10-ти януари. Нищо не пада от небето. И нищо не е дадено завинаги
Сподели
Преди 27 години на 10 януари 1997 година България претърпява едно от най-паметните събития в новата си история – обсадата на Народното събрание от протестиращи българи, както и последвалият побой от страна на полицията над почтени жители. Това е и началото на края на ръководството на Българската социалистическа партия. Именно на тази историческа дата България действително загърбва комунизма и поема по своя натовски и европейски път.
ДЕБАТИ.БГ напомня текст на Георги Даскалов от архива:
През лятото на 2020-та мнозина търсиха паралели на митингите от предходната година с тези през 96-97-а. Даже някои хора ми пращаха фотоси, та да ме убедят, че е същото и се сърдеха, когато обяснявах, че не е.
Бях на митингите преди 25 години; бях и на сегашните. Има прилики, само че разликите ми се виждат по-важни.
През 96-97-а имаше финансова, икономическа и продоволствена рецесия, директен резултат от некадърното и корумпирано ръководство на Българска социалистическа партия на Жан Виденов. Няколко банки банкрутираха (или бяха фалирани), парите на хората се обезцениха, на практика бяха откраднати от върхушката. Нещо като КТБ, само че умножено по 10.
По магазините липсваха артикули от първа нужда – самун, мляко, месо, цигари, а каквото го имаше, струваше майка си и татко си. Например един матрак струваше 250 000 лв., което беше годишната ми заплата като престъпен кореспондент във вестник „ Демокрация “.
България беше в тотална интернационална изолираност. НАТО като вероятност въобще не съществуваше, а Европейски Съюз беше някъде в далечното бъдеще, нещо като в този момент за Македония, дори още по.
В ръководещата партия Жан Виденов си отиваше и течеше безпощадна борба за власт.
Президентът Жельо Желев караше последните дни на мандата си, а новоизбраният Петър Стоянов още не беше положил клетва.
Но най-важните разлики сред 96-97-а и 2020 бяха две. Първо, имаше висока степен на публично единодушие, че по този начин повече не може. И второ, имаше политическа мощ, която беше в положение да поеме отговорност и да води страната – Съюз на демократичните сили.
През 96-а въпросът беше не толкоз кой ще смени Българска социалистическа партия. Всички, даже и комунистите, разбираха, че идва Съюз на демократичните сили. Основният въпрос беше да бъде спряно свободното рухване. Политическата стратегия също беше ясна – България да замязя най-малко малко на западна страна.
Което и стана, четвърт век по-късно България в една или друга степен е по-близо до западния модел – с всички негови дефекти и с нашата некадърност да поддържаме до дъно това, което изкара хората по площадите тогава.
Но не беше елементарно.
Страхът за бъдещето и волята да променим живота си даде силата на митингите от зимата на 96-97-а. Кулминацията беше на 10 януари 1997. Тогава към Народното събрание се събраха над 100 000 души и настояването си беше напълно съответно – Българска социалистическа партия да се маха и избори.
И аз бях там вечерта на 10 януари, на задния вход на Народното събрание. На работа, само че и по разбиране.
Вечерта полицията отблъсна опита на протестиращите да влязат в Народното събрание със сълзотворен газ, дни по-късно очите ми течаха.
А през нощта полицията би останалите пред Народното събрание хора по метод, по който, в случай че се ползват днешните стандарти и в случай че имаше днешните гласовити бранители на правовия ред, напряко трябваше да закриваме страната.
Но не я закрихме, а погледнахме напред.
На нас, които бяхме там тогава, в този момент ни се коства, че всичко е казано, написано, изговорено. Но наподобява, че в действителност паметта ни е къса.
Всичко, което в този момент го имаме като даденост, не е паднало от небето. И дори няма гаранция, че постоянно ще го има.
Това е и приликата сред тогавашните митинги и миналогодишните – силата.
За страдание, единствено сила не стига.
Трябва и да знаеш какво искаш.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Преди 27 години на 10 януари 1997 година България претърпява едно от най-паметните събития в новата си история – обсадата на Народното събрание от протестиращи българи, както и последвалият побой от страна на полицията над почтени жители. Това е и началото на края на ръководството на Българската социалистическа партия. Именно на тази историческа дата България действително загърбва комунизма и поема по своя натовски и европейски път.
ДЕБАТИ.БГ напомня текст на Георги Даскалов от архива:
През лятото на 2020-та мнозина търсиха паралели на митингите от предходната година с тези през 96-97-а. Даже някои хора ми пращаха фотоси, та да ме убедят, че е същото и се сърдеха, когато обяснявах, че не е.
Бях на митингите преди 25 години; бях и на сегашните. Има прилики, само че разликите ми се виждат по-важни.
През 96-97-а имаше финансова, икономическа и продоволствена рецесия, директен резултат от некадърното и корумпирано ръководство на Българска социалистическа партия на Жан Виденов. Няколко банки банкрутираха (или бяха фалирани), парите на хората се обезцениха, на практика бяха откраднати от върхушката. Нещо като КТБ, само че умножено по 10.
По магазините липсваха артикули от първа нужда – самун, мляко, месо, цигари, а каквото го имаше, струваше майка си и татко си. Например един матрак струваше 250 000 лв., което беше годишната ми заплата като престъпен кореспондент във вестник „ Демокрация “.
България беше в тотална интернационална изолираност. НАТО като вероятност въобще не съществуваше, а Европейски Съюз беше някъде в далечното бъдеще, нещо като в този момент за Македония, дори още по.
В ръководещата партия Жан Виденов си отиваше и течеше безпощадна борба за власт.
Президентът Жельо Желев караше последните дни на мандата си, а новоизбраният Петър Стоянов още не беше положил клетва.
Но най-важните разлики сред 96-97-а и 2020 бяха две. Първо, имаше висока степен на публично единодушие, че по този начин повече не може. И второ, имаше политическа мощ, която беше в положение да поеме отговорност и да води страната – Съюз на демократичните сили.
През 96-а въпросът беше не толкоз кой ще смени Българска социалистическа партия. Всички, даже и комунистите, разбираха, че идва Съюз на демократичните сили. Основният въпрос беше да бъде спряно свободното рухване. Политическата стратегия също беше ясна – България да замязя най-малко малко на западна страна.
Което и стана, четвърт век по-късно България в една или друга степен е по-близо до западния модел – с всички негови дефекти и с нашата некадърност да поддържаме до дъно това, което изкара хората по площадите тогава.
Но не беше елементарно.
Страхът за бъдещето и волята да променим живота си даде силата на митингите от зимата на 96-97-а. Кулминацията беше на 10 януари 1997. Тогава към Народното събрание се събраха над 100 000 души и настояването си беше напълно съответно – Българска социалистическа партия да се маха и избори.
И аз бях там вечерта на 10 януари, на задния вход на Народното събрание. На работа, само че и по разбиране.
Вечерта полицията отблъсна опита на протестиращите да влязат в Народното събрание със сълзотворен газ, дни по-късно очите ми течаха.
А през нощта полицията би останалите пред Народното събрание хора по метод, по който, в случай че се ползват днешните стандарти и в случай че имаше днешните гласовити бранители на правовия ред, напряко трябваше да закриваме страната.
Но не я закрихме, а погледнахме напред.
На нас, които бяхме там тогава, в този момент ни се коства, че всичко е казано, написано, изговорено. Но наподобява, че в действителност паметта ни е къса.
Всичко, което в този момент го имаме като даденост, не е паднало от небето. И дори няма гаранция, че постоянно ще го има.
Това е и приликата сред тогавашните митинги и миналогодишните – силата.
За страдание, единствено сила не стига.
Трябва и да знаеш какво искаш.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ