Георги Милков: Съдбата не отделя време за безгрижно детство на децата на Афганистан
Спахме на палатка някъде в покрайнините на Даште Кала и когато се разсъниха и излязох от палатката, видях това, което е на първата фотография.
Наблизо са руините на Александрия Оксиана - остатъци от град от времето на Александър Велики, открити от починалия крал на Афганистан Захир Шах, до момента в който бил на лов за тигри някъде при започване на 60-те години на предишния век. Но тия хубости аз не ги видях, бяхме тръгнали на война и нямаше време за археология.
Гледах с шок мизерните землянки и мътната вода, от която пиеха и хора, и животни. По нашия календар беше 2001 година, само че в Афганистан публично годината бе 1380-а. Така и изглеждаше. Грях ми на душата, само че тогава си помислих, че това е най-нещастната и мърлява дупка на света, в която съм бил и не мога да схвана защо се бият тия хора толкоз години.
Да, Афганистан мъчно може да бъде проумян. Неговите хора и традиции, племенни обичаи, обществен и поведенчески код остават неразбираеми за чужденците.
Помня по какъв начин седях в един окоп край остарялото летище в Баграм, което по-късно американците щяха да създадат своя основна база в Афганистан. И там бойците на ген. Бабаджан, който командваше тази линия на фронта против талибаните, ми сервираха чай. В същото време генералът ми подаде бинокъла си да погледна към вражеските позиции. Гледам аз и какво да видя - талибани!
Питам разтревожено генерала, който най-спокойно седи против мен също с чаша чай в ръка, не е ли безразсъдно това наше светско матине, в случай, че врагът, ей го къде е, може всеки миг да нападна?
Спокойно, споделя ген. Бабаджан, през днешния ден е петък, талибаните също пият чай.
Това беше първото ми огромно неразбиране от локалните разбирания за интензивни военни дейности. Едномесечното циркулиране по афганските фронтове единствено затвърди убеждението ми, че нищо не знам за тези хора и порядките им.
Придвижвайки се из територия с неразбираеми граници, в която едно село поддържа талибаните, а друго е с така наречен Северен алианс, за мен се оказа повече от объркващо това, че и едните, и другите изглеждаха на външен тип съвсем еднообразно.
Как разбираме кои са положителните и кои са неприятните, питах водача, който ме караше сред рубежите.
Ако стрелят по нас - значи са от неприятните, закова ме той с неопровержима логичност.
С тази афганистанска флуидност на категориите " положително " и " неприятно " са се сблъсквали мнозина преди и след мен.
Северният алианс, на който през 2001 година светът гледаше като на единствената рационална мощ против талибаните, се състоеше от паравоенни групи муджахедини, които допреди 10-ина години бяха рязали съветски глави и драли кожите на руските солдати.
Някогашните " неприятни " за руснаците в този момент бяха станали " положителни ", а някои от талибаните, които тогава бяха " положителни " за американците, тъй като с поддръжката на Запада също водиха война против руските окупатори, към този момент бяха " неприятни ".
През годините мнозина се объркаха в метаморфозите на афганистанската политическа и военна действителност.
Другото, което не ми даваше мира в Афганистан тогава бе какъв брой бързо децата на тази страна се трансформират във възрастни. Едни пишлемета с калашници едвам не ме гръмнаха в шубрак на 50-ина километра от Кабул, който тогава още беше в ръцете на талибаните. Бяха голобради момчетии на по 13-14 години, само че ориста не им бе отделила време за нехайно детство.
Вдигнах ръце, след това с жестове обясних, че имам нещо в джоба и постепенно извадих опаковка с бонбони " Ментос ". Почерпих ги и на лицата им се появиха усмивки за първи път несъмнено от доста време. Никога не бяха пробвали такива вълшебни бонбони, които вършат устата студена... Станаха ми другари.
Виждах още доста такива деца, някои в униформи, други по домашните си чехли или пък босоноги, само че наложително въоръжени.
Сега, 20 години по-късно, виждам фрагменти от Кабул, високомерен още веднъж от талибаните, които се возят на въртележки и бутащи се колички по лунапарковете на столицата. Главорези, пристигнали някъде от дивите чукари на Кандахар и Урузган, улисани в игри и жизнерадостна врява. Непонятно, нали? Просто животът в тази нещастна страна ги е лишил от всичко естествено, само че на първо време им е взел детството.
Георги Милков, Фейсбук
Наблизо са руините на Александрия Оксиана - остатъци от град от времето на Александър Велики, открити от починалия крал на Афганистан Захир Шах, до момента в който бил на лов за тигри някъде при започване на 60-те години на предишния век. Но тия хубости аз не ги видях, бяхме тръгнали на война и нямаше време за археология.
Гледах с шок мизерните землянки и мътната вода, от която пиеха и хора, и животни. По нашия календар беше 2001 година, само че в Афганистан публично годината бе 1380-а. Така и изглеждаше. Грях ми на душата, само че тогава си помислих, че това е най-нещастната и мърлява дупка на света, в която съм бил и не мога да схвана защо се бият тия хора толкоз години.
Да, Афганистан мъчно може да бъде проумян. Неговите хора и традиции, племенни обичаи, обществен и поведенчески код остават неразбираеми за чужденците.
Помня по какъв начин седях в един окоп край остарялото летище в Баграм, което по-късно американците щяха да създадат своя основна база в Афганистан. И там бойците на ген. Бабаджан, който командваше тази линия на фронта против талибаните, ми сервираха чай. В същото време генералът ми подаде бинокъла си да погледна към вражеските позиции. Гледам аз и какво да видя - талибани!
Питам разтревожено генерала, който най-спокойно седи против мен също с чаша чай в ръка, не е ли безразсъдно това наше светско матине, в случай, че врагът, ей го къде е, може всеки миг да нападна?
Спокойно, споделя ген. Бабаджан, през днешния ден е петък, талибаните също пият чай.
Това беше първото ми огромно неразбиране от локалните разбирания за интензивни военни дейности. Едномесечното циркулиране по афганските фронтове единствено затвърди убеждението ми, че нищо не знам за тези хора и порядките им.
Придвижвайки се из територия с неразбираеми граници, в която едно село поддържа талибаните, а друго е с така наречен Северен алианс, за мен се оказа повече от объркващо това, че и едните, и другите изглеждаха на външен тип съвсем еднообразно.
Как разбираме кои са положителните и кои са неприятните, питах водача, който ме караше сред рубежите.
Ако стрелят по нас - значи са от неприятните, закова ме той с неопровержима логичност.
С тази афганистанска флуидност на категориите " положително " и " неприятно " са се сблъсквали мнозина преди и след мен.
Северният алианс, на който през 2001 година светът гледаше като на единствената рационална мощ против талибаните, се състоеше от паравоенни групи муджахедини, които допреди 10-ина години бяха рязали съветски глави и драли кожите на руските солдати.
Някогашните " неприятни " за руснаците в този момент бяха станали " положителни ", а някои от талибаните, които тогава бяха " положителни " за американците, тъй като с поддръжката на Запада също водиха война против руските окупатори, към този момент бяха " неприятни ".
През годините мнозина се объркаха в метаморфозите на афганистанската политическа и военна действителност.
Другото, което не ми даваше мира в Афганистан тогава бе какъв брой бързо децата на тази страна се трансформират във възрастни. Едни пишлемета с калашници едвам не ме гръмнаха в шубрак на 50-ина километра от Кабул, който тогава още беше в ръцете на талибаните. Бяха голобради момчетии на по 13-14 години, само че ориста не им бе отделила време за нехайно детство.
Вдигнах ръце, след това с жестове обясних, че имам нещо в джоба и постепенно извадих опаковка с бонбони " Ментос ". Почерпих ги и на лицата им се появиха усмивки за първи път несъмнено от доста време. Никога не бяха пробвали такива вълшебни бонбони, които вършат устата студена... Станаха ми другари.
Виждах още доста такива деца, някои в униформи, други по домашните си чехли или пък босоноги, само че наложително въоръжени.
Сега, 20 години по-късно, виждам фрагменти от Кабул, високомерен още веднъж от талибаните, които се возят на въртележки и бутащи се колички по лунапарковете на столицата. Главорези, пристигнали някъде от дивите чукари на Кандахар и Урузган, улисани в игри и жизнерадостна врява. Непонятно, нали? Просто животът в тази нещастна страна ги е лишил от всичко естествено, само че на първо време им е взел детството.
Георги Милков, Фейсбук
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ