Стояна: Господ ме създаде дива като природата
Стоянка Мутафова постоянно се е прибирала на драго сърце към детските мемоари, към времето в фамилния дом на професор Константин Мутафов, където е безпределно щастлива.
„ Още не знаех да чета - четеше ни една Велика, доста интилигентна домашна помощница, беше приключила прогимназия. В тези времена обичана ми беше Троянската война – наличната за деца Илиада. Ама всяка вечер! Троянската война и нищо друго. Всички настоящи лица за Велика бяха Ахил. А тя бъркаше Патрокъл с Портокал - Портокал по този начин, Портокал другояче. И до момента споделям на Муки: Иди купи няколко патрокъла. Тогава бях на 4 години, на 5 към този момент четях сама. Къщата ни беше радостна и духовна, имахме всичко, живеехме щастливо. Чак в класическата гимназия схванах каква е работата сред Ахил и Патрокъл. Цялата Илиада знаехме наизуст “.
Пише писма на женен художник
Любовните истории на Стояна се броят на пръстите на едната ръка, само че пък по тази причина стартират относително рано – и са също толкоз щури, колкото е всичко останало в живота й.
„ Тъкмо бях приключила гимназия и признах на художника Иван Табаков, че съм влюбена в него. Редовно му се изливах в писма – я за някоя, пиеса, за някой чеп или стобор. Но не смеех да се разкрия - подписвах се с Мария. Чувството ми за подигравка е доста мощно, даже от време на време пресилвам. Но тя е най-много към мен. Автохуморът е най-важният. А горкият човек към този момент беше оглупял. Беше женен за една, 15 години по-дърта от него. Веднъж му пратих картичка – с грозна жена, която постанова мъжа си с чехъл. Гадно! Много гадно! И си виках „ Ще го разведа с тая дърта баба “. Сестра му беше Цветана Табакова – певицата. Имаше улица, кръстена на нея. Когато започнаха да смъкват табелата, с цел да поставят друга – с партизанско име, запитах: „ Защо го вършиме? “. „ Мани я тая буржоазка “, ми дадоха отговор безочливо. „ Тя е от най-големите български певици, ало-о-о! “, се развиках аз. Никога няма да се отървем от простотията. Никой не чете, с какво занимават децата? Та един петък не устоях и моята другарка Лида Сагаева ме накара да се обадя по телефона на Иван Табаков. А той: „ Мария, не мога повече, желая да те видя “. Строих баща да ми купи кожено палто, беше ми заречен за завършването на гимназията. Купи ми той луксозен визон – бях си поръчала обувки, шапка, чанта – всичко. И отиваме на откриването на седмата галерия на Иван Табаков. Аз съм се накокошинила, а той ахна като ме видя – бях хубавко момиче. „ Какво следваш? “, взе да се интересува. „ Класическа лингвистика! “, значимо му отговорих аз. „ Кой беше оня, дето пелтечел, слагал си камъче под езика и след това станал огромен оратор “, изтърси Табаков. Казах „ Демостен “ и моята обич свърши. Толкова за художниците в моя живот. После стана противоположното – той стартира да ме гони, а аз да тичам. На мен не ми стига някой единствено да рисува и да схваща от картини. Искам още. Та до момента в който се отърва, беше огромно знамение. Добре, че започнаха бомбардировките и се евакуирахме. Като се върнахме, не намерихме къщата си. После парите два пъти се превъртяха. И по този начин тръгнахме по сокаците. Моята и на татко ми фантазията беше да купим чифлик. Като в роман на Йовков. Всичко отиде по дяволите “.
Обожава Роберт Роснер и Нейчо Попов
Тя е на 23, когато се омъжва за 51-годишния чешки режисьор Робърт Роснер и отпътува с него в Прага. Ако беше останала там, щеше да стане европейска звезда. „ Обичах го до боготворене - тъй като беше доста по-възрастен от мен. Много знаеше - нямаше нещо да не знае. Нямаше език да не знае. Никога не съм могла да обичам елементарен, некултурен, необразован мъж “, споделя Стояна. Също толкоз луда е по третия си брачен партньор – Нейчо Попов. „ Може двама мъже да се обичат еднообразно мощно. Нейчо беше доста добър брачен партньор, гальовен, любящ.
Бяхме доста влюбени – карали сме се, не е била сантиментална идилия, само че той в никакъв случай не позволи да настъпи делничност – от първия до последния ден. С часове сме говорили за някое дърво във виличката ни в Драгалевци. Можех да поръчам и по-голяма, само че мъжът ми не искаше. За какво ни е, какво ще вършим там, споделяше Нейчо - нали живеем до гора. Особено когато получи първия инфаркт, държах да има място за отмора. Видяхме я в едно списание на корицата – финландска с всички улеснения, без значение, че е мъничка. Поисках да прибавя единствено една стая. Нейчо беше безусловно невеществен човек. А като си помисля за някои сътрудници, които като се потопят в градежите, единствено за това приказват. Забравят, че са били влюбени. Докато при нас двамата преди всичко стоеше любовта. Да губим време в градежи, не си коства – да е комфортно, друго няма значение. Дойде американец в театъра и го поканихме на обяд, тъй като кой говореше езици – Нейчо. Та този режисьор още тогава доста ни похвали убежището – от терасата напряко на тревата, с цел да разтоваря душата си.
След гибелта на Нейчо не погледнах различен. Живях без мъж - не ми е бил необходим ”.
Не бях красива – единствено чаровна
„ Човек не може да има рецепта по какъв начин да наподобява. Ако някой ви каже, че това е допустимо, да знаете, че ви приказва нелепости. Не се занимавам с външността си. Това минимум ме интересува. Още повече, че в никакъв случай не съм минавала за красавица. В Сатирата постоянно споделям: Говорете за моя сексапил, а не за моята хубост. Защото по-важно е обаянието, излъчването. С него можеш да победиш. Има хубавици, които нищо, но, нищо не могат да реализират. Благодаря на Господа, че ми е дал това, което би трябвало. Не се лаская, признавам го от сърце, тъй като съм прям човек. Ако не притежавах чара, даже не можех да стана актриса. Даже татко ми, който беше драматург в Народния спектакъл, ми подхвърляше: “Абе, моето момиче, не си ефектна за сцена – боята ти е малко тъмничка. Аз знам по какъв начин избират дамите за сцената. Не знам дали ще можеш да пробиеш, а в случай че не си номер едно, няма смисъл. Я си гледай университета ”. По това време учех класическа лингвистика. Татко искаше да ставам археолог. Но му се изрепчих: „ Ще бъда номер едно “. А той се изсмя. Но една баба, наша съседка, все споделяше: „ Има птиче, което лети и повтаря „ Амин, амин, амин, емин “. Ако се случи да си пожелаеш нещо, до момента в който птичето е към теб и тъкмо в този миг е на „ амин “, то се случва “. Та несъмнено по този начин е станало. Но не желая да се прогласявам за единствения номер едно в страната. Ние сме доста, само че популярност Богу, аз съм сред тях. Благодаря на „ амина “.
„ Още не знаех да чета - четеше ни една Велика, доста интилигентна домашна помощница, беше приключила прогимназия. В тези времена обичана ми беше Троянската война – наличната за деца Илиада. Ама всяка вечер! Троянската война и нищо друго. Всички настоящи лица за Велика бяха Ахил. А тя бъркаше Патрокъл с Портокал - Портокал по този начин, Портокал другояче. И до момента споделям на Муки: Иди купи няколко патрокъла. Тогава бях на 4 години, на 5 към този момент четях сама. Къщата ни беше радостна и духовна, имахме всичко, живеехме щастливо. Чак в класическата гимназия схванах каква е работата сред Ахил и Патрокъл. Цялата Илиада знаехме наизуст “.
Пише писма на женен художник
Любовните истории на Стояна се броят на пръстите на едната ръка, само че пък по тази причина стартират относително рано – и са също толкоз щури, колкото е всичко останало в живота й.
„ Тъкмо бях приключила гимназия и признах на художника Иван Табаков, че съм влюбена в него. Редовно му се изливах в писма – я за някоя, пиеса, за някой чеп или стобор. Но не смеех да се разкрия - подписвах се с Мария. Чувството ми за подигравка е доста мощно, даже от време на време пресилвам. Но тя е най-много към мен. Автохуморът е най-важният. А горкият човек към този момент беше оглупял. Беше женен за една, 15 години по-дърта от него. Веднъж му пратих картичка – с грозна жена, която постанова мъжа си с чехъл. Гадно! Много гадно! И си виках „ Ще го разведа с тая дърта баба “. Сестра му беше Цветана Табакова – певицата. Имаше улица, кръстена на нея. Когато започнаха да смъкват табелата, с цел да поставят друга – с партизанско име, запитах: „ Защо го вършиме? “. „ Мани я тая буржоазка “, ми дадоха отговор безочливо. „ Тя е от най-големите български певици, ало-о-о! “, се развиках аз. Никога няма да се отървем от простотията. Никой не чете, с какво занимават децата? Та един петък не устоях и моята другарка Лида Сагаева ме накара да се обадя по телефона на Иван Табаков. А той: „ Мария, не мога повече, желая да те видя “. Строих баща да ми купи кожено палто, беше ми заречен за завършването на гимназията. Купи ми той луксозен визон – бях си поръчала обувки, шапка, чанта – всичко. И отиваме на откриването на седмата галерия на Иван Табаков. Аз съм се накокошинила, а той ахна като ме видя – бях хубавко момиче. „ Какво следваш? “, взе да се интересува. „ Класическа лингвистика! “, значимо му отговорих аз. „ Кой беше оня, дето пелтечел, слагал си камъче под езика и след това станал огромен оратор “, изтърси Табаков. Казах „ Демостен “ и моята обич свърши. Толкова за художниците в моя живот. После стана противоположното – той стартира да ме гони, а аз да тичам. На мен не ми стига някой единствено да рисува и да схваща от картини. Искам още. Та до момента в който се отърва, беше огромно знамение. Добре, че започнаха бомбардировките и се евакуирахме. Като се върнахме, не намерихме къщата си. После парите два пъти се превъртяха. И по този начин тръгнахме по сокаците. Моята и на татко ми фантазията беше да купим чифлик. Като в роман на Йовков. Всичко отиде по дяволите “.
Обожава Роберт Роснер и Нейчо Попов
Тя е на 23, когато се омъжва за 51-годишния чешки режисьор Робърт Роснер и отпътува с него в Прага. Ако беше останала там, щеше да стане европейска звезда. „ Обичах го до боготворене - тъй като беше доста по-възрастен от мен. Много знаеше - нямаше нещо да не знае. Нямаше език да не знае. Никога не съм могла да обичам елементарен, некултурен, необразован мъж “, споделя Стояна. Също толкоз луда е по третия си брачен партньор – Нейчо Попов. „ Може двама мъже да се обичат еднообразно мощно. Нейчо беше доста добър брачен партньор, гальовен, любящ.
Бяхме доста влюбени – карали сме се, не е била сантиментална идилия, само че той в никакъв случай не позволи да настъпи делничност – от първия до последния ден. С часове сме говорили за някое дърво във виличката ни в Драгалевци. Можех да поръчам и по-голяма, само че мъжът ми не искаше. За какво ни е, какво ще вършим там, споделяше Нейчо - нали живеем до гора. Особено когато получи първия инфаркт, държах да има място за отмора. Видяхме я в едно списание на корицата – финландска с всички улеснения, без значение, че е мъничка. Поисках да прибавя единствено една стая. Нейчо беше безусловно невеществен човек. А като си помисля за някои сътрудници, които като се потопят в градежите, единствено за това приказват. Забравят, че са били влюбени. Докато при нас двамата преди всичко стоеше любовта. Да губим време в градежи, не си коства – да е комфортно, друго няма значение. Дойде американец в театъра и го поканихме на обяд, тъй като кой говореше езици – Нейчо. Та този режисьор още тогава доста ни похвали убежището – от терасата напряко на тревата, с цел да разтоваря душата си.
След гибелта на Нейчо не погледнах различен. Живях без мъж - не ми е бил необходим ”.
Не бях красива – единствено чаровна
„ Човек не може да има рецепта по какъв начин да наподобява. Ако някой ви каже, че това е допустимо, да знаете, че ви приказва нелепости. Не се занимавам с външността си. Това минимум ме интересува. Още повече, че в никакъв случай не съм минавала за красавица. В Сатирата постоянно споделям: Говорете за моя сексапил, а не за моята хубост. Защото по-важно е обаянието, излъчването. С него можеш да победиш. Има хубавици, които нищо, но, нищо не могат да реализират. Благодаря на Господа, че ми е дал това, което би трябвало. Не се лаская, признавам го от сърце, тъй като съм прям човек. Ако не притежавах чара, даже не можех да стана актриса. Даже татко ми, който беше драматург в Народния спектакъл, ми подхвърляше: “Абе, моето момиче, не си ефектна за сцена – боята ти е малко тъмничка. Аз знам по какъв начин избират дамите за сцената. Не знам дали ще можеш да пробиеш, а в случай че не си номер едно, няма смисъл. Я си гледай университета ”. По това време учех класическа лингвистика. Татко искаше да ставам археолог. Но му се изрепчих: „ Ще бъда номер едно “. А той се изсмя. Но една баба, наша съседка, все споделяше: „ Има птиче, което лети и повтаря „ Амин, амин, амин, емин “. Ако се случи да си пожелаеш нещо, до момента в който птичето е към теб и тъкмо в този миг е на „ амин “, то се случва “. Та несъмнено по този начин е станало. Но не желая да се прогласявам за единствения номер едно в страната. Ние сме доста, само че популярност Богу, аз съм сред тях. Благодаря на „ амина “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ