 2. Преход на меки т’, д’ в к’, г’: пък’ (път), пек’ (пет), дèвек’, о̥цèк’, в’ềж’г’и (вежди). 3. Член за мъжки жанр само число след твърда съгласна -ът, a след мека -е̥т: гърбъ̀т, долъ̀т, носъ̀т, л’àбът, стòлът; мъжè̥т, зèте̥т, езѝке̥т, кòше̥т, козàре̥т. 4. Лексикални особености като пòтọн (под), съ̀сек (хамбар), кой (щъркел), бàгр’ạ (боядисвам), ọзноб’àвạм (осланявам). Срещат се и доста заемки от гръцки език като ми (не, недей), лѝдạ (свинска мас), кунѝзмạ (икона), врис (извор), пòтурạ (по-късно) и други Разпространение за странджанския диалект Понастоящем странджанският диалект е публикуван извънредно в българската част на планината Странджа, както и от преселници в Бургас и Варна. В предишното този диалект бил публикуван също и в Южна Странджа и Източна Тракия, само че след Балканските войни тези територии стават владеене на Турция и локалното население бива изселено в България. Старите рупски селища в Странджа са: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица (не се включват рупските изселвания от планината през другите епохи). След Междусъюзническата война (1913 г.) рупското население от Централна, Южна Странджа и Източна Тракия се открива в северозападните окрайнини на региона в селата Евренозово, Близнак, Младежко, Белеврен и по крайбрежните селища Ахтопол, Василико (Царево), Каланджа (Синеморец), Кости, Бродилово, Варвара, Велика, Фазаново, Китен и Приморско. Речник с думи от странджанския диалект аба̀ – пълен плат, връхна дреха; абаджѝя – шивач на аби авджѝя – ловец ага̀ле-ага̀ле – полека-полека адѐт – обичай аджамѝя – неопитен а̀джеба – дали наистина ай нва̀, ай сва̀ – ей това, ей това айля̀к – свободен, без работа а̀йол? – укорително, недоволно обръщение акра̀н – връстник акъ̀л – ум аланджѝя (ялънджѝя) – измамник, измамник алъщѝсвам – свиквам ана̀тема (да те ана̀тема!) – да опустее! (анатемосване, проклинание, постоянно шеговито) а̀нжък – тъкмо така а̀пачик – отворен широко арадѝсва (ми) – пригажда ми, отразява ми се добре аратлѝк – приятел а̀ргенлия – човек, който се разддава арнау̀цки пупѐрь – лютиви чушки арнѝсвам – преустановявам, спирам, отхвърлям се, напускам артѝсва – остава артъ̀к – излишък а̀ртък – в края на краищата, нима аслъ̀ – така и така, наистина асма̀ – лоза афѝф – некачествено, съмнително ахма̀к – елементарен, неук ачигь́оз – оперен, пробивен човек ая̀змо – заветен извор Източник: tsarevo.info